Арлина, време е...
"Арлина, време е от сън да се събудиш..."
Този ред на Нова Генерация слушах всеки ден, прекаран на работа. Понякога имаше и продължение: "Разкъсай бързо майка си на малки, разпадащи се споменчета бели"... А най-обичах, когато двамата пеехме "Скорпионите умират сами". С това ще го запомня...
Павел Светлозаров Стоянов, 26-годишен, починал на 3 ноември, ден, след като навърших 16. И от почти два месеца все го няма. През това време писахме възмутени, скръбни, възмездяващи неща - от дописки до стихове. Ден през ден майка му носеше я кафе, я нещо друго - за Бог да прости. "5 заплати няма да върнат сина ми..."
Е, аз им простих... На всички. И на лекарите, и на фелдшерите, и на псевдомедиците, и на себе си... През последните седмици от живия живот на Павката {защото аз съм сигурна, че сега той отново живее} Светлето все викаше да ида с него да пия бира, не да се мотая като муха без глава. А аз все виках: "Другата неделя бе, Павка, другата...". "Другата" неделя той така и не доживя. И не отидохме при Митака.
Некрологът му още седи върху клавиатура, на която пишеше материалите си. До него - два карамфила... А ние, репортерките, като видим широкоплещест мъж с карирана риза, все се припознаваме. Да, Павката и сега е двеста пъти по-жив от повечето ми неумрели познати. {Бог да ни пази, всичките}
Смъртта на Павел Стоянов беше жестока, но и един вид урок. "Досега винаги съм казвала - да сте живи и здрави и вестникът да излезе, сега искам само да сте ми живи и здрави!", каза шефката в петък.
Това бе една нелепа смърт, която ме потресе :( Моите съболезнования! Той е жив в сърцата ви!
Teri
Не познавам момчето, но ми е мъчно, че толкова млади хора си отиват. :(
Искам нещо да ти напиша, без да наскърбявам отново душата ти. Да, тъжно е, че един живот е останал неизвървян.
Трагично е, че лекарите са били небрежни (винаги, когато чета за лекарски грешки ме връхлита онази пареща болка и гняв към лекарското нехайство допринесло за смъртта на майка ми). Затова мога да почувствам болката ти, без изцяло да я преживея. Хубаво е, че я споделяш. Понякога действа като терапия за душата. Но, като чета постинга ти допускам, че си опечалена, но не прекършена! Има сила и решимост да преодолееш загубата. Според мен, да се забрави не е възможно, а може би не е необходимо........... И все пак има Някой, Който ни носи утеха..... потърси Го! Поднасям ти моите съболезнования!
Значи вечно
Права си, но аз вярвам в това, че думите могат едно нещо, което дори сърцата не са в състояние да направят понякога... А именно да запечатат хората и събитията само с доброто, което са ни донесли.
А сега се усмихвам, да, при спомена за Павката и се радвам за него, защото знам, че той е щастлив и наистина се намира там, където хората казват, че е Раят.
Благодаря ти...
Важното е да не допускаме повече такива нелепости, защото за тъй наречените "лекарски грешки" огромна вина лежи на плещите на медиците, но може би не е по-малка и тази, която носи цялото общество заради начина, по който си позволяваме да живеем. Както казах, всичко това бе една история за вирусен менингит във време на птичи грип, за едни лекари във вълче време и за Павката - в сегашно продължително.
Отиват си, защото Господ ги обича... Наивно е, но ми се ще да вярвам в това.
Не съм прекършена... Човек се учи от грешките си... Утеха ми е, че има кой да ме разбере. Причината за това, че не съм престанала да говоря, пиша и мисля за това, е, че не искам повече да виждам плачещите очи на близките и приятелите си. Ще ми се един ден да мога да се обърна назад и с усмивка, макар и горчива, да кажа: ех, каквото било, било, това вече не е възможно да се случи...