9 септември

Още една годишнина – не знаем точно от какво. На едни паметници ще се съберат хора с червени знамена и ще празнуват победа. На други паметници ще се съберат хора с траурни ленти и ще правят панихида.

На едното място ще възвисяват имена, които ще хулят на другото. И обратно.

Яркият контраст прелива в сива еднаквост. И на двата митинга – старци. И на двата митинга – омраза. И на двата митинга – размахване на призраци и скелети.

Е, старци, какво постигнахте с тях – с омразата, с призраците и скелетите? Възкресихте ли убитите си приятели? Натрихте ли носа на ония от другия митинг? Естествено, че не. И най-вече – къде са внуците ви? Къде са онези, които на 9 септември 2007 ще празнуват 17-ия си рожден ден?

Внуците на партизаните са с внуците на жандармеристите. В една фирма. В една кръчма. В една партия. В един приятелски кръг.

Те растат с една идея, една ценност и един стремеж – парите. Поредното поколение, чиято зелена фиданка ще бъде обилно полята с безморална и безверна материалност. И което в суматохата на старческата караница и прелитащите между окопите скелети и призраци ще пропусне най-важното, най-ценното. Изводът от 9 септември 1944 година - петната от кръв се мият трудно.

След 9 септември 1944 криминални престъпници са провъзгласявани за борци против фашизма. Това го разбрахме. След 9 септември 1990 кръвожадни главорези са провъзгласявани за невинни жертви на комунистическия режим. И това го разбрахме. Но това, което така и не разбрахме, което трупа черна злоба в душите ни, бърка дълбоко в гнойта на незарасналата рана на национално разделение е, че не можем да вървим напред, ако не бъдем единни.

9 септември е само още един удар на бойните барабани, които през почти целия ХХ век зовяха българи на бой срещу българи. Ту за Царя и Отечеството, ту в името на народа. Да забравим барабаните. Да простим на барабанчиците. Долу призраците! Да живеят внуците!