ПРАГМА – ДИАЛЕКТИКА

Или изкуството на критичната дискусия[1]

Източник - Уикипедия.

Оригинален източник - Van Eemeren, Grootendorst & Snoeck Henkemans, 2002, pp.182-183)

Деф. Прагма – диалектиката е теория на аргументацията, която комбинира чисто логическата страна на спора с комуникационната страна и взаимодействията между комуникиращите.  Това е свръх – опростяване.

I.                   Мета – теоретични принципи на прагма – диалектиката:

1.      Функционализация – постига се, като се третира спорът като целенасочен акт.

Заб. Идеята се, че се спори например, за да се открие истината или поне да се нокаутират очевидните неистини или за да се постигне консенсус (съгласие) по темата на спора.

2.     Социализация – постига се, като се разширява перспективата на словесния акт до нивото на взаимодействие.

Заб. Идеята е, че се говори, за да се предизвика реакция у слушащите.

3.     Екстърнализация (авторът очаква предложение за адекватен превод по смисъл на понятието externalization) – постига се чрез улавяне на предположенията и взаимодействията, създадени от акта на речта.

Заб. Речта се предполага да бъде чута и разбрана.

4.     Диалектификация (търси се достоен превод на dialectification) – постига се, когато обмяната на актове на речта се подчини на определен идеален модел на критическата дискусия (Van Eemeren & Grootendorst, 2004, pp.52-53).

Заб. Диалектика има там, където спорът следва определени правила, а не е надвикване на битака.

II.                 Идеален модел на критическата дискусия

Деф. Идеалният модел предвижда десет правила за провеждане на аргументирана дискусия. Нарушаването на тези правила се твърди, че ще попречи на рационалното разрешаване на разликите на мнения и следователно това нарушаване би било логическа заблуда.

1.     Правило на свободата – спорещите не трябва да пречат на другите спорещи да изказват своите тези или да се усъмнят в тезите на първите.

Заб. Несвободната дискусия не е рационална дискусия, тъй като се прилага аргументът на силата  - argumentum ad baculum.

2.     Тежестта на доказателството – изказващият твърдение е задължен да го защити, ако опонентът го призове да го направи.

Заб. Твърдения, просто хвърлени ей така имат същата стойност на аргументи като сънищата.

3.     Правилото на тезата – атакуването на тезата на опонента трябва да е свързано само и единствено с тезата.

Заб. Аргументи от типа „що си грозен, що си болен, що си мръсен, що си долен” нямат никаква тежест и са най –тежката заблуда – argumentum ad hominem.

4.     Правило на свързаността (релевантността)  - участникът може да защитава тезата само с аргументи, които са свързани с нея.

Заб. „Хората са умни, защото кравите не са”, не върви като изказване, доводът трябва да има общо с тезата.

5.     Правило на неизразените предпоставки – участник не може да се отрича от  свои предпоставки, които не са явно изразени или фалшиво да представя като предпоставка, нещо което не е явно заявено от другата страна.

Заб. Идеята е, че е забранено на да се вменява твърдение (предпоставка) на човек, който не го е изказал (Не харесваш Обама, следователно си расист) или пък да се отрича изказано неявно твърдение – намек (мразя негрите, но не съм расист).

6.     Правило на отправната точка –участник в спора не бива лъжливо да представя предпоставка като приета отправна точка, нито да отрича предпоставка, приета като отправна точка.

Заб. „Тъй като земята е плоска...” не е добро начало на спор дали земята е плоска или не, нито може да се отрече предпоставка като тази например „тъй като 2+2 = 4”.

7.     Правило на аргументационната схема – участник в спора не бива счита теза за успешно защитена, ако защитата не протече по подходяща аргументационна схема, която е коректно приложена.

Заб. Неподходяща схема – „Циганите са лоши, защото всички така казват”, некоректно приложение – „един циганин ми открадна портмонето, двама други ограбиха свако ми, следователно всичките са крадци”

8.     Правило на валидността –трябва да се използват само логически валидни аргументи или аргументи, които могат да бъдат валидирани, когато неявните предпоставки бъдат направени явни.

Заб. Идеята е да се прилагат логически валидни аргументи, не като „Ако всички негри са американци и всички индианци са американци, то всички негри са индианци”.

9.     Правило на закриване на спора – ако едната страна се провали в опита си да защити тезата си (аргументите на другата страна победят), то тя трябва да оттегли твърденията си, а ако успее, другата страна трябва да оттегли възраженията си.

Заб. Тъй като спорът има цел – обикновено да се достигне до истината, то когато тя бъде достигната, неправите трябва да се съгласят, че са неправи, ако аргументите им се окажат неверни. Поведение от типа „Земята Е плоска, ПЪК” не е рационално.

10.                        Правило на употребата – участник не бива да използва неясни или двусмислени твърдения и трябва да интепретира формулировките на опонента колкото се може по – внимателно и точно.

Заб. Трябва да се избягват бисери от вида „25 години социалистически Батак” или „30 години цирк, 30 години народна власт”

III.              Заключение.

Описаният модел на критическа дискусия  е идеален и не взима предвид ирационалността на човешката природа или сложносттана твърденията в реалния спор, в който не е толкова лесно да се каже „кой е победител”. Независимо от това, той е един добър фундамент за рационална дискусия.

1.   Харвардска заблуда.

В интернет циркулира като верижно писмо един тест, за който се твърди, че е приемен за Харвард. Предполага се, че много малък процент хора могат да го решат и наистина е така, но защо?

Тестът:

1 = 5

2 = 25

3 = 325

4 = 4325

5 = ?

Отговорът:

5 = 1

Обяснението:

Ако 1 = 5, то несъмнено 5 = 1.

Логиката изглежда безгрешна и е почти невъзможно да се досетиш, но дали е така? Когато даден човек види теста си казва „Това не е е буквално” и започва да търси някаква математическа или логическа зависимост. Отговорът обаче се оказва плод на буквално мислене – „5 = 1”. Ето, че не е толкова лесно да се реши тестът. Изглежда смислено – трябва умение за измъкване от безизходни логически ситуации чрез креативност, умение да не се влияе изводът от данни, които нямат връзка към него. Защо да е заблуда?

Много просто – тестът е неверен сам по себе си.

Когато човек погледне теста, той си казва, че няма как да е буквален, просто защото, ако се гледа буквално самият тест е неверен – 1 няма как да е равно на 5, 1 = 1, 5 = 5. След като не е буквално, то зависимостта е друга. Проблемът е, че:

НЕВЯРНА ПРЕЗУМПЦИЯ + ВЯРНО СЪЖДЕНИЕ = НЕВЕРЕН ИЗВОД

Няма как 1 = 5, не е възможно, оттам всичко губи смисъл. Успешно изкарване на теста означава нечувствителност към неверни презумпции и способност да се правят изводи от корумпирана информация, т.е. учи на вредни навици в мисленето. Ако приемем, че 1 = 5, оттам следва, че 5 = 1. Проблемът е, че не можем да приемем тази презумпция. Този тест подвежда, защото верният отговор се намира, само ако се приеме неверен предикат към съждението.

Как можем да направим теста коректен.

Много просто – като заместим числата с абстрактни обекти, които могат да приемат всякакви стойности. Тогава ще имаме:

A = E

B = BE

C = CBE

D = DCBE

E = ?

Тук изводът E=A ще следва от вярна предпоставка, защото и A и Е ще могат да приемат всякакви стойности и знак за равенство ще може да бъде сложен в предиката!

ИЗВОД:

i)       Много важно е при правенето на изводи, да са проверени всички презумпции, предикати, предпоставки и други пред-условия.

ii)     Много е важно, ако изводът изглежда очевидно неверен, да се проверят пред-условията, вместо да се отхвърля неговата невярност.

iii)   Много е важно да не се добавят изкуствено пред-условия към разсъжденията „Тъй като знаем, че времето е абсолютна величина.... няма как да приемем извода на Айнщайн, независимо от експерименталните потвърждения”

I.                  Заблуди от бягство от отговорност.

Деф.  Заблуди, при които отговорност за направения избор се прехвърля върху обстоятелствата, при които е направен изборът или се отрича личната отговорност. Тези заблуди са отрицание на фундаменталната свобода на избора.

1.          Argumentum ad Dominem.

Деф.  Посочва се някакъв субект, имащ функцията на „Бог”, който отнема правото на избор и предопределя действията на индивида. Това са изказвания от типа: “Бог ме накара ”, „Бяха гласовете в главата ми”, „Това е Съдба ”, „Предопределено е от духовете на времето”.

Примери:

а)  Всичко, което се случва е по Божията воля, затова каквото и да направим, сме праведни.

Заб. Всъщност в Библията ясно и точно е написано каква е Божията воля и какво се смята за правилно и грешно там.

б) Холокостът беше историческа необходимост, защото такова беше времето.

Заб. Относно се сочи външна воля, предопределяща избора - „такова било времето”,  като извинения за направения избор (да се убиват евреи).

в) Наша съдба е да бъдем лъгани от политиците и да гласуваме за мошеници, такава ни е орисията.

Заб. Изказващият твърдението отказва да поеме отговорност за собствения си глас, има някакъв субект, наречен „Съдба”, който го е предопределил.

2.      Argumentum ad Demonium.

Деф.  Подобно на първия аргумент, тук се посочва външна force major-на сила, която предопределя избора на човека, като този път към нея се прикачва отрицателна морална оценка, потвърждаваща предположението, че  изказващият аргумента смята избора и  действията си за неморални – лоши.

Примери:

а)  Ние не можем да вършим зло, защото всяко Зло  е от Лукаваго.

Заб. В Библията изрично пише какво е зло и, че хората ще бъдат съдени за него, т.е. там „Лукаваго” не носи отговорност за избора на хората.

б) Хората крадат, защото са бедни, бедността ги озлобява.

Заб. Лошите обстоятелства изместват отговорността за избора, в действителност те имат само вероятностна (не логическа) тежест в него – можеш да крадеш и без да си беден и да си беден без да крадеш.

в) Хората вършат лоши неща, защото имат лоши водачи.

Заб. Хората не са „длъжни” да следват водачите си, те избират да го правят.

„- Аз съм леберал, от лебералната партия - пояснява той, - ама сегиз-тогиз удрям по едно кръстене, то не е зле, хора сме... ”

„Запуши бай Ганьо и почна с наслаждение да сърба кафето. Ето кое се казва сърбане!... Да се намираш в таквози приятно настроение, да минеш с един събеседник цели часове, да си в стая, дето никой няма да чуе какво приказваш, па и да чуе, няма да те разбере - при тия благоприятни условия да се сдържиш и да не заприказваш за политика, това е вън от силите на бай Ганя. Не може да се сдържи той, изля си душата:

- А бе, бай Иречек, я ми кажи твоя милост леберал ли си, консерватор ли си? Май-май, че си консерва, както виждам. И аз, ако питаш, не мога да ги разбера нито едните, нито другите, ама хайде, да не им остане хатъра... Знайш, алъш-вериш е то, не е шега... Па да ти кажа ли правичката... (Тука дали няма някой да ни подслушва?) Да ти кажа ли правичката?- И едните, и другите са маскари!... Ти мене слушай, па се не бой! Маскари са до един!... Ама какво да сториш? Не се рита срещу ръжена!... Търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата - не може. Не си ли с тях - спукана ти е работата!

”

„Всички са маскари” е класическа логическа заблуда от типа „избирателно опровергаване на твърдения”, специален случай „вадене от контекст”. Идеята и е да се извади едно твърдение от обкръжаващата го среда (изваждане на един ред от цяла страница текст например), като по този начин то придобие различно значение. Това не е формално нарушение на правилата на разсъждение, а тяхна груба манипулация.

Цитираният текст показва как Бай Ганьо, който предварително  е заявил, че е либерал, внезапно установява, че Константин Иречек е от другия лагер – консерватор. Тогава той заявява, че „И едните, и другите са маскари”, за да заличи разликата между него и Иречек. „Не се рита срещу ръжена”. Очевидно той гледа на политическите възгледи като средство за пряко печелене на пари и не разбира идеологията нито на едните, нито на другите – „И аз, ако питаш, не мога да ги разбера нито едните, нито другите , но хайде да не им скърша хатъра”. Това неразбиране на идеологиите се трансформира логически в тяхното отричане, което е и смисълът на „И едните, и другите са маскари”. Бай Ганьо не разбира принципите на политиката, отрича ги, търси личната изгода от нея и именно затова твърди знаменателната фраза, признавайки именно себе си като „маскара”. Целта е всички да са еднакви, за да може да пробута себе си.

Да обобщим: Фразата, неточно цитирана като „Всички са маскари” е казана от политически опортюнист без ценностна система, нещо повече – човек, който отрича ценностните системи. Фразата има еднозначна цел – да прикрие неговата безпринципност, като направи всички други да изглеждат като него.

Извод. Какво ни говори това за хората, подкрепящи това твърдение – това са съвременните Бай Ганьовци – безпринципни, лъжливи, крадливи. Заявлението, че „всички са маскари” повтаря идеите на Бай Ганьо, защото именно мошениците приказват, че всички са мошеници, само така могат да свършат работата си.

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=169&WorkID=4680&Level=3

4.    Неалтернативен избор .

Деф.  Представя се набор от неалтернативни опции, което означава, че  изразът „А или B или C …” нелегитимен, защото A не изключва B, или B не изключва C и т.н. Една от формите на неалтернативен избор е някаква форма на йерархия между опциите (птица или щъркел?). Неалтернативен избор е допустим за случаи, в които явно е пояснено, че е такъв, тъй като наборът от опции се възприема неявно от читателя като списък от алтернативи.

Примери:

а) Крокодилът е или дълъг, или зелен.

Заб. Крокодилът  може да е едновременно дълъг и зелен.

б) Успешните политици са или десни, или почтени.

Заб. Политиците могат да бъдат едновременно десни и почтени.

в) Какво би предпочел да хапнеш – морска храна, риба или раци?

Заб. Морската храна включва едновременно и риба и раци. Тя не е алтернатива на рибата и раците, но рибата и раците са алтернативи една на друга.

Останалото - тук