Един миг
99C CFFЗа поредна нощ луната ставаше свидетелка на малък емоционален апогей. Този път нямаше караници, нямаше виканки, нямаше дори смях. Всичко бе притихнало. Усещаше се само учестеното туптене на две сърца.
В този момент те бяха сами. Това беше техния миг.Нищо и никой не можеше да им го отнеме. Дори вятъра затихна като ги видя. Те бяха единствени - облени от светлината на звездите и меко галени от морето. Искаше им се да се прегърнат, но знаеха, че само едно движение и мигът щеше да се загуби завинаги и никога повече, никога повече нямаше да изживеят нещо така красиво, чисто и неприправено. Искаха да го запечатат така в съзнанието си -
да го запомнят и знаеха, че когато след време останат сами, този миг ще ги кара да живнат отново.
Постояха така известно време, втренечни един в друг. Безмълвни. Искрени. Благодарни. В очите им бяха оковани сълзи - сдържаха ги за времето когато отново ще бъдат сами. Времето, когато очите му, няма да бъдат срещу нейните.
Времето, в което реалността ще им зашливи шамар и ще ги понесе към водовъртежа на ежедневието. Да! Бяха попаднали в балон, в който тече само тяхното време, но той щеше да се разруши всеки момент, притискан от вън и от вътре.
След това просто се изправиха, въздъхнаха вътрешно, погледнаха се за последно и се разделиха, знаейки, че този кратък момент ще остане завинаги в сърцата им. Не искаха да продължат - сакралността щеше да се загуби и ....
един миг ... просто един миг....
Никога повече няма да се видят..... просто съдбата ги събра, дари ги с най-неописуемото преживяване в живота им и ги раздели. Дори и да се срещнеха отново, нямаше да се разпознаят. Тя се беше погрижила и за това – нощният сумрак ги изменяше до неузнаваемост. Просто силуети. Блуждаещи души, търсещи
утеха и спасение от сивия ден и още по-сивата нощ. Спасение от задушаващия въздух около тях. Спасение от самите тях ....
99C
CFF
В този момент те бяха сами. Това беше техния миг.Нищо и никой не можеше да им го отнеме. Дори вятъра затихна като ги видя. Те бяха единствени - облени от светлината на звездите и меко галени от морето. Искаше им се да се прегърнат, но знаеха, че само едно движение и мигът щеше да се загуби завинаги и никога повече, никога повече нямаше да изживеят нещо така красиво, чисто и неприправено. Искаха да го запечатат така в съзнанието си -
да го запомнят и знаеха, че когато след време останат сами, този миг ще ги кара да живнат отново.
Постояха така известно време, втренечни един в друг. Безмълвни. Искрени. Благодарни. В очите им бяха оковани сълзи - сдържаха ги за времето когато отново ще бъдат сами. Времето, когато очите му, няма да бъдат срещу нейните.
Времето, в което реалността ще им зашливи шамар и ще ги понесе към водовъртежа на ежедневието. Да! Бяха попаднали в балон, в който тече само тяхното време, но той щеше да се разруши всеки момент, притискан от вън и от вътре.
След това просто се изправиха, въздъхнаха вътрешно, погледнаха се за последно и се разделиха, знаейки, че този кратък момент ще остане завинаги в сърцата им. Не искаха да продължат - сакралността щеше да се загуби и ....
един миг ... просто един миг....
Никога повече няма да се видят..... просто съдбата ги събра, дари ги с най-неописуемото преживяване в живота им и ги раздели. Дори и да се срещнеха отново, нямаше да се разпознаят. Тя се беше погрижила и за това – нощният сумрак ги изменяше до неузнаваемост. Просто силуети. Блуждаещи души, търсещи
утеха и спасение от сивия ден и още по-сивата нощ. Спасение от задушаващия въздух около тях. Спасение от самите тях ....
99C
CFF
Коментари