ДРУГИЯТ МОЙ ВЪЗМОЖЕН ЖИВОТ- РЕАЛНОТО ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Понякога става така, че принудени от обстоятелства и събития, вземаме бързи и изгодни за момента решения, а за последствията се налага да му мислим после.

След едно такова стечение на нещата,  в една топла сутрин в края на  януари 2006, осъмнах на аерогарата в Исламабад – след два дни път и без багаж, ако не се броят дрънкулките в дамската ми чантичка. За тях човек убивам и не ги изтървам от ръка за нищо на света.

След безрезултатно висене 3 часа  в очакване на багажа ни, попълнихме документи за липсващ багаж и получихме уверения, че ще бъдем държани в течение относно неговото придвижване до Исламабад.

Призори потеглихме към новото си “ в къщи “. Тук ни разделиха с прекрасната ми  събеседничка. Тя се качи в колата на шефа, а мен ме пое колегата, когото бях дошла да сменя.

Движехме се по хубав и осветен магистрален път. Наоколо всичко беше потънало в зеленина. Още беше много тъмно и не различавах сградите встрани от пътя. Прозираха само тъмни спящи сенки.

Бъбрехме си за каквото паднеше. Колегата изглеждаше свестен и сърдечен тип и сякаш беше се приспособил към тукашните порядки. Не забелязах и нотка от проява на нетърпимост или разочарование. Това предизвика в мен още по-голямо озадачение от факта, че едва са изминали 8-9 месеца откакто е поел работата и вече е подал рапорт за отзоваване и връщане в България.  Когато в нашата система някой се отказва доброволно след толкова кратко време, работата хич не е на добре. Зная го добре и от опита на стотици колеги, но нямах друг избор в момента.

Аз не се плаша лесно, обичам да посрещам предизвикателствата и да си меря силите с тях.

След 30 - тина минути наближихме нещо като кръгово кръстовище, в средата с голям светещ и въртящ се макет на земното кълбо. Направихме полукръг направо и спряхме пред затворена метална врата, обшита цялата с ръждясала бодлива тел. Колегата се легитимира на  двамата полицаи пред вратата и след секунда отвориха едното крило на тази зловеща железария. Следваше масивна бариера и още няколко полицаи, скупчени около нея.

Сърцето ми за малко да изскочи, когато вдигнаха бариерата и видях насреща истински автомат, насочен право срещу нас. Зад струпани чували с пясък стоеше войник с истинскo оръжие, опряно на чувалите и насочена към входа. Това ли да било то – военен режим, бре да му се невидяло. Погледнах човека до мен, нещо не изглеждаше нито стреснат, нито уплашен.

Така се влизаше в анклава, където ми предстоеше да живея и работя. Заградено, охраняемо и отделено с кльонове и защитни мрежи място. Вече и аз си се представих с пушка на рамо, денонощно дебнеща и отбиваща набезите на прииждащите пълчища  терористи, нападатели и каква ли не сган.

Полетът на фантазията е нещо невъобразимо и доста смешно, понякога. Преминахме през още няколко поста, докато стигне до нашето място. Пред нашата порта също пазеше войник с пушка. Явно му беше доста студено, защото беше увит с белезникаво одеало и беше си запалил огън до брезентовата палатка, която служеше за временно жилище на пазачите.

Нощният пазач( наричан тук чукедар),  ни отвори голямата метална порта и след секунда отново бяхме на българска земя. Влязохме в просторна градина, с малки спретнати алейки между зелените площи.

Жилището, в което бях настанена на първо време, беше голямо, студено и полупразно. Кънтеше от хлад и тишина. Имаше малко стари мебели, три газови печки и стари японски климатици във всяка стая. Всичко бе на газ, от която мен лично много ме е шубе.

Хладилникът, също почти 30 годишен, японски, но огромен и работещ безотказно. Като ми стане горещо, ще мога без проблеми да се затварям в него.

Гардеробите и кухненските шкафове бяха направо оглозгани от термитите, не зная как се крепяха изобщо в някаква форма. Дограмата на прозорците, също.

Е, от държавата толкова, другото – от нас!  Бях скапана от пътя и реших да оставя вайкането и огледа на къщата за утре!

Легнах си, с надеждата да заспя като умряла. Точно в 5 сутринта се чу проточен вой за молитва от близката джамия. Пронизваше тишината зловещо и страховито, усилваше се и не спираше и не спираше.

Усетих, как кръвта ми бавно се отегля от жилите и ми става още по-студено. Викам си, тука ще се мре......това е!!!

Човекът е много адаптивно и приспособимо създание. Способен е да оцелява и в най-абсурдни условия и да се пригажда към всякакви обстоятелства. И колкото повече имаш възможността да тестваш тези свои показатели, толкова по-уверено и по-леко ще можеш да се справяш с живота си.

Сега ми е лесно да го казвам и да давам акъл, но в онези дни не бях на същото мнение. Не можех да се съвзема и да се отърва от нелепото усещане, че съм скъсала всички връзки с живия живот, че вече не съм земен човек, а ангел, наблюдаващ от небето всичко случващо се на земята, която така внезапно напуснах.

За това допринасяха и работната обстановка, която се оказа доста различна от представите ми и много тягосна, погледнато от всички страни ! Трябваше да свиквам с неща, съвсем неприемливи за мен!

 Гигантските хлебарки, дългокраките оси и гущерите, с които трябваше да се науча да съжителствам, също. 

Сега се веселя, като си спомням срещата с първия гущер в къщи. Беше светло зеленикав, около 20 сантиметра дълъг и бърз като стрела. Няма да забравя, как не смеех да заспя безброй нощи под ред, дебнейки го да не скочи в леглото ми. Оттогава започнах да спя на лампа и още не съм съм се отърсила от усещането, че нещо все пълзи около нас и съм винаги нащрек, дори в съня си.

Когато помолих колегата да ми помогне да го хванем, той направо си умря от смях. Ами те – казва ми – нямат хващане! Минават през най-малките процепи и фуги на прозорците и през лятото направо пълнят стаята! Свиквай с тях, иначе нямаш място тука!

Хрумна ми идеята да си направя клетка, оградена с мрежа и в нея да спя.

Другият ми голям страх са пепелянките, които преминават през тези места два пъти в годината. Казват, че мястото на анклава се намира на пътя на на змиите от планината към езерото “Равал Лейк”,  към което те се отправят в началото на горещниците.

През миналия септември нощният пазач уби една змия на двора, близо до входната порта.

В сградата също са убивали змия. Намирали са и варан, влязъл вероятно малко на сянка.

Наоколо се разхождат големички диви прасета и мангусти, летят зелени папагалчета, а наколко хищни соколи са постоянни обитатели на покрива.

Ходех като чалдисана, непрекъснато взирайки се в треволяците и гледайки в краката си за извиращата отвсякъде жива твар.

Малко е да се каже, че изживявах най-тежките и непосилни дни, които някога съм имала в досегашния си живот.

Багажът ни дойде след три дни, в които аз щтрапах в жегите с ботуши и зимен костюм, и кисела до немай къде. 

Имах и късмета все пак, че колегата ми не ме изоставяше и ми помагаше за всичко! Жената на шефа също ме канеше всеки ден на дълги разходки и на кафе след работа и така някак си вървеше ден след ден.

Първите си впечатления за местните  хора получих от персонала, които работеше при нас. Кротки хора, много трудолюбиви и наплашени. Гледат с такова страхопочитание на белите хора и не смеят да те погледнат в очите, когато разговаряш с тях. Чак ми ставаше неловко от това и всячески се опитвах да им покажа, че от мен не бива да се страхуват. Много са сдържани и толерантни, също и много гостоприемни. Навсякъде, където се намираш по каквато и да е работа, непременно те настаняват да седнеш удобно и ти предлагат чай, кафе и бисквити. Към чужденците се отнасят много раболепно, може би е наследство от колониалното минало или заради факта, че за тях ние сме един голям несвършващ портфейл. Лесно се работи с тях, въпреки, че се забелязва една изостаналост в мисленето и правят много от нещата типично “по пакистански”. Трябва да ги наблюдаваш стриктно и да им показваш, и се получава.

Винаги са готови да помогнат, да услужат, чак по детински всеотдайни.

<?xml:namespace prefix="O"?> 

Колегата си замина 2 седмици след мето пристигане. За мое учудване, никак не исках да си тръгва. Нагласата ми за самостоятелност беше изчезнала безвъзвратно. Не знаех откъде и как да продължа нататък.

Като начало, започнах боядисване и освежаване на жилището, в което той живееше. Щях де се преместя в него, защото беше на втори етаж и по безопасно от достъпа на гадинки.  Оказа се, че трябва да купя страшно много неща, направо да спретна нова къща.

Свикнах бързо с лявото движение и  започнахме да излизаме вечер из града, по магазини и изпитах инерес и любопитство да го разуча по – бързо.

     За лош късмет, съвсем скоро пламна скандала с публикуването на карикатурите на пророка Мохамед.

Нас ни затвориха зад грозните телени врати. Почти месец бяхме обсадени от демонстранти. Ежедневно не стихваха уличните протести и безредици и тълпата напираше на входа на анклава. 
Един ден дори, по-грешка, бяха започнали да замерят с камъни египетското посолство, което е най-близо до входа и всъщност е от “техния отбор”. Ама такива са, не може да не оплескат малко нещата.

Полиция и войска денонощно патрулираха и ни пазеха от нападения.
Много добре са организирани правоохранителните структури. Има градска полиция, пътна и само магистрална полиция, военна и охранителна и т.н.

Излизахме само в района на анклава и то вечер, когато ставаше по-спокойно. Обикаляхме го надлъж и на шир и почти опознахме пазачите на всички постове. Оказаха се много мили и приветливи хора. Живеят много сурово и почти на открито, но винаги са усмихнати, любезни и много отзивчиви.

Отзоваха състава на датското посолство и всичко утихна, размина се .....

Животът пак си потръгна нормално и спокойно. Товарех се максимално с всякаква работа, за да  не усещам времето. Всяка вечер си организирахме маратон и извървявахме пеша по 10-ина километра. След това заспивах като къпана.

Изминаха почти 3 месеца след моето идване и най-после, след уреждане на сума формалности, дойде и Крис, моята скъпа половинка.

Двамата по-лесно издържаме в тукашните условия. При всяка възможност пътуваме из страната и това е най-голямата ми награда, да мога да видя и да разказвам за тази далечна и непозната земя !

Така започна другият мой възможен живот в една далечна и непозната за мен земя, дори сякаш на друга планета.
Тук всичко е толкова различно от Стария континент, коренно различно. Променя се всичко - от облеклото ти до начина, по който трябва да се движиш на улицата и да поглеждаш встрани.
Твоите "евро - привички, ценности и морал" се превръщат в "твои врагове" и се налага да се откажеш от повечето от тях, в противен случай си навличаш много неодобрение.
Светските забавления са рядкост и само на определени за това места, посещавани предимно от "бели хора".

Сигурно затова отново прописах, след повече от 15 години.....

Посвещавам този постинг с благодарност -  на Катя и Иван !