Ирина
Тя свиреше парчето „На Елиз”. Ръцете бели с вени тънки, сини, са още в мен като един реприз след тридесет и повече години. Не бях готов, не бях пораснал още. Уж на шега, но влюбен до уши, редих й стихове по цели нощи, а класната ни просто се спеши да идва сутрин рано да ме буди. Завърших си учебната година. Е, смотан бях, хормоните ми - луди, но имам днеска спомен за Ирина. Отнякъде парчето „На Елиз” дочуя ли, във времето се връщам, тя идва като полъх, като бриз и сянката на облака прегръщам. Тогава си припомням този стих, единственият някак оцелял, защото телефона в него скрих, но той е безнадеждно остарял: Изгубен, в самотата на мъглата се скитам, но изгрява автоматът, жълто слънце, и отново ме зове: две, шейсет и седем, тридесет и две. Твоят телефон. О, колко пъти този номер - музика размъти моята глава - безумен аз - искам пак да чуя твоя глас.
се чудя щом ти видя аватара ;)
Поздрави и от мен :)
Регистрирай се сега за да коментираш и за да не изпускаш най-новото в общността. Ще се радваме да видим твои публикации тук!
Още архиви