280

През последните два месеца пътувам с 280. До Плиска и обратно до ректората. С него ходя на работа. Винаги е пълен. С разни усмихнати и жизнерадостни млади хора. Общо взето интелигентни студенти, преподаватели, с или без вратовръзки, всички с такова желание за близост, обменят флуиди...
Ето идва автобуса, погледите устремени с надежда! Мускулите трептят от напрежение! Ставите - челичени! Мишци - камък!
И ето Той спира! Вратите отваря, шофьора с усмивка подканя...
Раници, чанти, бастуни - мигом полетяха! Пристъпи ужасни! Дванайсетий път гъсти орди лазят по спирката дива, и тела я стелят, и кръв я залива! Бури подир бури! Рояк след рояк! Пенсионер безумний сочи автобуса и вика: "Търчете! Тамо има празна седалка! И ордите тръгват с викове сърдити, и "Първанов" гръмовно въздуха разпра. Автобуса отговаря с друг вик: УРА! И с нов дъжд раници и папки студентите наши, отблъскват без сигнал без ред, всеки гледа е да бъде напред и един пенсионер повеч мъртав да положи. Щурмът е отчаян отпорът лют...
Викна тогава младата надежда,
студентите наши, България цяла сега нази гледа!
Тоя автобус широк е: Тя ще ни съзре,
ако изпуснем тази лекция: да мрем по - добре!
Няма веч търпение! Има хекатомба!
Всеки учебник меч е, всяка чанта - бомба,
всяко нещо удар, всяка душа плам!
И аз изтръпнах друг път невидял, ведно да се бият живи и умрели, и въздуха да цепят с демонский вик...
И ето автобуса вратите затваря. Шофьора усмихнат и благ тихо изпсува, натиска той ГАЗ! Зер студента, закъснява за час!
Тук врата захапала баба на две, там защипано момиче, весели пищят...
280...