В стаята всичко беше постарому. Тя разсено гледаше през прозореца, като, че не беше го видяла да влиза. Искаше му се да приказват за нещо. Знаеше, че е робот. Подозираше го от няколко дни, но сега подозрението му носеше болка. Винаги му беше трудно да започне, когато ставаше въпрос за нещо, което въпреки способността му да казва нещата кратко и ясно, не можеше да се побере в едно-две изречения. Най-доброто начало, което си спомняше изглеждаше, горе-долу по този начин: “Еди-кой си ме накара да убия майка му. Когато го попитах защо да го правя, той ми каза, че идеята, всъщност, е моя.” Но това беше наужким, в един много, много стар филм. Не понасяше филмите, които правеха сега. Дигитално изработените фигури не се различаваха по нищо от живите, бяха наподобили дори промяната в нюансите на очите им. Но го дразнеха. Харесваше тези от началото на двайсет и първи век, правени преди около деветдесет години. Сносно операторско майстортво, банални сюжети с динамична фабула, страхотни артисти на възраст около средната и над нея. - Безпокоях се за теб! Толкова се радвам да те видя отново! - Тя продължаваше да бърбори и той не видя смисъл да я прекъсва. “Отнасям мислите си другаде - казваше мистър Стивънс - когато вие ми говорите глупостите си наоколо.” И това беше от същото време. Трудно му беше да започне разговор за нещо, което не искаше да научава. Вероятно по тази причина, персоналните чистачки на памет преживяха такъв бум в последните години. С тяхна помощ можеха да се изтриват определени епизоди и спомените, свързани с тях, в мозъка. Изневери, несполучливи влюбвания, разочарования и престъпни помисли. За секунда. Имаше противници на чистачките. Твърдяха, че по този начин човек се обрича на саморазрушение, игнорирайки болезнения опит на преживяванията си. Какво от това? Локалните взривове в собствения космос рядко водеха до възникване на нещо ново, което може да обърне движението във Вселената. Пренебрежими загуби, както обичаха да казват журналистите. Искаше да е животно. Насекомо с фасетно зрение, черно-бяло виждащо куче, примат, дресиран от хора и изхвърлен в природата, змия, която се е препълнила с отрова наесен и трябва да ухапе някой. Огромен звяр, който няма конкуренция, мравка, подчинена на царицата, птица, изхранваща се с личинки по кожата на звяра. Искаше да е камък. Замръзнал за хилядолетие под безсолен ледник, използван за ограда на огнище при жертвоприношения, на дъното на блато, покрит с тиня и в океан, на такава дълбочина, че сероводорода й да не пропуска нищо живо наоколо. Искаше да е древен завоевател, убит от мащехата си, преди да поведе войските и такъв, който умира от тайнствена болест, мако преди да завладее света. Учен, прекарал над половин век в събиране на знания, престъпник, избил родното си село и оправдан напълно, за да живее с вината си. Искаше да го гилотинират и да го помилват по молбата на влиятелна принцеса, с руса коса и очи, които бяха по-скоро хлътнали. Мамка му! Трябваше за започват вече! Дори и смъртта си избираше така, че да я има нея. Някакъв си робот! Взе лист и започна да пише. Искаше да се види отстрани. Съгласиха се. Казаха, че е лесна работа, нямали да променят нищо на клетъчно ниво. Заподозря ги, че въобще не са наясно с това ниво за да се опитват да го променят. Най-вероятно действаха напосоки, използвайки записките на заточените учени, левашки интерпретирайки постиженията им. Следващата сутрин го убеди в това. Поиска да го 'пренесат' в 'кожите' на наблюдатели с различно интелектуално ниво. Винаги се беше отнасял внимателно към глупостта в живота. Имаше собствена класификация за нея. Глупавите хора, най-общо се деляха на два типа. Такива, с вграден праг на умствените си способности и такива попаднали в неподходящи условия за да развият капацитета си. Интелектуалните напъни на първите бяха комични, докато вторите винаги го натъжаваха със склонността си към опростяване и дебелащината като защитна реакция в оправдание на тлеещия си мозък. Насложиха му образи от камерите в очния нерв и приспаха докъдето могат чувството му на самокритичност. Това успяха. Все пак гледката не му хареса. Мършаво тяло с тънък врат и голяма глава, увиснали, въпреки диетата, мастни ламба в областта на бъбреците, нереални, за цялата тази картина мускулести крака с разширени вени. Погледът, сякаш изпразнен от душата си, приличаше на току що газено от животни планинско езеро. Замръзнало и чисто по краищата си, цетнърът му беше кален и мътен, с постояно променящи се нюанси на кафявото. Можеше да усети звука на напиращата през порите пот. И миризмата й. Въпреки лошото изпълнение на тази част от експеримента не можеше да не отчете, че това си беше нов тунел в еволюцията на психиката. Наблюдение отстрани с химична 'ампутация' на АЗ-а. Онези, зад стъклото едва ли предполагаха на какво стават свидетели. Прииска му се да се пресегне и да се стисне за гърлото, да откъсне със зъби голяма част от месото на гърба си и през отвора да влезе отново в себе си. Да се свие някъде, на тъмно и да лежи там докато се събуди някой друг. Наложи си да продължи, нямаше да даде на една илюзия да го превърне в купчина месо. Хвърлиха го като дреха върху леглото. Започваше да полудява. Цялата тази история взе да му харесва. Като малък видя последните некролози. После ги забраниха. Доставяше му голямо удоволствие да обикаля и оглежда стените, четейки на срички имената на покойниците. Ставаха все по-млади с напредването на годините. Веднъж видя един, различен от другите. Целият черен, с бели букви. На снимката беше една много красива жена на около тридесет. Наглед нищо особено, но този факт се запечата в съзнанието му за цял живот. Често си спомняше хартиения къс и се питаше дали има все още някой, който да помни красавицата, снимана на него. Напоследък това се превръщаше в натраплива мисъл, сънуваше я, сънуваше и роднините й, весели и преяждащи, нехаещи за разлагащата се в земята плът. Често се връщаше и на едно малко разказче, което откри в книгите на дядо си по време на, така обичайното за юношите изчитане на всичко подвързано на този свят, без значение дали е подходящо за възрастта им. Беше на някакъв австриец, Кафка. Казваше се 'Картини от отбраната на един двор' и представляваше странично, неадресирано описание на безгрижна, на пръв поглед, суматоха около приготвянето на обикновен селски двор за отбрана при военни действия. Написано по такъв гениален и лек начин, че сега, близо двайсет години след като го беше чел в съзнанието му беше останало само слънцето и патриархалния привкус на това бъдещо военно укрепление. Винаги, когато му беше тревожно, бягаше като малко момче зад оградата и се прикрепяше до някой възрастен за да го пази. Естествено, замисълът на разказа беше съвсем, съвсем друг. Сега на него, самият, му се налагаше от птичи поглед да наблюдава собствените си метаморфози и това болеше, Господи, как болеше! Следващото му желание беше да е жена. Предвидимостта на този му избор сигурно ги беше накарала да се усмихнат доволно. Биохимичната разлика между половете и трансформацията им един в друг бяха обект на усилени разработки от самото начало на опитите с идентичност. Имаха голям напредък в това отношение. Изведнъж се усети много лек и сякаш някой много бързо и майсторски маркира със скалппел парче кожа, сочещо с широкия си край гърдите. Преди да припадне от болка усети как скулите му се издължават със съскане, чупещо кости, равновесие и мисли по пътя си. Строполи се и когато се изправи отново кръстните му прешлени се огънаха, като под напора на ботуши с железни подметки. Видя стичаща се на парцали кръв между краката си и макар някъде в приспания му мозък да просветна, че това е оптичен ефект, можеше да се закълне, че усеща миризмата й, от която му се повдигна. Това 'превъплъщение' изискваше повече време и точно то му позволи да разбере, че, всъщност и водещите опита не са сигурни за характера на резултантната личност. Просто задаваха един модел на хромозомна смяна. Като да те пратят в бъдещето с толеранс от един век и после да те търсят ден по ден за да те върнат. Стана му ясно, че никой нямаше да се затормозва да го издирва. Щяха да изхвърлят на бунището разшитата след експеримента биологична обвивка, като преди това я умъртвят за по-сигурно. Беше се получил 'смучипръст' - странна комбинация от малко момиче, въплътило във себе си цинизма, разсъдливостта и умората на старица. Разумните й спомени датираха едва от десетилетие, все още я болеше след правенето на секс, но това не можеше да прикрие потока жлъч срещу всичко, което мърда. Имаше нагласа за собствената си скъпоценност (много харесваше тази дума) и желанието да опише света по собствения си незрял начин. Ратуваше за всякакво равноправие, без никой да го беше нарушвал откакто е родена, губеше време в прогнози, които , колкото и апокалиптични да бяха, нямаха никаква корелация с това, което наистина я очакваше. Износваше тялото си в доброволно форсиране на оборотите, мачкайки всякаква романтика и лъчезарност в устрема си, като по този начин прескачаше цели стадии в развитието си. Резултатът не беше вундеркинд, а преждевременно амортизирана плът и мозъчна тъкан. Беше му достатъчен около час за да направи тези наблюдения и, честно казано, очакваше повече. Съобщиха му, че физиологичния ресурс на тялото му е към изчерпване. Оттук нататък го спасяваше или дълга почивка с възстановителни процедури или метаморфозиране в по-низши биологични видове. Ясно му беше, че почивка няма да има. /следва/...