Блуждаещо
Вече наистина не мога да разбера какво ми се случва. Не съм тук, няма ме. Живея в друг свят.
Разговарям с хората, усмихвам им се, кимам с глава. Но мислите ми са някъде другаде. Това започва да ме плаши... Оставила съм една празна обвивка да реагира вместо мен. Тя не може да чувства, може само да се преструва, че всичко е наред.
А аз къде съм? И аз не знам. Блуждая. Ежедневието ми се струва скучно, досадно, сиво, банално. Убийствено грозно. Затварям се в себе си и бягам от реалността. Градя своя измислен свят, в който всичко е както трябва да бъде. Все още не знам точно как, но знам, че в този свят е точно така.
Оставям безчувственото си копие да се усмихва престорено и да говори вместо мен...
А времето. Това време, което имам чувството, че ме притиска с цялата си тежест. Като метална преса. Върху гърдите ми. Тежи ми, че трябва да бъда на двете места едновременно. Не успявам да се справя. Не мога дълго да бъда в два свята едновременно.
Не може да ме няма... от себе си.
Разговарям с хората, усмихвам им се, кимам с глава. Но мислите ми са някъде другаде. Това започва да ме плаши... Оставила съм една празна обвивка да реагира вместо мен. Тя не може да чувства, може само да се преструва, че всичко е наред.
А аз къде съм? И аз не знам. Блуждая. Ежедневието ми се струва скучно, досадно, сиво, банално. Убийствено грозно. Затварям се в себе си и бягам от реалността. Градя своя измислен свят, в който всичко е както трябва да бъде. Все още не знам точно как, но знам, че в този свят е точно така.
Оставям безчувственото си копие да се усмихва престорено и да говори вместо мен...
А времето. Това време, което имам чувството, че ме притиска с цялата си тежест. Като метална преса. Върху гърдите ми. Тежи ми, че трябва да бъда на двете места едновременно. Не успявам да се справя. Не мога дълго да бъда в два свята едновременно.
Не може да ме няма... от себе си.
Не съм съгласна, че градиш измислен свят! Това е твоят свят, или по-точно онова, което ти харесва и искаш да го съхраниш. Съвсем нормално е да искаш да избягаш от грозотата и от "скучното, досадно, сиво, банално ежедневие". Всички ние бягаме от него по един или друг начин и това бягство е нашата защитна реакция, която ни предпазва то да не ни завладее и обезличи.
И това ще мине, после ще дойде нещо много хубаво, после ... никой не знае. Но е период. Има край.
Виж за реалността не знам. Май край няма. И си е все такава реално-реална. И горчи.... Но пък един ден ще си намериш добрите реални неща в нея. И това ще е щастието ти.
успех!
Имах нужда от време да осъзная, че това, което ми тежи, не може да ми тежи вечно - не трябва да го допусна. Също така ми помогна това да не бягам от проблема, който имах, а да пробвам да го конфронтирам по някакъв начин. Според мен когато човек се самозалъгва, че нещо може да се случи, а е 99.99% ясно, че няма да стане, тогава изпадаш в такова противоречиво състояние. А човек виси на тази мизерна стотна от процента. Аз си мисля - или направи нещо да тестваш стотната, или давай напред.
Така или иначе един ден нещо ще ти помогне да прозреш нещата ясно - обикновено това са приятелите, поне за мен.
Тогава двята свята се интегрират, и се събуждаш, готова за нови приключения в истинския свят, който изненадващо не е сив.