Още една победа за България! – този път в областта на изкуството

Конкурсът всъщност е федерален, и има версия за утвърдени художници и за ученици – както се сещате, тук става дума за ученическия конкурс (The Federal Junior Duck Stamp Program). Децата се състезават на щатско ниво и победителите се класират сред всички участници в щата си, като накрая има излъчен по един представител на всеки щат за федералния конкурс – обикновено това са 11 или 12-класници...

Хайде първо за Калоян:

Първата година на участие, 2006 г.,  му донесе 3-то място сред всички шестокласници в щата (рисунката беше графика; вида птици: Mallard, дива патица - Anas platyrhynchos)

 Втората година, 2007 г., му донесе само поощрителна награда, което направо го съкруши, но поне така се научи, че онова, което се брои, са детайлите на птицата, не отсенките на водата, да речем... Детайли, детайли.... Картината му се хареса на публиката и хората я снимаха много, но журито не е видяло в гъската му каквото е искало (рисунка с акрилни бои; вида птица: Canadian Goose, канадска гъска – Branta Canаdensis; или както у нас игриво я наричахме около две седмици, докато траеше изготвянето на картината: "нашата канадска брантия" :))

И така, както се казва в приказките и филмите с добър край – третият път е най-добре! Тази година нашият човек отдели цял месец за запознаване с вида Green-Winged Teal, Anas carolinensis, вид водна патица – в речника я намерих като примкар или зимно бърне, ама нищо не ми говори това... Разбира се, както винаги, мъжкарят е интересната птица за рисуване; женската пак е някаква кафеникава незабележима мътачка – подобна на десетките други видове женски патици. Чудовищна несправедливост, нали?

Голямо запознаване падна - четене, интернет, енциклопедии къде мъти, кога мъти, що мъти, защо имала различни цветове през сезоните. Подготовката беше почти като на Стефка Костадинова за скок – малко назад, подробно изучаване на терена, леко напред, ситни стъпки и накрая – засилване и скок. Размерите на картината са стриктно определени, дебелината на платното също. Пак реши с акрилни бои, че „стояли много добре’.. Сигурно стоят, що не...

И така, след опознаването му с оплождащия мъжкар, се започна рисунката. Аз, като лаик, който обаче много си пада по даване на мнение – плахо предложих да се нахвърлят скици, да му свикне ръката... Получих вледеняващ пубертетен поглед в стила „Мамо, моля те!”... и се оттеглих. Оригиналната скица се превърна в окончателната рисунка, както обикновено става при него, за мой личен позор... Той категорично заяви, че тази година без награда нямало да остане и се прицелва поне във второто място сред осмокласниците. Гласно го поздравих за решителността, и мислено душата ми се срути, като си представи как се преглъща неуспех...

Три седмици трапезарията ни беше окупирана от завита с найлон маса, вурху нея нисък статив, 30-40 тубички и бурканчета с акрилни бои, безброй четки, разпечатани листове с инфомация за патици, мъжкари, блата, мочурища, ... Три седмици без гости на маса – само един път се нагънахме с разни хапки и винце с приятели край ниската маса в хола. Но, кой ти мисли за хапване, пийване, гости и катун в средата на тапезарията, когато става дума за изкуство?!

Накрая, след 20-тина дни нанасяне на малейшие подробности (това е обицата на ухото му от предишния път с канадската брантия – детайли, детайли, детайли трябват), картината беше готова за изпращане.

Междувременно, Траяна, която не може да гледа как някой друг прави нещо, без и на нея да й се прииска това същото, тоже почувства артистичен сърбеж. Припомних й, че миналата година тя участва, но скоропостижно ни върнаха от Денвър картината без никаква награда, само с лична благодарност към петгодишната участничка. Та, сигурна ли е, че иска пак?

Тя, обаче, е сигурна. И убедена, че тази година ще е различно – и повече не говори с мен за чувства разни и емоции подобни... Седна компютъра си, отвори сайта на конкурса, прочете изискванията, видя разрешените защитени видове, избра си белия лебед, разгледа в интернет рисунки, каза „Ясно, сега ще видиш какъв лебед ще направя”... и отиде да си извади акварелните моливи, които са си цветни моливи, но ако минеш с четка отгоре, стават като акварелни бои, сещате се кои...

За мен остана само да приготвя платното със съответния размер. После седна, нарисува с молив, оцвети, попълнихме формуляра – дори сама си измисли заглавие на карината и мисъл относно защитаването на редките видове водни птици... Абе, пълен ентусиазъм, братко!

Когато и двете картини бяха готови ги занесох на учителката на Калоян по рисуване, защото рисунките трябва се разпращат от училищата до координатора на щата за конкурса. Ние го познаваме, нали две години Калоян все получава награда, мога и аз да ги пратя, а? Госпожата казва, че били страхотни и щели да паднат награди, но не - тя ще си ги прати, толкова е щастлива и горда да ги изпрати, и говори, говори.. Аз се усмихвам нервно и за десети път й предлагам аз да си ги изпратя до Денвър, да не обременявам училището, особено пък и с Траянината рисунка, защото вътрешно умирам от ужаса, че госпожата ще ги забрави някъде... Ама, йок, не – тя иска, горда била, чест било за нея....

Денят ми след предаването на рисунките мина крайно натегнато, в дълбоки угризения как съм затрила детския труд...

Три дена по-късно съм в магазин и пробвам няколко ката дрехи в пробната. В кабинката отляво майка на двеста години и стогодишната й дъщеря пробват бели панталони... Мда... Викат, кудкудякат, майката иска да пробва и три-четвърти вариант... Ами да, нали май са се носили такива по време на гражданската война, закачила е от модата на времето си..

В дясната кабинка две млади приятелки кудкудякат какво яли снощи, как изглеждало, пък той какво казал, пък тя какво казала, пък на тях какво им казали, пък детето какво казало... И тъкмо настоението ми да пробвам каквото и да било става едно миноооорно, и телефонът ми звъни в чантата...

Изваждам го сред всеобщата глъч от съседните пробни и ...гледам непознат номер, денвърски. Тъкмо се чудя да вдигна ли, да не вдигна ли – и решавам да бъда смела, вдъхновена от двестагодишната баба, кото тъкмо се намъква в белия панталон, с който ще иде в Бразилия.

Ало? Обажда ми се координаторът, Сет се казва, да ми каже, че получил рисунките (изпускам въздуха, държан четвърти ден дълбоко в мен!) и да ми каже, че рисунката на Калоян изглеждала невероятно, както всяка година (добри са на комплиментите, да) и да пита дали няма грешка и дали наистина той е едва в осми клас, и на 13 години? Да, казвам, ще стане на 14 през лятото, ама вие нали искате да се пишат навършени години. Затова и Траяна участва като 6-годишна, толкова има навършени...

Напъхвам главата си под закачените на стената на пробната дрехи, защото съм полугола и не мога да напусна китната обител на кабинката, а от двете ми страни дамските звуци навлизат в опасни заухото децибели... Мда, с главата под дрешките е задушно, топло, но аз се чувствам някак по-защитена, особено когато водя задълбочен разговор с мъж и съм по бельо....Сет е удивен и изказва мнение, че се надява рисунката на Калоян да се оцени по достойнство, аз измънквам отговор. Сет иска да си говорим още, аз пък искам да се облека и тия гъски наоколо да вземат да млъкнат. Защо, за Бога, децата не рисуват тях?! Защото не са изчезващи видове, а са с висока полулация – във всяка кабинка по две женски от всеки вид патки и гъски, с бели панталони под мишница...

Както и да е, приключихме разговора успешно, облякох се, дрехите по мен ми дадоха отново чуството на защитен вид, изнесох така и не пробваните дрехи на щендера, и газ към къщи – да занеса добрата вест, че Сет смята, че рисунката е страхотна. Това поне звучи като утешителна награда за майки... Сет е добър, има опит с даване на надежди.

После, заминахме на десетдневно пътешетсвие до Флорида, за да наградим младите художници с посещение на Дисни Уърлд (мътя пътеписа, ама на – много работа ми намират!), връщаме се, потъваме в работа, и вече никой не си спомня за рисунките...

И получаваме имейл от същата Калоянова учителка по рисуване, гласящ Congratulations! и приложен документ от Сет до всички учители в щата с имената на победителите. Видях първата награда на Калоян сред осмокласниците в щата, и ... вместо да пищя от радост, се разплаках. Жоро реши, че някой е умрял. Мда, нервите трябва да лекуваме май, а?

Добре, че след минута се сетихме, че всъщност имаме две деца и две рисунки, и потърсихме и Траяниното име в списъка. Тя, душицата малка, нали се води на 6 навършени, на последното място в списъка с поощрителните награди. Това ще й е първата награда за рисунка досега и тя е много горда.

Добре, че децата ни са по-добри от нас. Когато казахме на Калоян за победата, първото нещо, което той попита беше; „А Траяна класира ли се?”  Повече се зарадва на нейната награда май... Когато пък казахме на нея, тя също най-напред каза; „Окей, а Кал? Той класира ли се?” Нали в това е смисъла на прогреса – децата ни да са по-добри хора от нас... След реакциите им осъзнахме, че май това ни беше най-голямата награда – да чуем, че на всеки от тях всъщност повече му пука за другия.

Излишно е да казвам, че това са единствените български (и изобщо чужди имена в списъка на Колорадо). Та това си е – поредната победа тук на българчета!