За Принца, Злодея и Жабата I (Специално за Mortwolf)

                                        Глава I

По неутъпканите пътеки, ефирно преплетени в многобройни топли нюанси нещо заподскача...Не можа да го спре нито вятъра, нито да го премажат забързаните  колела... Беше есен.. Сенките се усмихваха, а листенцата си нашепваха тихо тайни, неизказани истории... За злодеи, за принцове и принцеси, за замъци, за блата, за степи с треви, танцуващи в полумрака...

 Беше привечер... Глухи лъчи нежно се скриваха зад изпъчилите се върхове – водеха тайно съревнование, което малцина можеха да открият...

Слънцето галеше студените склонове, докосваше ги и се усмихваше ... безвъзвратно... Не искаше нищо от никого...

В онази нощ, Тя не заспа ... Изричаше заклинанията си едно по едно, като забъркваше нещо необичйно в огромния, промазан от сажди котел... Дървата пукаха, а жарта стопляше катеричи сърца... И никой не разбра... Тя бе готова... до най – малкия детайл... Тогава целуна жабата...

И от жабатасе изтръгна злодей... Изтънчен и подъл, алчен и симпатичен, с възможности, с нюх... Обичаше да печели... На всяка цена... И даваше... даваше, цялото свое начало и край... Но винагинастояваше за отплата...И получаваше...

В онази нощ Тя не разбра... И това бе нейната грешка...Не дочу песента, нито славеите, нито тихото бръщолевене на листата... Чуваше себе си – потънала в размисли, и озадачена...премисляща всичко... Без да узнае, че всъщност Всичкото премисляше нея.., и никак не я бе харесало...

В онази нощ една принцеса се приближи до блатото, ефирна и нежна, потръпваща, а нежният септемврийски вятър флиртуваше...елфическо и могъщо... И флуиди – забравили, откъде тръгнали – ручеи, поток, и порои ... Изобилстващи и тайнствени, раздаващи се...се сляха... и дадоха цялото свое начало и край, без да потърсят отплата...

Спонтанно и се прииска да я целуне, да я дари с цялата своя любов и признателност... и го стори...

И заблещукаха отражения от доспехи -не кални, а лъскави, мощни, епични...И с дълга руса коса, на бял кон се яви ... Принц – непобеждаван, непредизвикван... Велик... И се втурна...

Да търси своето двойнство и тайнство... Да раздаде справедливост... и меч! И нищо не можеше да го спре...

Мъглата обгърна полето... жълто и пусто и молещо... Без жътвари...без моми, плавно разсичащи полумрака... И нещото пак заподскача – молещо, плачещо и разкъсвано – раздвоено... тайно проклинащо свойта съдба...

Небето бе пусто – звезди многобройни блещукаха – без смисъл, посока, без гняв и без обич...Забравени...