Любов, сънища, думи и... други изображения на Смъртта - подбрано

"Идваш направо от прозата. Тая която си измисляш сам, докато се взираш в смъртта с уморено любопитство. Същата, в която сребърни тромпети свирят под дъжда, а черни хлебарки изплуват от чашите с кафе. Толкова си беззащитен... Приличаш на захвърлена кръстословица. Всички приличаме на захвърлени кръстословици. Отивам да плача в кухнята."

 

"Аз съм Пияницата от „Малкия принц“. Въобще не се натискай за ролята. (към Филип) Мисля, че намерих отговора на твоята загадка. Смъртта е безразлична. Ритуалите, които цял живот усърдно изпълняваме, за да я трогнем, не важат. Може да впечатляват околните, но пред самата смърт не важат... все си мисля, че там някъде е отговора на твоя страх. Отивам да си налея. И да забравя, че... имам да забравям.(Излиза. Към кухнята естествено. Миг по-късно се връща) Мечтата ми е да си имам мотор с кош. И къща на Варвара! Много ли е?"

 

"Откъснати, ръцете ми,

 

се откъсват от лицето ти...

 

Ти си тръгваш...

 

В онзи следобед.

 

В същия дъжд.

 

С онова такси.

 

Забравяш очите ми,

 

изсъхват сълзите ти...

 

Ти си тръгваш...

 

В онзи следобед.

 

В същия дъжд.

 

С онова такси.

 

Крило от корен

 

ми помаха след тебе...

 

Ти си тръгваш...

 

В онзи следобед.

 

В същия дъжд.

 

С онова такси.

 

По стълбата на дъжда

 

се изкачих до Вратата на Бога.

 

Почуках.

 

И се върнах при теб."

 

Никога не съм бил на театър инкогнито. Четох една пиеса в интернет и си представих, че съм в полу-празния, студен салон на някакъв театър. Представих си актьорите, начинът им на говорене, мимиките, жестовете, интонацията... Представих си как е мокър следобед, а дъждът барабани по навесите. В паузата между действията излизах, за да изпуша последната цигара от кутията под дъжда. И се чудех дали издишвам парата от студения въздух, или дима...

 

Цялата пиеса - тук.