За Принца, Злодея и Жабата V

                Глава V - Финимирел

Финимирел беше принцеса – истинска елфическа принцеса, с онези малки, безшумни крачка, фино обвити в материи непознати... Тя бе по-бърза от вятъра, по-тиха от шепота, по-меланхолична от немия овал на дъждовните капките... Тя бе създателка – както на принца, така и на онази мъдра зелена гора, простираща се далеч зад равнините на Гилорей...

 Никой не подозираше... Никой не знаеше как обичаше да се разхожда рано сутрин, когато студена роса бе целунала треви и листа... Никой не чуваше ни песента й, ни обичта, с която даряваше необятното... Освен онези горди, могъщи дървета и дънери, изпъчили се скали и чукари, тръпнещи храсти и шипки...Финимирел обичаше да ходи до блатото – да се изляга върху един вековен дънер на бук и да си почива... Обичаше да размишлява, да си говори с дърветата, извисяващи се над нея, и да чувства топлината на стволовете им... Обичаше да докосва вековната им кора с пръсти, да слуша техния говор...Обичаше...

Понякога ставаше внезапно, защото нещо яобезпокояваше. Често хукваше и само за мигпочистваше всички попадали листове в блатото... И всичконаоколои благодареше за хармонията, за всеки детайл,който се разтваряше в другия, за всяко листенце, попаднало в танц...

Смути я тъгата на жабата... Онова същество, което прескочи на няколко пъти тревите, и спря се, без дъх, да погледа тръстиките... То ронеше малки, безспирни сълзи, а в големите му очи бяха изписани и страх, и тревога невиждани... Нещо го накара да й се довери... Жабите, както и всички живи същества, винаги усещаха онова, тайнствено, елфическо присъствие, което вдъхваше и спокойствие, и вяра...и надежди...

Финимирел бе разбрала какво се бе случило и се почувства натъжена...Интуицията и подсказваше, че трябва да действа, и то – бързо, за дaпомогне...Закри лицето си за миг и елфически говор обгърна пространството... После целуна жабата... Така се бе появил другият...Велимир...