Както знаете днес е Никулден. Празнуват всички, които носят името му, както и всички, които вярват в закрилата на този християнски светец.

ЧЕСТИТ ИМЕН ДЕН!!!

             и

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК!!!

За мен този празник от години е повод да преям с пържена риба, но тази година се наложи да сменя обичая и да се върна 20 години назад, когато приготвяхме шаран, напълнен с гъби, орехи и кромид-лук. В онези години много го обичах приготвен по този начин, но една година ни беше на гости вуйчо ми и един негов приятел, след като изядоха вече приготвените два шарана ми се наложи да пека още три пъти по два шарана. Тогава се вбесих и си казах: "Никога повече!"

Но то си е казано: "Никога не казвай никога"

И като всяко заричане и това го наруших.

Преди два дни проявих неразумност и критикувах супата, която майка ми беше направила на бързо и така ми се падна огромното неудоволствие да готвя АЗ.

Нали не трябва да казвам, че домакинството не ми е стихия... Другото нещо след миенето на чинии, което истински мразя е готвенето, но съм сигурна, че ще горя в ада заради чревоугодничество.

Но какво да се прави, днес сготвих два пълнени шарана с гъби, орехи и лук и овкусени с портокали стнаха просто... бе изядохме ги много бързо.

Не ги снимах, защото домашните ги нападнаха още преди да се ориентирам в обстановката, т.е. преди да намеря фотоапарата.

Но надникнах в нета и намерих нещо наподобяващо на моето, някога, любимо ядене на снимка, направена от друг.

ПРИЯТНО ПРЕКАРВАНЕ НА НИКУЛДЕН!!!

Лежеше си там, хлъзгава и студена, и ме гледаше с мъртвото си око. Опнатото й на плота безжизнено тяло изглеждаше толкова... потреперих от погнуса, преди да се сетя за думата. Както и да е – нямаше да ми се размине чистенето, ако стоя отстрани и подсмърчам гнусливо.

Сложих пръст върху лигавите й хриле, а с другата ръка взех брадвичката. Голям рибок, сигурно повече от един удар ще трябва, за да отделя главата. ААА! Отскочих назад и изпищях като изплашено дете. Още е жива! Жива е, ти казвам, усетих гадната конвулсия, ледената тръпка, която пробяга през люспите й, усетих как взе да се подмята!

Вътре в себе си си набих един шамар. Всъщност нямаше никаква конвулсия, аз съм един долен страхопъзльо. Събрах цялата си смелост, сила и точност, рязко вкопчих пръсти в рибата и я праснах с брадвичката зад хрилете. Острието хлътна, нещо изхрущя и почна да мляска, докато вадех “оръжието”. Не успях с първия удар. Нещастният толстолоб не беше случил на добър екзекутор.

Забравих какво правя, къде съм и на какво ми мирише, хванах брадвичката и пак замахнах. Тоя път благите звуци от скършването на рибешки гръбнак завършиха със звънване на брадвичката в плота. Край...

Почесах се и избърсах избилите по челото ми едри капки пот... пипнах се с мръсни ръце. Голяма грешка! Сега ще трябва да се къпя 6-7 пъти, преди да спре да ме е гнус от собствената ми миризма.

Добре, поне като съм почнал – да действам. Междувременно от раната от отрязаната глава започна да тече кафяво-зеленикава рядка каша и да оформя живописна струйка към ръба на плота в посока мивката. Ммм, то допреди малко направо си миришеше хубаво в сравнение с това.

Взех ножа и се подготвих за най-забавната част – корменето. Промуших върха на острието в мекия корем и почнах. Всичко мина относително кротко и даже успешно, докато движението на ножа ми не произведе поредица зловещи глухи пукания. Разкъсах червата. Какво точно беше и на какво точно миришеше това, което изтече от прореза, не мога категорично да заявя. Но съм убеден, че толстолобът не беше успял да посети рибешката тоалетна преди да го уловят...

Така, а сега по същество. Трябваше да бръкна в разпрания корем и да извадя... о, не, не ми се мислеше изобщо. Просто пъхнах пръсти в разреза и... Няколко пъти подред правих тоя опит и няколко пъти подред се тръшках из кухнята, квичах като заклан и се тресях, обзет от тръпки на гнусотия. Край! Стига лигавщини!

Рязко отворих разпорената риба и мъжествено впих пръсти в слузесто-тинеста маса от черволяци и упорито дърпах, стисках и драх с нокти, докато хладни струйки блажени телесни сокове и остатъци от последната закуска на толстолоба обливаха ръката ми.

Последва половин час махане на люспите, което в сравнение с предишните операции беше една забавна игра и чудесен начин да си прекараш свободното време. Най-накрая, след тежки, почти родилни мъки, с цената на опръсканата в рибешки лайна и кръв кухня, успях да постигна една изчистена и готова за кулинарно приготовление и обработка РИБА. Ама риба - един път, направо не беше за изпускане. За по-сигурно се снимах с нея, в случай, че не успея да напиша тоя разказ. Толкова бях радостен и горд от себе си, че изобщо не забелязах как изцъкленото око ме гледаше, докато миех главата, как зловещо й увисна челюстта и всичките подобни красоти съпътстващи довършителните работи.

След още известно време кухнята беше лъсната до блясък и ухаеше на свеж ябълков оцет, с който натърках и последния квадратен милиметър по себе си и по помещението.

Вечерта дойде нежна и красива, както пишат романтичните писатели - аз, баща ми и домашния басет седнахме около масата. Обадихме се специално на майка ми, която при други обстоятелства със завиден битов героизъм беше извършвала гореизложения ритуал. Тя ме похвали за добрата работа. Е, не че нещо, ама наистина се справих нелошо... като за първи път.

Баща ми примлясна сладко, осмука една голяма кост и небрежно рече:
-Ммм, много хубаво! Искаш ли за утре да взема шаран?

23.8.2007

Плевен