КРАЯТ НА ПЕТИЯ СЕЗОН
"Аз съм мъртвороден.
Толкова обиди понесох, че умрях.
Мъртъв съм се родил,
какво да направя?"
Кен Киси
Толкова обиди понесох, че умрях.
Мъртъв съм се родил,
какво да направя?"
Кен Киси
- Соледад, хей, Соледад...
Ехото изгърмя над главата й. Многогласието се покатери до нишите, изкопани в Зеления зъбер. Една жаба изквака до левия й крак. Издуваше белите си резонатори и се канеше да подскочи до близката локва. Жабата подскочи. Там имаше друга жаба.
Соледад изчака ехото да заглъхне и погледна залеза - време беше да си ходи. За вечеря щеше да омеси хляб и смокини. Години наред вечерята й се състои от току-що изпечен хляб и десетина розови смокини. Съмнява се, че прилича на онези увяхнали самотни жени, които се самозадоволяват и по цял ден се занимават с овощните си градини. И си мисли, че няма причини да не е така.
Всеки ден Соледад ходи на разходка из Кленовото усое и събира пъстри кленови листа. Когато стигне подножието на Зеления зъбер, тя ги хвърля срещу вятъра. Синьото дантелено чадърче, което бе нейн неизменен атрибут, се свива и забива нос в мократа пръст. И точно тогава тя извиква името си срещу вятъра, а ехото го понася между кленовите листа, високо, високо, където бяха отлетели младите й години.
..........................................................................................
Щом запали червения абажур, самотата й се свлече като дрипа в краката й. Соледад й нанесе няколко отчаяни ритника, разтърси пустинята с танци. Дълбокото на грамофона изригна един стар американски джаз. Соледад се тръшна на фотьойла.
- Ще заплача! - каза тя.
- Заплачи! - отвърна самотата.
- Ще дотърчи ехото ми от Кленовото усое! - подсмръкна Соледад.
- Нека дойде! Отново ще се разбие в сърцето ти - то е по-замръзнало и от Зеления зъбер! - самотата притисна другата.
- Ще разтворя вратите и прозорците и ще викам! - реве Соледад.
- Само опитай и хората ще те изселят от града, ще те сметнат за луда стара мома! - отвърна на удара самотата.
Тогава на вратата се похлопа. Влезе мъжът. Изглеждаше на средна възраст и странно приличаше на дантеленото синьо чадърче, което се радва щом го накарат да изпълнява предназначението си. Човек би казал, че самото синьо чадърче е излязло от голямата ваза за чадъри току зад вратата и гледа с пъстрите си очи.
- Добър вечер! - каза то.
- Добра да е... - изтърва думите Соледад като дребни стружки сол, поръсени в тревите, изскочили изпод копитата на някой пиренейски муфлон. Разбира се, тя веднага се досети, че това не може да бъде синьото чадърче, а някой замръкнал без покрив пришелец. В този миг самотата й се сви в панера на избягалата котка и спря да фучи.
Грамофонът отново прозя негърското си гърло и двамата захванаха да тъпчат дъбовия под, в чиито улеи спяха хербариите на пропълзели насекоми. Умните очи на чадърчето разсъблякоха Соледад. Той покри с ръце корема й, наподобяващ малък весел заек с едно око, който необезпокояван пасе чуждата детелина. Чадърчето веднага схвана, че зиме нейното тяло има вкус на портокали, особено зад дясното ухо, а пролетес - на пръст от мушкато. Представяше си как през лятото пръстите й имат цвят на пресни зеленчуци, дълго поливани с жълта лейка - слънчоглед. Искаше му се есента да продължава, защото в тоя момент видя как устата й се разтваря и го целува, а вкусът на езика й е натежало от дъжд смокиново дърво. Неусетно чадърчето се задъха, защото си въобрази, че препуска като петия сезон по твърдите гърди на някаква нива и в него се разпука цялото му желание да изпълни предназначението си. Соледад разбра, че този мъж, когато се люби, удивително прилича на дантеленото й чадърче...
Още по темата
BgLOG.net
· 06.01.2007
· entusiast
На обяд тя видя, че завивките му бяха отритнати, както месестите облаци от вятъра. Представи си брезентовата му раница да се поклаща на гърба му, понесъл есенната полска угар и градските пушеци след себе си. Тогава забеляза самотата си, която се прозяваше и надзърташе от панера на избягалата котка. Соледад не й обърна внимание, а реши, че е време за следобедната разходка в Кленовото усое. Когато събираше кленови листа духът й намираше най-дълбокия покой. Самотата й не смееше да я дразни.
Многогласието на ехото отново изкатери до нишите, издрани в Зеления зъбер, прогони оттам гнездящите сойки и изчезна. Вчерашната жаба я посрещна и я огледа. Изквака от досада. Резонаторите й се издуваха и се уголемиха колкото цялата долина. Накани се да подскочи към съседната локва. Там я чакаше друга жаба.
- Добър ден, Соледад! - каза Самотата.
- Добър ден, Соледад! - отвърна тя примирено. Залезът я повика. Трябваше да се прибира. За вечеря реши да омеси хляб. И смокини...
- Соледад (исп./ - женско име, в превод "самота".
Много мелодично...
И много интимно, като полет над кукувиче гнездо :)...
Е, почти!
Прекалено маркесовско излезе, ама карай...
:)