Приказка за Слънцето и Земята
Преди хиляди години Слънцето живеело в другия край на Вселената. Един ден съгледало Земята отдалече и мигом се влюбило в нея. Земята го видяла и сърцето й също запламтяло от любов по него.
Влюбеното небесно светило се понесло към Земята, без да откъсва поглед от нея, и колкото повече я приближавало, толкова повече тя се разхубавявала. Появил се денят, който я залял с чудна светлина и разкрил очарованието на цветовете. По цялата й повърхност започнали да никнат прекрасни зелени растения. Сладкогласни птици огласяли небесните простори. Забълбукали чисти ручеи. Постепенно се зародил животът на Земята.
Любовта между Слънцето и Земята била ярка и пламенна. Колкото повече Слънцето приближавало Земята, толкова по-силно греело то. Земята се въртяла под палещите му лъчи и то разбрало, че ако продължи да я доближава, ще я изгори и тя ще загине. Изведнъж спряло своя ход и останало завинаги на своето място, където се намира и сега.
До ден-днешен то продължава да обича Земята и да я съзерцава отдалече. Докосва я нежно с топлите си лъчи и я осветява. А Земята все още обикаля около него и се нуждае от любовта му, макар да знае, че никога няма да го стигне.
___________________
Тази поучителна приказка я прочетох в едно есе тук: (http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=21077), но я преразказах по свой начин и малко попромених. Надявам се, че не съм в нарушение на авторските права.
Влюбеното небесно светило се понесло към Земята, без да откъсва поглед от нея, и колкото повече я приближавало, толкова повече тя се разхубавявала. Появил се денят, който я залял с чудна светлина и разкрил очарованието на цветовете. По цялата й повърхност започнали да никнат прекрасни зелени растения. Сладкогласни птици огласяли небесните простори. Забълбукали чисти ручеи. Постепенно се зародил животът на Земята.
Любовта между Слънцето и Земята била ярка и пламенна. Колкото повече Слънцето приближавало Земята, толкова по-силно греело то. Земята се въртяла под палещите му лъчи и то разбрало, че ако продължи да я доближава, ще я изгори и тя ще загине. Изведнъж спряло своя ход и останало завинаги на своето място, където се намира и сега.
До ден-днешен то продължава да обича Земята и да я съзерцава отдалече. Докосва я нежно с топлите си лъчи и я осветява. А Земята все още обикаля около него и се нуждае от любовта му, макар да знае, че никога няма да го стигне.
___________________
Тази поучителна приказка я прочетох в едно есе тук: (http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=21077), но я преразказах по свой начин и малко попромених. Надявам се, че не съм в нарушение на авторските права.
Какво ще кажеш?
А аз мисля, че основната идея на текста е увековечаването на любовта чрез запазването, непреминаването на дистанцията. Когато влюбените се копнеят, но не могат да се достигнат, техните копнежи никога не угасват, защото желанията остават неизпълнени.
Всичко това силно ми напомня за разказа на Калина Цанева "При звездите": http://bglog.net/BGLog/11270
Има връзка и с поста!