Дяволът каза - Не !
По хлъзгава стена пълзят стенания.
Зеленото е цвят на плесен. Мъх.
Усти, надменно свити. Звездомания.
Въздишат и мълчат. Последен дъх.
Души в червено.Гордост- смъртен грях.
Със щипка нежност загорчава.Стине
в окото на нощта безумен страх.
Повтарям си, че всичко ще ми мине.
Потраквайки се влачат листопадите -
вагони, натоварени с тъга.
От свободата ни делят оградите
с бодлива тел.Унила тишина.
Протягам длан към вятъра- копнеж
да съхраня движението в шепа.
Но пръстите ми стинат - леден скреж,
превръщащ се полека в кал и пепел.
Плач.Продадено сърце на разпродажба.
Лъскави надежди овехтели .
Просяци. Опашка за поредна дажба.
Глътка супа, хлипайки поели.
Отричайки се, връщаме се там,
където да си бял, е забранено
и жулим кожата си с шкурка. Срам
от първороден грях кърви смутено.
На колене се влачим към портал висок,
зад който топло е. Дали това е Ада?!
Стои на входа Дяволът...Мълчи. Пророк
анатемоса ни. Дали тъй ни се пада?
Зеленото е цвят на плесен. Мъх.
Усти, надменно свити. Звездомания.
Въздишат и мълчат. Последен дъх.
Души в червено.Гордост- смъртен грях.
Със щипка нежност загорчава.Стине
в окото на нощта безумен страх.
Повтарям си, че всичко ще ми мине.
Потраквайки се влачат листопадите -
вагони, натоварени с тъга.
От свободата ни делят оградите
с бодлива тел.Унила тишина.
Протягам длан към вятъра- копнеж
да съхраня движението в шепа.
Но пръстите ми стинат - леден скреж,
превръщащ се полека в кал и пепел.
Плач.Продадено сърце на разпродажба.
Лъскави надежди овехтели .
Просяци. Опашка за поредна дажба.
Глътка супа, хлипайки поели.
Отричайки се, връщаме се там,
където да си бял, е забранено
и жулим кожата си с шкурка. Срам
от първороден грях кърви смутено.
На колене се влачим към портал висок,
зад който топло е. Дали това е Ада?!
Стои на входа Дяволът...Мълчи. Пророк
анатемоса ни. Дали тъй ни се пада?
Но ще ми го разясниш ли , че съм малко тъпичка :)?
Харесва ти или не чак толкова това, което съм написала?
А може би искаш и от този стих да създадеш песен?
Правилно ли схванах :)?
Father,i will...
Father,уморени са ръцете ти свети.
Разсипва се сребърна светлина по раменете.
Черните одежди не скриват сърцето,
което с нежност ласкае в мене детето.
Father,искам с вопъл в краката ти да коленича.
Болката, дълго събирана да излея.
Да попие в тревите, есенно помъдрели.
Земята- майка, да се докосна кротко до нея.
Father,помоли се за мен в тишината,
на този, който сам болката добре познава,
предателството и мизерията на сърцата,
на този, който въпреки това, всичко прощава.
Father,сълзите са росата на душата,
цвете, което кратко цъфти и дълго вехне.
Всяка капка пази в себе си ДНК-то
на нашата слабост. Кой вратата ще открехне
към онзи свят, в който няма страх и болка,
а предателството е дума непозната ?
Father,върни ми вярата. Аз не зная в още колко
проливни дъждове ще ми мръзне душата,
но знам, че да вали е по-добре от суша,
която света в пустиня превръща.
Помоли Бог, аз знам, че ще те послуша.
Всичко добро на този свят се връща.
май не е толкова силно като Стигмата, но пък ...не знам, може да ти е интересно да го прочетеш.