За Принца, Злодея и Жабата X

                               Глава X

 Когато Тони напусна малкото селце и за пръв път прекрачи границите на китната планинска местност, в която се намираше то, сърцето му взе да тупка все по-бързо и по-бързо... За пръв път се чувстваше толкова сам, толкова развълнуван и толкова свободен... Виолетови нюанси се сливаха нежно с бялата необятност, а чистият простор бе прегърнал сивите хълмове... Пътеката криволичеше тихо, измежду безброй скали, пустощ и треволяци... Беше влажно, снегът едва бе надделял в съревнованието си със студената земя...

Тони се промъкваше тихо измежду шубраците, като леко и ефирно избягваше трънливите надвиснали клонки... Беше нарамил една стара платена чанта, в която прилежно бе сложил сух комат хляб, няколко чепки грозде, домати и сирене – това бе единственото, което бе успял да намери вкъщи, така че да не остави дома на ковача без храна... А приключението му бе планирано отдавна... див копнеж го теглеше в търсене на паралелни пространства, в опознаването на онази мъглива, необятна същност, която представляваше света...

След около два часа бързо ходене по калната пътека, краката му бяха подгизнали, а чувството на глад не му даваше покой.. Препъваше се, изтощен и слаб, а погледът му се премрежваше в студената синева... В далечината се прокрадваше могъщата фасада на няколко мръзнещи скали, брулени от студения вятър, а над тях се извиваха приказни зелени борове и ели... Това се очертаваше да е началото на някаква гора, което начало обнадежди Тони, и сега той се движеше все по-стремглаво натам... Само веднъж да попаднеше измежду дънерите на тези величествени, вековни дървета и да се скриеше, изпод гордите им купули, щеше да може да си почине спокойно, да намери сухи, попадали клони и да запали огън, който щеше да го стопли...

Когато стигна до скалите, вече се беше задъхал... Спря се за миг и се приведе, за да си вземе въздух и да събере сили... Огледа внимателно околността, търсейки пътя нагоре... Скалите се простираха на около една левга, по цялото продължение на склона, а пътеката тихо чезнеше в сивите грамади...

Имаше само една част, която изглеждаше преодолима, но Тони си даваше сметка, че ако веднъж потегли – връщане назад нямаше... Спускането щеше да е много по – опасно... Момчето седна отчаяно на един едър, студен камък и заплака...