Всичко е съдбовно

-Мамка му – изричам го полугласно, на себе си, на празната стая, защото и без това няма с кого другиго да комуникирам, освен със собственото си аз, докато отпивам от Zlaty Bazant (местната бира) – не трябваше да взимам книга на Стивън Кинг тук. Та градът е почти като Дери, а моето въображение работи на пълни обороти и превръща изолацията ми, която сама избрах да приема, в реален разказ на ужасите.

 - Мамка му – казва някое мое друго аз, докато тича под дъжда, който се лее като черен водопад по неосветените улици на града – не трябваше да го оставам сам…

Тичам колкото ми позволяват силите. Джапанките бясно шляпат из локвите. Първата пряка наляво, после надясно, заобикалям стадиона, после в дясно. Цялата съм мокра, косата ми е залепнала за челото, дрехите са се превърнали във втора, неприятна на пипане кожа. Сега накъде? Надясно?
Завивам по малката уличка. Последните слънчеви лъчи, ознаменуващи края на деня, осветяват вяло пътния знак „Забранено за превозни средства над 3.5 т.“.
 - Мамка му, мамка му, мамка му!!! Кой беше пътя? - паниката е напълно осезаема – Защо го оставих сам?
Градът е почти мъртъв. Може би изцяло, не съм сигурна. Последните туристи напуснаха днес. Подгонени от някакъв вътрешен панически страх. Страх стар колкото самото човечество. Цял ден наблюдавах как хората събират багажа си, товарят колите и се изнизват от тук, като гигантски съвременен керван. Цял ден наблюдавах без да направя нищо. Стоях като парализирана на балкона в центъра, където работя, без да продумам, без да мога да отлепя лицето си от гледката на напускащите.

Виждам голямата кооперация, която заема, почти гордо, своето място на централната улица (единствената улица тук, водеща и в двете посоки навън от града, накъдето трябваше да съм се отправила отдавна и аз).
 - Дааааааа, тук трябва да завия надясно.

Всичко ми изглежда напълно еднакво. Малки, едноетажни вилички. Добре поддържани. С градини, люлки в своите дворове, разнообразни паркови окрашения (един сивокафяв гном, застанал гордо на своя пост пред къщата на стопаните си за хиляден път ми се присмива гръмко -„Отново си се загубило, малко момиченце. Този път ще ти е за последно. Няма да стигнеш преди да падне мрак.“).
Градът е мъртъв. Може би от няколко дни. Може би е започнал своето разложение много отдавна, преди аз да дойда. Може би, хората живеещи тук са започнали да го чувстват месеци преди да стане явно. Всеки е свързан със своето родно място (разсъждавам философски, докато прескачам поредната локва и взимам на примависта следващия завой). Дори и в големия град понякога успяваме да усетим неговият жив пулс, неговото страдание, неговия начин да ни каже, че нещо не е наред. Всеки е свързан с родното си място (осъзнавам го едва когато съм толкова далеч от дома), с историята, с миналите поколения, които с крачка, присъща на епохата им са преправяли своят път в лоното на историята.

Finally, малка вила с няколко бунгала в двора, оранжерия, която никой не поддържа от години, празен гараж и скара за барбекю.

Нямам време да се разправям с вратата, затова набързо прескачам ниската ограда (че кой се страхува от нещо в Медер?). Вратата на бунгалото му зее широко отворена. Леглото, което заема половината от пространството вътре е разхърляно, дрехите му се търкалят по пода.
-Колелото е тук!!! - почти се усмихвам на това откритие – Мортен, Мортен!!! Къде си, дяволите да те вземат! Мортеееееееееееееееееееееееееееен.
Нищо. Отговор няма. Опитвам се да се успокоя. Оставям забързаното ми дишане да спре да заглушава околните шумове. Ноща е почти тук. Няколко минути ме делят от срещата с нея. „Момче, къде си по дяволите?“. Тогава за първи път чувам звукът от течаща вода.
 Мамка ти идиот такъв, какво правиш в банята?
Ритвам вратата и рязко го изкарвам изпод душа, поддавайки му в движение кърпа, с която да се загърне, докато с другата ръка почти механично завъртам кранчето. Моретен ме гледа като говорещо извънземно, което туко що е кацнало в градината зад къщата му. Нямам време за обяснения, камо ли да се сетя как да му кажа на английски какво се изисква от него. Издърпвам го в бунгалото, толкова е шашнат, че се оставя да го влача, и с крак затварям врата зад себе си. Ноща е тук, влиза в нашето малко убежище спрез процепите на щорите. Чувам първото драскане от нокти по вратата. Заставам на колене и започвам да се моля. Мамка му…