За разговорите и малките хора

- Стресна ме . Не прави повече така. Плашиш ме. Не бива да се държиш по този начин, при положение, че състоянието ми не го позволява!

Лора бе възмутена, само че някак си не успяваше да убеди в това приятелите си.

- Хайде, стига! Позьорка такава! Омръзна ми от превземките ти. Гледаш прекалено много сапунки. Осиновена си – добре. Голяма работа. Да приемем, че не ни лъжеш (за пореден път) – изсмя се. – Какво от това питам аз? О! Спри, знам какво ще направиш, сега ще тръгнеш да търсиш семейството си, което е незнайно къде и което те смята за мъртва, или отвлечена, защото родителите ти не са те осиновили както си има ред, ами по по-лесен начин…

- Хм… не се бях сетила за това.

- Боже, ела ми на помощ! Тая съвсем откачи!

- Не ми се подигравай, Емилия такава! Ти не знаеш какво значи да си осиновена!

- Дааа бе, не знам. Виж к’во сега. Вземи да се осафериш, щото не мисля да седя и минута повече да ти суфлирам в приказките…

- Никой не те кара… аз искам само…

- Подкрепата на приятелите си?! Не ме разсмивай, скъпа! Защо ме гледаш така?! Нима не усещаш как се повтаряш?! Ти заинтересува ли се веднъж поне от нас?

- Ти си егоистка! И си жестока!

- Аз ли съм егоистката?! Аз?! Откак сме с теб, слушаме само за теб. А ти заинтересува ли се например, когато на Мария родителите й катастрофираха? Запука ли ти, когато Николай се разведе и онази уруспия жена му му взе децата?! Отиде ли веднъж, поне веднъж в затвора, където е оня, дето те защити, тебе принцесата ?!

- Не преиначавай нещата! Не е така. А и някои от нещата, които изброи дори не са истина!

- Не са ли?! Еми провери и се поинтересувай малко!

Останалите безмълвно седяха до двете момичета и не смееха да погледнат никоя от тях. Това бяха те! Вечните приятели, „неразделните”, както ги наричаха в гимназията. От тогава бяха „заедно”, или поне такъв вид си даваха.

Милен стана и напусна стаята. Противно му беше да участва в този фарс. Знаеше, че сега ще започнат да се карат и за него. Дочу зад гърба си:

- Видя ли какво направи?! Ето, даже той, най-търпеливият не те изтърпя!

Повече не си даде труд да слуша. А и те бяха зад гърба му. Струваше му се, че повече няма да ги види и няма повече да седи с тях заедно… На една маса в бирарията, на една маса в кафето… Няма да танцуват заедно на дансинга в дискотеката… и няма да притиска до себе си тънкото кръстче на Емилия.

Емилия. Голямата му любов, която така и не го погледна поне веднъж.

Странно, или не… дори когато си даде сметка за бъдещата липса на всичко това… не изпита нито жал… нито облекчение. Мразеше да се самосъжалява, не обичаше да се занимава с анализиране на околните, най-вече на себе си. Това беше работа на Ани… дървеният философ в компанията. Ани. Онова невзрачно момиченце, което така и не порасна. Само тя не бе имала семейство. Не помнеше да я е виждал дори с момче. Това момиче бе неотлъчно до всички, но си остана загадка. Може би тя щеше да му липсва. Май само тя с никой не се скара, на никой не натрапи мнението си… а накрая всички опираха до нея и компетентните й съвети… Компетентни.

Милен се запъти към парка все така замислен и колкото повече това противоречеше на натурата му, толкова повече го правеше, без да си дава сметка за това.

Седна на една пейка и почти запали цигара. Но преди да го стори, я хвана между пръстите си и я смачка. Беше забравил, че ги отказва.

- Отказвате ли ги?

Дочу глас зад гърба си.

Обърна се разсеяно, но не видя никой. Пак си седна. Не му пукаше кой му говори беше му писнало от приказки.

Някой се смееше:

- Хи-хи-хи, господине, май не ме видяхте. Нищо, свикнал съм. – помърмори някой.

До Милен бе застанало някакво подобие на човек. Е… да, той бе виждал и преди по телевизията джуджета… ама не и така на живо. Малко се изненада. Но само малко. Повече не можеше. После с лека досада в гласа промърмори.

- Извинете.

И пак се загледа насреща си във въздуха.

- Май не сте много по приказките.

- Прав сте.

- Обзалагам се, че сте роден за разказвач, но просто не сте имали възможност да говорите. познавам хората като вас.

„Познаваш, дрън-дрън” – помисли си с досада Милен.

- Вие сте от хората, които се мислят за вечната загадка и че останалите не заслужават да научат историята ви.

- Така значи. А вие на психолог ли си играете… Напомняте ми за Ани.

- Ани ли? Коя е тя?

- Ани е една… приятелка. И тя е една такава мъничка.

- Хахаха, а няма ли да се извините!

- Не? Защо?

- Обикновено хората се притесняват от вида ми и си мислят, че се засягам от това.

- На мен не ми пречи.

- И какво за вашата, Ани?

- Не е моя Ани. Вие да не сте барман?

Милен се учуди не от ръста на неканения си събеседник, ами от това, че го питаше за Ани например. Имал бе безброй разговори като този в парка, но обикновено неканените събеседници не говореха за него, ами за себе си. Така бе редно.

- Не е редно.

- Какво не е редно? – стресна се Милен.

- Казах, че не е редно да не довършите за вашата Ани. Вие какво си помислихте? – невинно попита малкия човек.

Милен бе готов да се обзаложи, че това нещо е прочело мислите му. Не вярваше много на съвпаденията…

- Така е. И аз не вярвам.

- В кое?

- В което и вие.

- Вие от къде знаете в какво вярвам и в какво не!

- Много просто. Прекалено добре познавам хората. Тъй като толкова години те не ми обръщат внимание, то аз реших да им обърна.

- Така. Нека ви попитам нещо тогава? А не поискахте ли някой поне веднъж да се поинтересува от вас. Дори как сте, какво сте правили днес и разни такива? Не си ли го пожелахте поне веднъж?

- А вие? – попита малкия човек.

- Аз пръв ви зададох въпроса.

- Това е изтъркано с първото задаване на въпрос… но не. И аз като вас не съм искал някой да ми обърне внимание.

- Защо пък като мен? – поинтересува се Милен.

- Защото до сега щях да съм научил много повече неща за вас. А сега знам само за Ани. Явно е доста важна. Приятелка?

- Да. Не. Нещо такова. Просто последно за нея си мислех, преди да ме прекъснете.

- Но защо се сетихте за нея?

- Мислено се сбогувах…

- Ясно.

- Какво му е ясното?

- Равносметка. Както си и мислех.

- А мислили ли сте понякога, че сте досаден?! Какво като четете мисли?! Мислите, че ми пука ли?

- За момент ви запука. – подсмихна се той.

- За момент.

Стана от пейката.

„Няма спокойствие. Някой си умират да се изходят върху мен, а други си умират аз да се изходя върху тях. Повръща ми се от този свят. Ани въобще не прилича на този. Не е такава бъбривка и не досажда.”

Както се бе унесъл и се блъсна в някой.

- Хей, по-полека! Нахален кретен такъв! Заболя ме!

Милен се стресна. От земята го гледаше тя.

- А! Мимо, ти ли си?! Ама защо не внимаваш повече… Извинявай, че така избухнах.

- Ани? Леле, душата, извинявай, добре ли си?

- А… добре съм. Явно ми е щастлив ден. Тъкмо за теб си мислех. Както тихо се изниза преди малко и те бях отписала. Викам си, този няма да се обади повече. Ядоса ли се?

- Не, само ми омръзна.

- И на мен.

- Така ли?

Тя се засмя звънко. За пръв път чу смеха й.

- Ха, ти си можела да говориш.

- Ами да, оказа се, че мога. Няма да повярваш какво ми се случи преди малко. Срещнах един лилипут. Извънредно интересен човек. И той като почна да ме разпитва и анализира. Беше забавно. Стана въпрос и за компанията. Сетих се за теб. Той все ме прекъсваше и после пак се сещаше и ме караше да му говоря за теб. Сякаш ми четеше мислите.