Българския шофьор на автобус - мил човек или мазен тип с бирено..�

  Аз обичам страната си, добра гражданка съм и спазвам закона. Искам всички българи да имат достатъчно пари в джоба, пуканки пред телевизора и топлина в сърцата. Ама само с искане не става...

  Като цяло българският народ е силен народ, който е препатил много, но все пак някакси е оцелял. За  жалост това се отразява на хората. Ниски заплати, високи данъци, всеки иска, никой нищо не дава... И ето ти депресия.

 Аз съм отвеян човек, ама много отвеян. Не, не искам да се променям, харесвам се такава каквато съм. Но моето постоянно реене в облаците ми пречи понякога. Например, когато остават десет минути до започването на часа, а аз още не съм си изяла мусаката. Тогава се налага да бързам. Но това не ми пречи да съм отвеяна. Та така представете си следната гледка:

 Едно момиче излиза от подлеза на метрото и най-спокойно започва да си влачи краката по тротоара с надеждата да се добере до спирката на автобуса в рамките на 40-45 минути (спирката е на 10 метра от метрото). Изведнъж забързва крачка, а след малко се понася в луд галоп към автобуса, който е спрял на спирката. Разбира се автобусът тъкмо се готви да затвори врати. Момичето вече се намира на метър от превозното средство, когато шофьорът я вижда в огледалото за обратно виждане. Можете ли да кажете как ще се развият събитията по-нататък?

1. Вариант: Шофьорът тресва вратите пред самия нос на нещастното отвеяно момиче и потегля бавно, с мръсна газ, като оставя на спирката горкото дете, вбесено, крещящо и гладно, щото от бързане не е успяло да си изяде мусаката...

2. Вариант: Момичето се качва със сетни сили, вратите се тресват зад гърба му и автобусът потегля бързо. Момичето залита и се пльосва на пода като разбутва 15 пенсионери, напсува шофьора наум и се опитва да се изправи. Точно, когато успява да се закрепи на крака, идва светофар, а едно такси изведнъж  препречва пътя на автобуса и ... После, вероятно ще се опита да си купи билет. Разбира се няма да успее, защото или билетите ще са се свършили, или няма да бъде чуто от шофьора от надудата до дупка чалга. То се примирява и тайно се моли да не срещне контрольори. Да, ама Господ не чува молитвите му... И какво следва? Ми глоба пет лева! На контрольорите изобщо не им пука, че не се продават билети в проклетото превозно средство, защото са привърженици на българската поговорка: "Кат нема, ша намериш."

 Та така какво ще се случи? Или по-точно какво обикновено се случва? Нито едно от двете! Обикновено точно си сложил крак на стъпалото, когато вратите те затискат. Виковете не помагат, шофьорът се прави на две и половина. Нужно е целият автобус да зареве като стадо крави, които едновременно ги жигосват, защото иначе ще си стоиш заклещен между вратите до следващата спирка.

  Виждала съм много хора как биват затисвани между вратите на автобус и обикновено се случва едно и също. Ще дам пример как протичат събитията, когато затиснат бабичка в горещ летен ден.

  Главни действащи лица:

1. Бабка (на преклонна възраст, занимава се с звуковото оформление)

2. Състрадателна жена на средна възраст

3. Големият дебел мъж, който говори като Дарт Вейдър

4. Групичка младежи (от 18 до 30 години)

5. Тълпата

 ... 45 градуса на сянка. Задуха. Топлина, бликаща от всяка пора на тялото ви... Мръсен, раздрънкан автобус, който едвам се влачи по улицата. Слънцето жестоко жули кожата ви и ви кара да присвивате очи, от което ви боли главата. Чувствате се като дрогиран от ужасната жега, всичко е на забавен кадър, хората са размазани... На завоите челото ви се опира в прозореца, нагорещен от слънцето, а това ви кара да се отрезвите за около 5 секунди. После пак изпадате в подобното на треска състояние, като единственото, което можете да правите е да се опитвате безспирно да напъхате спарения въздух в белите си дробове...

... рязко изскърцване на спирачки. Вратите се отварят с трясък и отвън нахлува свеж въздух. Хората сякаш се събуждат, оглеждат се объркано наоколо и разбират, че това е тяхната спирка. Слизат. Любимото ми време - никой не се качва или слиза, просто автобусът се кани да затвори врати. И точно тогава се появява тя... тази, която ще промени  живота на хората в автобуса...

  На хоризонта цъфва повяхнало бабе. Носи се като змей Горянин. Аха-аха и ще литне. Но не. Повяхналата й коса се развява като стара перука на изхвърлен на боклука пластмасов манекен. Бавно се полюшва от вятъра. Тича към автобуса като десетгодишна, забравила и ревматизам, и остеопороза. Носи редовните 345 бутилки с минерална вода, а на гърба и се мъдрят и два бидона, вероянто със същото съдържание. Ето я, вече лети по финалната права. Още миг и ще се качи... Слага крак на стъпалото и се качва със засилка, но бидоните я дърпат назад. Неколко секундно забавяне. Фатално. Шофьорът вече я е видял, ухилва се гадно и с най-голямо удоволствие натиска бутона за затваряне на вратите. Те се хлопват и затискат нещастната обемиста пенсионерка между себе си. Следва обичайният рев на коза, която са се опитали да препарират жива. Никой нищо не вижда. "Люх, Боожеееееиииии, ко стана?!". Пак нищо. Абе тия хора глухи ли са?! Сега идва ред на персонаж номер 2 - състрадателната  жена  на  средна възраст. Тя се спуска към старицата и се опитва да й помогне. Ритниците и тюхкането не помагат. Почва да крещи към шофьора. Но " как боли..." на Азис е по-силно от нейния глас. Българите обичат патакламата, данданията, особено на публични места и всички онези тип "Ръсел Кроу ша довършва лошия в Гладиатора". Тълпата се включва във виковете, но пак нулев резултат. Но някъде сред тези истерзани, уморени хора се намира един, който е по-изтерзан и по-уморен от тях, някой, който има нужда да разпусне... Този някой е голям, дебел, говори басово... Неговото време дойде...

 "Абе, бомбаш, аре отвори вратата, че иначе ке ти счупим канчето! Абе, ти, чуваш ли ма ко ти говора? Отваряй, че ше зема да дойда! А, ти, пенсийо, затвори си плювалника! Ко си заревала 'се едно  те режат с неква супер тъпа бичкия! А ЗЕМИ, ЧЕ МЛЪКНИ МАЛКО!"

 После най-безцеремонно разбутва хората, добира се до шофьора и започва да крещи като обезумял на уплашения човек, чиито образ бавно, но сигурно се заличава от дебелия слой слюнки, който постепенно се наслоява върху стъклото. Тук идва ред да спомена групичката младежи. Те са два вида. Едните просто си се подхилват, а после бързо забравят за случката. Другите са Гъзарите. Щом е летен ден, те задължително са с бели или бозави 3/4 панталонки, черни сандали със специална кожичка, която обхваща само палеца и големи очила, на които задължително има огромен надпис "Гучи" или "Версаче". От надписа обикновено липсва по някоя буква, щото на Кирковския пазар използват за лепило обичайната смеска от брашно и вода в съотношение 1:32, за разлика от това на "Витошка", където продавачите са по-цивилизовани и карат с "Рила". Сандалките също са много интересни. Като някой не си е мил краката придобиват един специфичен матов черен цвят, който личи особено ясно в слънчев ден. Гъзарите винаги имат идеално оформени прически с гел (по-практичните използват водица) и се хилят по особено силен начин. Те държат да бъдат забелязвани. Понякога се чудя дали този смях не разкрива и някои други страни от психологията им :). Те се занимават с ироничния коментар на случката, като подвикват от време навреме, за да не останат по-назад.

Край: Жената е освободена, стъклото на шофьора е напукано, тълпата е доволна... Но има още едно малко допълнение. След като бабката се освободи в очите й много ясно може да се види как се възвръща хищническата й природа. С фанатично блеснали очи тя разбире, че всички места са заети. Трябва й жертва... Обикновено е някой нещастен тинейджър, който гледа през прозореца. Като го наближи бабишкерът започва да се оплаква от непосилни болки в крака. Ако намекът не бъде разбран следва обичайната реч за това "колко невъзпитана е младежта в днешно време" и така до безкрай...

   Защо ние българите сме такива? Заради животът ли? Заради неприятностите ли? Какво удоволствие доставя на един шофьор да затисне една най-обикновена жена, която дори не познава и видимо да се радва, че го е направил? Защо трябва така да си изкарва комплексите? Може би много му тежи, че е беден, че децата му са гладни или може би е вътрешна неудовлетвореност от това, че не е успял. Не знам...

 Не, че няма ужасно мили шофьори, които ти се усмихват като ти продават билетче или специално те изчакват да се качиш. Има ги, но са толкова малко. Много повече са онези другите, комплексарите. И така - какъв е българският шофьор - мил човек или мазен тип с бирено коремче!

P.S. Не го вземайте прекалено навътре :)