БЕЗСЪНИЕ

БЕЗСЪНИЕ

Срамувам се, че дишам този въздух и се моля всеки ден за все повече и повече глътки водно щастие... докато седях и гледах как следва ден след ден се надявах и моят ред да дойде и аз да последвам някоя мигаща светлинка процеждаща се вечер през прозорчето на таванската ми стая...котката измяуква вяло и се покатерва на ръба на терасата... Уви и ти не си крилато, котенцето ми...нощта е така топла и уютна...кога ли най-сетне ще ме изгони и ще ме остави да заспя? Стоя пред някаква машинка и чаткам по клавишете...звука е така приятен...приятно е и да пишеш на бели листове и да гледаш как те се изпълват... с теб самият... мислите се редят и препускат едновременно като стада бесни коне, кротко плуват като патица развеждаща рожбите си или се хващат хищно за гушите една друга... болката от мириса на болестни състояния и тормоз наложен от нас самите се пропива в ноздрите ми и ме кара да се задуша в собствената си сянка... Приятелите ми ги няма...идват и си отиват различни хора...животът си е моят и се състои от един албум...няма място за всички снимки и постоянно една отмества друга...синьото лято отдавна свърши...есента е сезонът на меланхолията и удоволствието от чувствата...тогава чувстваш и усещаш и ти се ще да си останеш с болките, радостите и смеха леко заглъхващ и трептящ вяло, но постоянно... Помниш ли кога се смя за последен път? И на какво се смя? А кога се усмихна...

 Онзи ден отидох на разходка и видях как майките се грижат за децата си и им говорят с нежност и любов...видях как същите тези майки се извръщат и с неподозирана омраза убиват чуждите деца...защото техните  трябва да са единствените... Лястовичето, което оня ден сякаш се излюпи отлетя от гнездото...тази сутрин видях, че го няма, а родителите му го търсеха...напусто...детето вече не беше дете, а новоизлюпил се живот завоювал и завоюващ тиритотии... Все пак има място за всеки на този свят. Нали?

 Доволно се поглаждам по корема...току що се наядох и отивам да си легна, нямам търпение да продължи съня, в който умирам и отново се раждам...пак и пак и пак и пак... Смъртта отново ме привлича и ме вика някъде отвъд всичко, което ме заобикаля... отново я наричам приятелка, а и защо не... тя ми отне толкова много, но и толкова много ми даде...откъснатата детелина, която й подарих оня ден, така и не увяхна...Едва ли й е притрябвала детелината ми, тя и без това си има късмет...но е постоянно сама и си отмъщава понякога, поне да не й е скучно...някъде гърми...отатъка в съседния апартамент лампата угасна...Кукумяучето отсреща замлъкна.Да бъде проклетатази тишина, която накара да отлети мисълта ми...Скоро и мен ще повали, само, за да провери дали след мен няма да се появи друга снимка...Сякаш не знае, че отдавна снимките изчезнаха и празното пространство изтръпнало от страх немее самотно в лоното на времето.

 Миризмата на изветряла вкисната бира плющи на прозореца, иска да й отворя...