Абе, проклети сме си българите...

  Имам роднини в провинцията и те често са ми казвали, че в София ужким били най-отракани. Не знам дали е така, но по проклетия обираме и трите първи места.

  Преди няколко дни се разхождах по "Графа" и по-точно по "Славейков", мотках се и разглеждах книгите. После реших да продължа надолу до Попа,  да се поразходя още малко. Седя си аз на светофара и чакам... Доколкото знам (не съм адвокат) по трамвайната линия не е позволено да се движат коли. Нали така? Не, че това някой го грее :)

  Та чакам си на светофара и гледам обичайния поток от коли, който се ниже пред погледа ми. Светва червено, на кой му пука... Последната кола, която минаваше беше на един таксиметров шофьор. Но пред него имаше леко задръстване, така че той не можа напълно да мине и задницата му остана на релсите на трамвая. А то ватмана явно не беше взимал отдавна заплата или пък имаше проблеми с  жената, не знам. Беше горещо, сигурна в малката му задушна кабина вонеше на пот и спарени дрехи (като в един най-обикновен топъл летен ден). Хората го дразнеха, а задникът му се беше сплескал от дългото стоене на седалката. Мръсно, всичко лепне... как да не се изнервиш?! А и сега този мухльо, който най-нагло му препречваше пътя, като си въобразяваше, че той е единствен и само той бърза. Пак ще закъснее и ще му удържат от заплатата. Тя и без това за нищо не стига, ама без пари живее ли се?!...

  Чаках на светофара. Светна зелено и тръгнах да пресичам, но в следващия момент се заковах на място. Таксито още не беше се мръднало, а трамваят бавно отлепяше. Интересно... Таксиджията беше толкова зает да псува тия пред него, че не забеляза трамвая в първия момент. Натискаше клаксона и махаше през прозореца с изгорялата си от слънцето ръка, като не спираше да псува. Нашенец... Беше нисък и набит, малко прост, малко космат, с черни очила, самочувствие на Шумахер и джапанки. Вдигаше шум до бога тия пред него да тръгнат, а жената, която се беше стаила вътре вече почваше да се изнервя от тихия му глас. В тоя момент трамвая мина покрай него и закачи задната броня (онова, долу, пластмасовото). Нищо кой знае какво, но все пак леко се пооткърти. Ватмана видя, че на релсите пред него има кола и въпреки това тръгна. Приятен човек.

  Таксиджията обезумя. Не стига, че някакъв кретен с BMV задръстваше всичко пред него, ами сега  го тресна и един малоумник в оранжева трошка, дето се нарича трамвай. Как да не се радваш на живота?!

  Отвори вратата със замах, изсипа телесата си и после така я тресна, че цялата кола се залюля. Жената вътре беше ни жива, ни умряла. И според мен не толкова от удара, колкота от факта, че таксиджията с буйния си нрав като нищо можеше да държи някоя бормашина отзад, в багажника. Беше само въпрос на няколко секунди да я вземе и да се метне на трамвая, правейки всеки изпречил се на пътя му на швейцарско сирене. Опасно положение.

  Шофьорът на таксито се движеше като малък, но много разгневен булдог. Даже по едно време ми се стори, че чух ръмжене. Отиде до предната врата (тая дето е най-близо до ватмана) и като се метна връз нея - за една бройка да я откачи. Като почна да блъска... Хората вътре се уплашиха, при първия удар тълпата се люшна назад. "Шо ме удряш, бе?! Счупи ми колата, бе! Аре излизай, шот ако се кача, майка ти и с ДНК-а експертиза нема те познае! Слизай, бе говедоооо! Качвам се, чуаш ли?..." И т.н. Ватманът се превиваше и от време на време (да не стои безучастен) му показваше един много хубав пръстен на средния му пръст. Таксиджията блъска, всички надуват наоколо клаксони, напрежение, дандания. По едно време хвана и счупи и двете огледала на трамвая. Ватманът разбра, че почва да става напечено и бързо подкара машината си, като одра и единия калник на таксито. Таксиджията така се побърка, че от бяс не можеше и да вика. По едно време се усъмних дали няма да вземе да се затича след трамвая, но не го направи. Реши, че е време и той да потегли, щото доста хора го гледаха накриво. В тоя момент вратата се отвори и женицата вътре излезе, като му подаваше няколко банкноти. "Чекай, бе жена! Не сме стигнали!". Жена: "Ааа, аз не мога повече, имам и деца!" Врътна се и с бърза крачка (прилична на галоп) пое покрай сергиите. Шофорът явно реши, че сънува или нещо такова, щото просто се качи в таратайката и отпраши. Зяпачите се раздвижиха, постепенно спокойствието (софийско) се възстанови...

  Докато вървях надолу се чудех на проклетията на ватмана, който ако просто беше изчакал малко нямаше да предизвика такъв катаклизъм. Българин да се наричам първа радост е за мене... Зависи от гледната точка ;)