Ако не сега, кога?
Сега е утре, утре е сега. Ела...да ти разкажа нещичко. Стряскам се, че пронизвам мълчанието с недооформени изречения и изгубени думи, страх ме е да говоря, и да мълча дори ме е страх. Вчерашното кафе още седи на масата и събира прахта от мислите ми. Дебелият застинал каймак се поклаща и рисува мечти...цвят имат ли....сепия... Вглеждам се в него и вместо да отпия глътка от ръба на чашата, усещам, че тя пие от мен – храни се с илюзиите ми, прелива от кипящата ми обич, тече по масата на крехкото щастие. Щастие в мигове на разпръснати облаци, целувка между слънцето и луната, разходка по пълнолудие, звездни факли, огън, палатка на ръба на морето, завивка от пухкава пяна, нежен шепот в сплетените ръце...многоточиe в песента на вятъра. Вятъра...вихъра...дъжда в капчука...ритъма на сърцето ни - нашето... сладкия сън - нашия...
Спомних си как Госпожа Печал влезе през отключената врата на пръсти и се настани от другата страна на масата. Носеше ключа със себе си и реши, че е време да го върне. Запали кибритена клечка, светлината проблясна в очите и за няколко секунди и после притихна в ъгъла на самотата си. Кога беше това...вчера ли, не май онази вечер...или бъркам...преди месеци...Кафето не помни. Стоеше там гола с настръхнали гърди, криеше зърната си с нежните си пръсти и се вглеждаше в огледалото. В него видя не само себе си, видя нас, видя как се възхищаваме на свободата и, на освободеността и, на непосилната жестокост на битието, от което всъщност черпеше своята сила, своята вяра и устрем...и чар. Конвулсивно потрепваше при мисълта, че ще дойде утре, че ще трябва да мисли за утре, утре ще и напомня за вчера, пак ще я боли, не иска, стига и толкова...стига...Кой и бе дал това безумно име? Не го искаше и него. Твърде достолепно за крехките и рамене. И това обръщение „Госпожа”...като че ли бе толкова стара, за да го заслужи, бе преживяла твърде много неща, бе намерила мъдростта си в болката...Но не бе. Печал остави ключа на масата, остави го бавно... с усмивка и малко меланхолия се разделяше с него. Остави го и се молеше да е достатъчно силна, да не си го поиска обратно някой ден...пак. С него бе заключила неща, към които не трябваше да се връща, бе затворила там дяволите на светло - дано някой ден се изпарят във въздуха. Печал си тръгна, дадох и едни шарени чорапи – да танцува с тях, да пътува, да спи, да се събужда, да се радва. Усети как щастието я вика към себе си, изтича надолу по стълбите, пое дълбоко въздух с всичките си алвеоли, хвана един влак на стоп и отплува в навалицата.
Ключът пареше, така силно го бе стискала преди да тръгне. От време на време...преди време... аз и го пазех докато обикаляше света, а понякога дори ходех да надникна през ключалката...интересно ми беше – тези дяволи какво ли правят в момента? Но не им отварях. Може би Печал се надяваше, че някой ден ще го направя. Но няма...Отидох до онази врата и оставих ключа и под изтривалката...
Сега препускам към теб. Имам криле! Прегърни ме силно, искам да полея косите ти с щастие, да те изкъпя с нежността си! Виждам децата ни, виждам нас – прекрасно е...обичам те, обичаш ме...заедно сме и ще бъдем заедно... голи, чисти, нежни...щастливи!!!
И кафето мирише на щастие, когато е с теб...
После всички бавно станаха. Имаше първи - този първи явно се опомни първи и стана, после стана друг и накрая една бавна процесия се запъти към изходите, бавно и тихо, без никакви разговори, само мълчание. След това свежия вятър накара хората да се опомнят, включително и аз - поех въздуха жадно.
Но не ми се коментираше в този момент филма. Толкова бе силен, че човек не можеше да почне да го коментира, сякаш е нещо обикновено. Затова сега и не коментирам постинга ти по същество.
Добре дошла! :)
Винаги съм харесвал да чета текстове от които можеш да помиришеш дъжда или да усетиш вятъра, а твоите са такива. Аз ще чакам и други твои текстове.
...И добре дошла, аз също съм отскоро тук, но мястото много си го бива...хубави хора - хубаво място.