Когато ми е тежко...
...много често притихвам, защото болката така ме е затиснала, че не мога да общувам с никого. Дъхът ми спира от усилието да проумея абсурдните стъпки на съдбата и от отпъжданото осъзнаване, че те, със сигурност, имат дълбок смисъл. Понякога тежестта на обстоятелствата е така голяма, че човек се обръща към себе си изненадан и търси заложената справедливо мярка на силата, според която всекиму е отдерено да носи само толкова, колкото може да понесе.
Защо се словоизлиявам на главната? за да споделя нещо с Вас...и за да Ви помоля за нещо. Това тук е моето място - тихото кафене, в което влизат приятели и понякога прошепнатата дума, смигването или просто мълчаливо изпитата чаша кафе, за мен значат много. Те са моята нишка да напипвам пролуката и да вървя през каменния дъжд на обстоятелствата. Не го разваляйте, не го превръщайте в бунище от злоба, клюки и егоцентризъм.
Моля Ви.
Това е стих, който една от моите прекрасни приятелки донесе от афиш на стената на Парижкото метро. Там долу, в нищото и в ничието, под земята, заровени са тези думи, които подарявам на Вас:
Умолявам ви,направете нещо -
научете стъпка,или танц,
или нещо друго -
което да ви оправдава
и да ви дава правото
да бъдете облечени във вашата кожа
и вашата козина,
научете се да вървите
и да се смеете,
защото би било толкова нелепо
накрая,
че мнозина са умрели,
а вие продължавате да живеете,
без нищо да правите от живота си.
Шарлот Делбо, френска поетеса от 20-и век
* http://psychanalyse-journalisme-humour.blogspot.com/search/label/%D0%B5%D1%81%D0%B5*
Уверявам те, ще направиш нещо.
Ще научиш стъпка или танц,
което все някога ще те оправдае,
но и ще ти даде правото на собствена кожа.
Не мисли за твоята козина, тя ти е дар от Бога.
Сама ще се научиш да вървиш и да се смееш.
Ти това го можеш и сега.
Но искрено ли го правиш?
Иначе няма да си ти.
Никога не е нелепо да живееш.
И никакви мисли за края!
Ти продължаваш да живееш,
но все пак трябва да направиш нещо в живота си.
Най-малкото да намериш някой до себе си!
Не знам причината за лошото ти настроение от няколко дни насам, но ми се прииска да знаеш, че съжалявам. Чувствам се глупаво, когато не мога да помогна. А ако случайно мога - само кажи.
П.с. Стихотворението е прекрасно. Толкова е дълбоко, че човек може да се удави.
Наминах на кафе, shelly, благодаря ти!
Благодаря за атмосферата - с усмивка, по френски... И за четивата благодаря :)! Препрочети си ги и ти, ще ти просветне :) - приятелката ти хубаво го е казала (позачетох се тук-там, докато стигна до стихчето ;))