Къде ми е амбицията?
Този размисъл – не много умен – попадна тук случайно. Той се отнася за Амбицията и за нейното отражение върху личността.
Преди няколко дни един приятел ми каза нещо, което ме накара да се замисля : „Амбицията е за хората с кофти способности - да се докажат пред другите.” Замислих се на кого всъщност доказваме, че можем – на другите, или на себе си. Лично аз знам добре какво мога, но – понеже съм зодия лъв – обичам да знам, че се справям добре. Наистина хората с „кофти способности” са по- амбициозни – освен на себе си, те се опитват да докажат и на другите, че не са посредствени... Когато бях малка – 5-7-10-15-18 годишна, всички смятаха, че съм „много амбициозна”. Никога тази дума не ми е харесвала, всъщност смятах, че е синоним на нахална – което пък беше епитетът с който ме определяха по-често, защото все отговарях. После амбицията просто изчезна, изпари се и следа не остана от нея. Дълго време исках много малко - здраве за всички около мен, за да има спокойствие за мен самата. И, ако може, нормална работа за нормални пари, социална справедливост и пр. глупости, които никога няма да се случат явно... Когато постъпвах на настоящата си работа, ме попитаха: „Имате ли професионални амбиции?” Помислих малко и отговорих „Не. Никакви.” И е така – аз нямам амбицията да доказвам, че работя добре – това се самодоказва много бързо. Никак не искам да поемам отговорна работа и да отговарям за чуждите грешки - правих го, не ми е интересно, дори е отегчително въпреки многото пари. Нямам амбицията да имам идеално семейство – това просто не е реално, защото никой от нас не е идеален. Нямам амбицията да бъда успяла – в онзи смисъл на човек който има джип, басейн, секретарка и къща на три етажа... Значи аз съм едно неамбициозно, инертно същество. Но от друга страна, имам сериозната амбиция да изживея живота си така, че да съм начисто със себе си във всеки един момент – най-малкото, защото не знам кога ще ме връхлети автобус, или ураган, или нещо друго... Това прави ли ме амбициозна? Ами – в общия смисъл, не. Общия смисъл касае успеха в обществото, рейтинга, професионалната реализация... Общия смисъл е просто социална желателност...
Тогава нещата опират до приоритети – кое е ценно за мен, за да му докажа каквото и да било? Ами – не знам. Няма като че ли такова нещо, на което бих се захванала тепърва да доказвам, съм ли аз или не съм? Значи, освен амбиции, нямам и ценности, което ме прави съвсем инертна... Явно с годините съм загубила (или изхабила) всички движещи сили. Вероятно все още мога да учудя себе си с някоя безразсъдно амбициозна постъпка, но никак не ми се вярва. А най- странното е, че това никак не ми се вижда лошо. Просто не виждам какво - освен пречупени идеали - може да ми даде амбицията.
Преди няколко дни един приятел ми каза нещо, което ме накара да се замисля : „Амбицията е за хората с кофти способности - да се докажат пред другите.” Замислих се на кого всъщност доказваме, че можем – на другите, или на себе си. Лично аз знам добре какво мога, но – понеже съм зодия лъв – обичам да знам, че се справям добре. Наистина хората с „кофти способности” са по- амбициозни – освен на себе си, те се опитват да докажат и на другите, че не са посредствени... Когато бях малка – 5-7-10-15-18 годишна, всички смятаха, че съм „много амбициозна”. Никога тази дума не ми е харесвала, всъщност смятах, че е синоним на нахална – което пък беше епитетът с който ме определяха по-често, защото все отговарях. После амбицията просто изчезна, изпари се и следа не остана от нея. Дълго време исках много малко - здраве за всички около мен, за да има спокойствие за мен самата. И, ако може, нормална работа за нормални пари, социална справедливост и пр. глупости, които никога няма да се случат явно... Когато постъпвах на настоящата си работа, ме попитаха: „Имате ли професионални амбиции?” Помислих малко и отговорих „Не. Никакви.” И е така – аз нямам амбицията да доказвам, че работя добре – това се самодоказва много бързо. Никак не искам да поемам отговорна работа и да отговарям за чуждите грешки - правих го, не ми е интересно, дори е отегчително въпреки многото пари. Нямам амбицията да имам идеално семейство – това просто не е реално, защото никой от нас не е идеален. Нямам амбицията да бъда успяла – в онзи смисъл на човек който има джип, басейн, секретарка и къща на три етажа... Значи аз съм едно неамбициозно, инертно същество. Но от друга страна, имам сериозната амбиция да изживея живота си така, че да съм начисто със себе си във всеки един момент – най-малкото, защото не знам кога ще ме връхлети автобус, или ураган, или нещо друго... Това прави ли ме амбициозна? Ами – в общия смисъл, не. Общия смисъл касае успеха в обществото, рейтинга, професионалната реализация... Общия смисъл е просто социална желателност...
Тогава нещата опират до приоритети – кое е ценно за мен, за да му докажа каквото и да било? Ами – не знам. Няма като че ли такова нещо, на което бих се захванала тепърва да доказвам, съм ли аз или не съм? Значи, освен амбиции, нямам и ценности, което ме прави съвсем инертна... Явно с годините съм загубила (или изхабила) всички движещи сили. Вероятно все още мога да учудя себе си с някоя безразсъдно амбициозна постъпка, но никак не ми се вярва. А най- странното е, че това никак не ми се вижда лошо. Просто не виждам какво - освен пречупени идеали - може да ми даде амбицията.
АЗ НИКОГА НЕ СЪМ ВЪЗПРИЕМАЛА АМБИЦИЯТА КАТО ЛОшО КАчЕСТВО, НАПРОТИВ, СМЯТАМ, чЕ ТОВА Е ОНАВА НЕщО ВЪТР В НАС, КОЕТО НИ КАРА ДА ВЪРВИМ НАПРЕД. АЗ СЪМ АМБИЦИОЗНА ПОНЯКОГА И ТОВА НЕ МИ ПРЕчИ, НО ЗА МОЕ СЪЖАЛЕНИЕ ПО-чЕСТО СЕ СПУСКАМ ПО ТЕчЕНИЕТО, КОЕТО ИЗОБщО НЕ Е ДОБРЕ.
HО ИНАчЕ И МОЯТА АМБИЦИЯ НАПОСЛЕДЪК НИКАКВА Я НЯМА. НЕщО СИ Е ВЗЕЛА ОТПУСКАТА И Е ХВАНАЛА ПЪТЯ В ДРУГА ПОСОКА...:)))
Ако е желание за постигане на успех - възниква въпросът, успех в какво.
Айде после ще го допиша, сори..... :)
Вероятно защото осъзнах, че това, което имат хората, определени като "успели" (скъпи коли, къщи и т.н.) струва определена цена, която предпочитам да не плащам...Освен това - просто аз искам други неща. Не че непременно това, което искам, струва по-малко, де :)))...
Има един класически въпрос на психолозите. Когато някой каже, че иска непременно да има червено Ферари, въпросът, който трябва да си зададе, е: "Каква емоция искам да изпитам, притежавайки тази кола?".
Защото ако е за тръпката от скоростта, или тръпката от приключението, това са емоции, предизвикани от различни потребности. И ако сме наясно със самите себе си, можем да намерим много по-евтин (е, трудно ще намерим по-красив) начин да удовлетворим потребността си от приключения и висока скорост...Червеното Ферари за мен е точно този символ на нещата, без които можем.Красиви са, много подмамващи, но и много заробващи (като във вица - ако работя и пестя 40 години, мога да си купя едно колело от Ферарито :).
Случайна, ако правилно съм схванала позицията ти - ти свързваш амбицията с материалното? А не е ли свръхамбициозно да искаш да " си начисто със себе си във всеки един момент" :)).
Чистата съвест е едно от най-скъпите неща - и при това няма МОЛ, от който да се купи с каквато и да е валута...
Нека вземем сега върха на пасивността. Представете си един отшелник, който се е оттеглил в пустинята и иска 15 години да се храни само с мед и скакалци, да не среща хора и да говори с бога. Ето, минаха 15-те години, и отшелникът се справи с всичко, което беше си намислил. Не е ли посдтигнал една своя светла и чиста амбиция?
А сега да си представим една домакиня. Седи си в къщи, не гради кариера. Какво ти честолюбие! Обаче тя е всепризната майсторка на торти, комшийките идват да я питат за всяко ръкоделие, и няма такава плетка, която тя не може да захване. Как се е научила да е толкова добра? Май съзирам някаква... скромна, добра, в нтерес на другите.... амбиция! :)
Или искам да постигна смирение на духа.... и не щеш ли, успявам.... не съм ли реализирала една своя амбиция, може би най-важната?
Та мисълта ми е - всичко зависи от това, каква ти е дeфиницията. Ако дeфиницията ти е "болезнено честолюбие с елементи на маниакалност, за сдобиване с материални блага и успехи в кариерата" - тогава отиваме в съвсем друга опера.
:) :) :)
Има неща, без които можем да съществуваме. Такива са повечето от вещите с които сме заобиколени. Вкл. червеното ферари и пари извън нужните за покриването на жизнения минимум. Има и немалко хора, които смятат за "амбиция" желанието за притежаване на много от тези вещи. Не разбирам от занаята на Случайна, но мисля че това не е амбиция, а лека или по-тежка форма на личностно разстройство.
Има неща, без които можем да живеем като индивиди - тук има по-малко вещи и повече дейности и отношения, които позволяват да проявяваме/оглеждаме чудния и абсолютно неповторим спектър на своите си лични качества, умения, знания, таланти и пр. Независимо дали професионално или не се занимаваме с нещо, което можем да вършим индивидуално - винаги (защото е в човешката природа) имаме амбицията да го (с)вършим добре. Според мен Случайна си има тази амбиция в професията си, а сигурно и в другите неща, които върши. Просто в професията си в момента не я усеща защото вече е доста добра и не се е натъквала скоро на някакво ново ноу-хау или нов интересен професионален проблем, за да усети тягата/жегата на желанието да му намери решение. Но това е временно положение.
И има накрая неща, без които не можем да живеем като хора - поне тези от нас, които смятат, че човекът е социално същество. В този лот почти няма вещи, има огромно количество отношения - от семейство, през съмишленици и държава, до глобална общност за нещо. Тук е е възможно да има големи суми пари - много повече отколкото е нужно за да съществуваш и да живееш (аз например искам да спечеля джак-пота на тотото, за да мога да финансирам няколко каузи, които ужасно харесвам и). В този лот има и една еднозначно гнусна в България част - политиката. В този лот ни е и гражданското участие, което ни кара да се чувстваме в България "неамибциозни". И... да не продължавам, че стана пак многословно. важното е, че всички неща от този раздел не са постижими само с нашата собствена индивидуална воля. каквото и да си мислят, хората притежаващи власт.
Е, според мен, при нормални хора - амбицията ни са стремежите по вторите два лота (за първия се разбрахме, че амбицията в него е недоразумение, аномалия някаква, която е добре да се третира навреме). И, също според мен те не са свързани като течност в скачен съд, макар и двете да са ни абсолютно необходими за да живеем пълноценно. Ако бяха щеше да е прекрасно - щото вечно щяха да са в равновесие. Но като не са и съдът с амбициите ни като социални същества пресъхне от невъзможност да си упражним волята, ни се оформя едно усещане за инерция и движение по течение.
Добра новина би било, че просто нещо е запречило/запушило връзката между двата иначе скачени съда.
Лоша новина би било, че те никога не са били свързани и моето убеждение, че човекът е социално същество е дълбооооко погрешно.
Шогун, тук опряхме до Ела и потребностите - каква потребност е накарала някой-си да яде скакалци напр. Защото ако е потребността да чуе божия глас - може и да е диагноза, а ако е потребност от медитация - може и да е амбиция :)
Всъщност, би ли ми казала,моля, защо честолюбието е обратно на пасивност?
Мария, това с лотовете е интересно разделение :) Щеше да бъде прекрасно, ако всеки човек се стремеше да си върши добре работата. За жалост, практиката пак показва друго - всеки човек се чуди как да се скатае и са много малко тези, на които им пука за това дали си вършат качествено работата. Всъщност, те са изключението. Хората са зависими от вещите - така са изградили обществото си, че са ужасно зависими от много вещи, дори социалният статус зависи от тях. Има хора, за които социалния статус е потребност, което задължително ги лепва към червеното ферари. Но това не е амбиция - това е мечта, цел, средство... И - уф, сега излезе, че съм и несоциална :)
И между другото, аз също съм от хората, които искат червено Ферари. Черно също може, ама червеното си е класика. Но може и лилаво-розово. И ако искате да знаете защо-защото за мен това е въплащение на най-доброто в човек- мисълта и уменията, способността да създаваш. Без съмнение има и по-технологично съвършени коли (или по-красиви), но тук става въпрос за хармония между техника и изкуство, страхотна комбинация между мечтите на инжинерите, на дизайнерите, на хората които го изработват, и на хората, които ще го карат-защото при всички случаи марката Ферари е точно една мечта. И имайки го, получаваш късче от всичко това. Мда, мога да получа същото усещане и ако си имам подводница или совалка, но...те са малко по-големи :) И трудно се поддържат от сам човек.
Това е и причината да не бързам да си взема дипломата - попаднах на хора, които успяха да ми оценят знанията и без да им представям някакво парче хартия с разни печати по него...
А за говоренето с бога - да, има такъв афоризъм: ако ти говориш на бога - това е молитва. Ако той ти говори - шизофрения. ;)
Шогун, въпросите с честта и честолюбието лично аз никога не съм ги разглеждала като антиподи на пасивност, та затова се учудих. От твоята гледна точка си права - честолюбието може да бъде мотивация за осъществяване на амбицията, просто хората, които се движат от точно това, не са често срещани. :) За мен честолюбието е по- свързано с основните морални критерии за добро-зло, истина-лъжа и т.н. Въпрос на чест е всъщност и моята "амбиция" да съм начисто със себе си :)
Когато се работи в група, тя се обединява около някаква обща цел - мисля, че това имаш предвид под групова амбиция. Или нещо като Освободителна война?
Тодор Живков гледа - окачени три портрета: на Маркс, на Ленин и неговия собствен. Под портрета на Маркс пише "Т". Под портрета на Ленин пише "Т". Под портрета на самия Живков пише "ТТ". Зачудил се той и запитал:
-Защо под портрета на Маркс пише "Т"?
-Защото той е теоретик.
-А защо под портрета на Ленин пише "Т"?
-Защото той е терорист.
-Аха, а защо под моя пише "ТТ"?
-Ами защото ти си Тошо Тиквата.
Винаги сме били единодушни в неодобрението и иронията към властта. Ама не сме имали Пражка пролет, нали?
Е добре, и тогава, и сега съществува силно обществено мнение за повечето неща. Но от това не следват общи действия. Някак амбицията на българското общество се изчерпва с оценката на събитията и по-рядко е насочена към предприемане на действия.