Предполагам всички сте чували онази приказка, че любопитството е убило котката, нали? Аз, с моят дългогодишен опит мога да я потвърдя многократно! Това е просто поредният пример. Наслаждавайте се :)

В началото на годината, за рожденният ми ден, сестра ми ми подари Durex Play, носещ също така, гръмкото заглавие "HOT". Няма да отричам, че в продължение на много нощи и сутрини, двамата с приятелят ми, сме имали чудесни и незабравими мигове с него... Обаче след време, защото това неизменно се случва, любопитството започва да те гризе и единствената ти мисъл е "Защо да не пробвам и друг?!?". Така, в чудене, минаха няколко /доста/ месеца. Накрая, кулминацията дойде преди няколко дена, когато с проекто-съпругът ми, за да избегнем адски неловка среща с бивш колега се забихме в един магазин тип хипермаркет. Помоткахме се там известно време, харесахме си чорапки, взехме си ги и се запътихме към касите. И там ги съзряхме... тях... лубрикантите... :)

Взехме да ги оглеждаме старателно и вещо, от всички страни и той категорично заяви:

- Вземи зеленото!

Инспектирах моментално шишенцето и когато стигнах до "ИЗПЕПЕЛЯВАЩ ЕФЕКТ", всичките ми предрасъдъци относно зеления цвят паднаха. В последният възможен момент обаче, с крайчеца на окото забелязвам и една самотно-синя бутилчица от същия вид, но явно с друг ефект и награбвам и нея. Минаваме на касите с четири чифта чорапи и два лубриканта... Касиерката ни гледа тъпо...

По обратния към вкъщи, мозъкът ми е изцяло зает от може би тривиалния въпрос "Кой от двата?". Вземайки това, като основна и единствена атракция за вечерта, набързо начертавам плана. Вечеря, секс и после "Дони Браско". Иначе не става.

Вече в спалнята продължавам да гледам нервно двете бутилки, синята и зелената, и да не мога да взема решение. Тогава като в долнопробно дежавю, се намесва гласът на любимия:

- Вземи заленото!

Без да мисля повече го хващам, буквално разкъсвам опаковката и секунди по-късно, двамата сме стабилно лубрикирани, сиреч яко оплескани. Oще няколко секунди по-късно се поглеждаме изцъклено, като очите ни почти изхвърчат от орбитите. И максимум 15 до 20 сек след това, вече се избивхаме в банята, в отчаян опит да отстраним "ИЗПЕПЕЛЯВАЩИЯТ ЕФЕКТ", преди да ни е ИЗПЕПЕЛИЛ и двамата.

Сега пояснението. Ако някога се къпете с ментолов  шампоан и случайно ви влезе в очите, имате усещането, че изгаря, люти, замразява,  щипе, и сърби едновременно. Сега си представете всичко това върху най-милите си и интимни органи. Яко, а?

Изводът: Никога не се доверявайте на зелени неща! Спомнете си за гадната зелена коприва, с която баба ви ви е гонила из двора, когато не сте слушали; За всичкият гаден зелен абсент, който сте изпили и който по сила и бруталност може да бъде сравнен само и единствено с чук в главата; Спомнете си иза моята история... и изберете другия цвят!

Перифраза на"Онзи, другият, Коук в първия ден на новото лято" от различни гледни точки (23.06.2007 г.)

Или както Горьо ги кръщаваше – “Алтернативни разкази”

Неутрална:

Едно момче се видя с негов приятел. Момчето пи две големи мастики с малка мента. Говореха си нещо.

После отидоха в някакъв хотел. Само момчето влезе и излезе бързо. Отидоха на кафе. Продавачът беше мнооооого странен!

След половин час се върнаха и момчето влезепак в хотела. Там говори с някакви хора, после с някаква мацка, с която пуши по цигара, и после си тръгна.

Върнаха се и се разделиха. Момчето позвъни на някакъв, на когото казваше "Негър" и се видя с него. Тъкмо разбра, че Негърът е зает и му се обадиха някакви негови стари и добри приятели, които той наричаше Мо и Били. Отидоха пак в същата кръчма и се захванаха с облаците.

Момчето се напи и приятелите му го занесоха у тях с малко перипетии....

 

Яна:

Тони днес ще се вижда с ди-джея...
Обди се, че всичко е точно. Каза, че саговорили със агентката и за фото и видео. За две мастики нищо не е споменавал, ама имам предчувствието, че точно днес ги е изпил и че май ще изкарам безсънна нощ...

Обади ми се. Звучеше много зле. Отдавна не го бях чувала така. Уфф, притеснявам се за него... Знам, че няма за какво да се притеснявам, но се притеснявам.... Какво да направя, такава съм си – притеснителна.... Въпреки че Мо и Били са (били) с него, аз пак си се притеснявам.... Ух, притеснявам се, когато няма за какво да се притеснявам, затова се притеснявам, дори когато не се притеснявам, а всъщност има основания да се притеснявам.... Ух, много се притеснявам, че се обърках за какво се притеснявах... По-добре да не спя тази нощ, за да се притеснявам достатъчно за всичко....

 

Мо:

“О, ще се видим с Тонката”. Много се радвам.Отдавна не сме се виждали. Ще пийнем и ще си поговорим....

-        Били, остави колата вкъщи.

Приятно ми е да си говорим с Тонката. Усещам, че и на него...

/дълъг разговор, който не присъства в протокола/

Май се понапива?! Защо се заяжда с хората? Май е добре да си ходим...

-        Били!

Уф, светофарът не работи. Страх ме е да пресека!

Защо спират на средата на платното?! ЗащоТонката се връща!? Леле, идат коли!!!

-        Билиииииии!!!!

Ще вървя отзад, че Тонката май се е понапил и само си хвърля цигарите. Ама защо рита столовете на тая кръчма?!?!?

-        Здрасти, Мо – ухилвами се сервитьорката – бравос, даже ни и разпознаха....

Били, дръж го бе! Мале, как се излопа!!!

-        Тонка какво ти е? Какво ти е лошо, главата ли те боли? Не?! Повръща ли ти се? Не?! ?!?!?!? Аааа, ръката ли?         

 ***

Стигнахме. Ще пуша цигара, докато Били го качи до тях....

Били:

Ей, ще се виждаме с Тонката.

Защо пък и аз да не пия мастичка. Да, щеприбера колата и се връщам.

Наздраве, наздраве......

/разговор, който не присъства в протокола/

Опа, Тонка не се дърпай, че паднеш... Мали,как паднА!

Бордюр, бордюр, стъпало. Вдигни крак. Свали крак. Добро дете. Айде тука внимателно... Мале, де се затича.... лелей, как се утрепа!

Дай ключовете сега да ти отключа. Опа! Дръж сеза топката на вратата! Малий, пак ли на същото място се удари?! Айде лека.

 

Човекът, който “гледал лошо”:

Уф, как се дразня от такива лекета намотичени.... Я да си гледам още по-лошо...

 

Сервитьорката:

-        Нещо друго....

-        Нещо друго....

-        Нещо друго....

-        Нещо друго....

-        Нещо друго....

-        Нещо друго....

-        Моля, не чух – чеки да си подготвя да запиша....

-        Какво?! Не ви разбрах? – тоя какво ми бълбука?!

-        Абе секс предлагатели? – запитва недоволният клиент с очевидно високите промили....

 “Шах, Контра, 'Стигат ми' и Мат” – заключвам аз, ако бях брюнетка по душа.

- Сметката? Заповядайте.... мерси.... може да си допиете мастиката... Ааааа, затваряме, дигаме масите!!!

Тази седмица се чувствах доста уморен. Реших и аз като нормалните хора да работя всеки (работен) ден. И ми дойде малко нанагорно. Липсва просто навикът, не че се оплаквам. Но може би сенната хрема и десетте кила в плюс от зимата си казват думата.

Това е една обикновена история, която, странно, не започва с “Веднъж, когато се бяхме напили”....

Ето и самата история:

23.05.2007 г. (събота)

Днес ще ходя на сватба. Не да се веселя, а да се видя с ди-джея, да го агитирам да свири на нашата. По някаква случайност,сватбата щеше да се състои на същото онова място, където (ако няма минаващи котки) ще празнуваме и ние с Яна след малко повече от два месеца.

Най-сетне успях да се понаспя. Спрях си звукана телефона и никой не успя да ме разбуди преди обед. Даже се и поуспах. Имах час и нещо да се поосвестя и трябваше да тръгвам. Обади ми се Краси да сме севидели и .... видяхме се.

Реших днес да не пия бира. Поръчах си хубава мастичка на кристалчета, която, както е известно, е един от най-добрите приятели по жегите. Та пийнах две и Краси ме закара до хотела.

Малко бяхме подранили и седнахме на по кафенце в едно кафенце (май магазинче с масички беше). Продавачът беше странен образ?!

Там се видях с момчето – много готин тип, и се уговорихме. Видях началото на сватбата, прикрит под стълбището, и ми стана някак мило. Хем не познавах младоженците, нито гостите. Но все пак ми стана топло на душата. Толкова топло не ми беше ставало откакто се научих как да използвам функциите на Open GL :))

Сватбата започна и агентката (ни) дойде дапушим по цигарка. Благодарих й (вече) лично за готините покани и за точната й дума и се заприказвахме за фото и видео. Май ще стане и тая работа през седмицата.

***

Върнахме се в квартала и Краси си замина по задачи. Аз обаче нямаше какво да правя, та реших да се обадя на Негъра и дапийнем по нещо. Той естествено, щом не се е обадил, значи не му требвам, убедих се за пореден път. Но като по поръчка се обадиха двойка приятели, които щенарека Мо и Били.

Взеха ме с колата и седнахме пак в заведението, дето бяхме с Краси. Аз реших да продължа с разучаването на метеорологичната обстановка и взех нов купестодъждовен облак, а Били отиде да си остави колата и се върна с желание за навлизане в дебрите на НИМХ.

И така, неусетно, няколко облака се изваляха встомахчето ми. И настъпи затъмнението. Като че ли всички облаци се събраха в ведин – огромен, черен и страшен, който закри слънцето на съзнанието...

Винаги си тръгвам на най-интересното. Добре,че понякога се оказва, че си се напил с верни другари, които те доставят на майка ти цял и невредим. Е, невредим, доколкото си позволил. Асфалтовото скалнокатерене си е оставило белезите, но юнак без рана не може, нали! И после ти разказват филма, който си изпуснал :)))

***

Усещам как си заминава. Онзи, другият, Коук,май е за последното си лято тук. Ще си тръгне завинаги и ще се връща само понякога,да пийнем по едно-пет за доброто старо време. Идва друг. Човек, когото не познавам(е). Човек отговорен и работлив. Ходещ на работа и грижещ се засемейството си.

Дали ще дойде – несъмнено. Това е естествен процес на развитието на индивида. И за едни на 18, за други на 28, изпращаш стария боен другар, с когото сте претърпели хиляди наранявания заедно и посрещаш новия наивник.

Не знам какво се разбира под “средна възраст”, но може би точно това е този наивник. Коукът на средната възраст, който си езакупил еднопосочен билет за насам и май ще остане за по-дълго. Да се запознаем...

Това го пиша не за друго, а просто, защото Антон не ми вярва, че ще го напиша. Може би трябваше в Пътешествия да го пусна...

Нямам за цел да се оплаквам - само разказвам :)

Малко предистория, която е от значение за цялото това словоблудство. Отбелязването на този хмммм... празник, Прошка, в нашата рода протича по следния начин - събираме се в апартамента на баба ми, където всички групово се заяждаме между хапването и пийването и си вадим "кирливите ризи" един на друг. Иначе казано, играе се по системата "всеки срещу всеки", като коалициите просъществуват само колкото двама /или повече/ да натрият носа на трети /или повече/.
 
Та обратно в историята - помня, че предишната вечер Антон дойде у нас порядъчно почерпен, донокаутира се и се отвлече на някакъв рожден ден. Когато на другия ден дойде в Дружба вече си личеше, че е сериозно заболял от болестта наречена Къркандо... Отказа всякакво лечение,понеже бил минал на разделно пиене, т.е. когато пиел не ядял /или нещо подобно/, което предизвика тежък пристъп на болестното му състояние.
Аз от своя страна, не бях спала цяла нощ и преживявах тежко загубата на един нокът, отглеждан в продължение на цели 7 месеца. Беше ми от най-хубавите...

И така, ето ни двамата на спирката...
Начало! /или action, ако предпочитате/

Беше прошка. Беше студено. Той стабилно почерпен /омекотено словосъчетание, целящо да избегне груби изрази като "маскиран на руски обущар", "пиян на кирка", "яко усмъртен" и т.н./ и аз, сърдита и изнервена /за да не кажем в предистерично състояние/. Стоим си ние горе-долу кротко на спирката и чакаме тролей. Планът ми беше повече от перфектен - качваме се в тролей 11, аз си слизам на Университета, той си продължава към С/т/очна гара.
Обаче,
Shit happens, както е казал поета.

Някакво съвсем сучайно момче, намиращо се съвсем случайно в опасна близост до нас, има неблагоразумието да се обажда по телефона, че и на всичкото отгоре да каже

-Ало, обажда се Гелето от Гара Искър...

Това очевадно бръкна много надълбоко в душицата на нашия герой, който само преди броени часове бе загубил своя GSM в някакъв нелеп спор с лелинчо си. И така въоръжен с начената двулитрова "Ариана", той реши да се сражава с този материалист имащ работещ телефон. Битката се водеше на живот и смърт! Антон използваше всички средства, които състоянието на посварения му мозък успяваше да измисли, а именно непрекъснатото повтаряне на "Ало, обажда се Гелето от Гара Искър", "Гелето от Гара Искър съм", "Гелето...". Момчето упорито му мълчеше и го играеше солидарен с пияндетата.  Аз /да се изтъкна колко съм готина/ замолих любимия си братовчед да замълчи, като тайно се надявах да не го направи, Гелето да се заяде и най-накрая някой да си го отнесе подобаващо... младежът обаче, разсъдлив излезе.

Тролеят дойде, ние респективно се качихме. Антон и биричката му бяха сбутани от мен плътно до прозореца, а гадното Геле седна само през две седалки. В продължение на цяла една спирка двамата се гледаха мръсно. Щеше да има по-въздействащ ефект, ако главата на Тонката не се люшкаше насам-натам, придружена от пиянски оригвния за музикален съпровод на напрегнатата сцена.
Нова спирка - нов проблем. Качи се един младеж със сноуборд. Поклонникът на Арианата го фиксира и веднага направи опит да се заяде и с него. Тъй като сноубордистът изглеждаше доста по-здрав от Гелето, а и беше въоръжен /със сноуборд/, счетох за необходимо да замоля хАнтон да замълчи. Последва един от онези разговори, за които си сигурен, че до никъде не стигат, но въпреки това се водят. При това на висок глас.

-Антоне, аре млъкни бе!
-Щооооо? /ориг/
-Е така! Просто млъкни!
-Ти си го чукала! /прозрение/
-Кой?!? /объркване/
-Момчето със сноуборда!
-Не!
-Тогава /ориг/, искаш да го чукаш!
-Не!
-Е тогава що да млъквам?
-Щото тая вечер не искам да пребивам никой заради теб!
-.../ориг/

Гелето слезе... Момчето със сноуборда слезе... Ние останахме... 
Нещата почти се кротнаха и остана само дразнещото оригване. Ако някога сте го чували да се оригва знаете за какво говоря, но ако не сте ще ви кажа. Това е един гръмотевичен звук идващ от дълбините на стомаха му, завършващ с извивка и поглед на някой, който току що е сразил мамут. Всъщност миризмата е достатъчна да срази бебе мамут, може и възрастен, но опити не са правени. Как ли не го молих, заплашвах, обаче той не спря да го прави.
В една своя книга Тери Пратчет пишеше за късчетата вселенска мъдрост, които летят из пространството и понякога удрят някого в точното време и място. Сега си мисля, че тогава и аз бях ударена от едно такова късче...

-Антоне, аре да играеме на една игра!
-Ква игра? /светнал поглед + ориг/
-Ми ти няма да се оригваш в продъление на четири спирки.

Първоначално се дърпаше, но успя да устиска около 3 спирки и половина. Тишината ми даде време да поразмисля какво правим от тук нататък, щото явно повече от перфектния план за нищо не ставаше. Сърце не ми даваше да го оставя да се прибира сам, но пък бях толкова изтощена, че бе абсурдно да го изпратя до тях и да се прибирам след това. На СУ взех едноличното решение, че и двамата отиваме у нас. И така, изпратени от облекчените погледи на останалите пътници ние се... честно казано свлякохме от тролея. Немислимо бе да ползваме градския транспорт за останалата част от маршрута. Имахме спешна нужда от такси! И тогава го съзрях! Едно приветливо-жълто с подканящо-зелена лампичка, паркирано на Шипка и готово да излети по Васил Левски към мечтаното вкъщи! Тук си представете как хващам Антон за ръчичка и кой с бърза, кой с преплитаща се крачка се отправяме към колата... Усмивка се появява на устните ми, ръката ми е почти протегната към вратата, дробовете ми са изпълни с въздух, който е готов да излети под формата на "Добър вечер! До Левски-Г?"... когато изведнъж:

-Аз в тва такси няма да се кача.
Въздухът се изтрелва заедно с рева:
-МОЛЯ!?!
-Няма да се возя на него!
-ЩО?!?
-Щото е паркирало неправилно!
-МОЛЯ?!?
-Паркирало е неправилно.
-АБЕ, ТИ НОРМАЛЕН ЛИ СИ?!?    
-Ти би ли се возила при шофьор, който паркира неправилно?
Признавам, че доводът беше доста добър, но тогава хич не ми дремеше. Аз исках вкъщи! 

Тази битка я писах загубена. С тежка въздишка отроних само "Добре", подръчнах го /демек го хванах под ръка/ и дори успях да направя една крачка, когато внезапно бях завъртяна наобратно. В първия момент не разбрах какво точно става, но след това ми просветна, Антон ни просеше боя... Ще попитате защо така мисля, ми ето заради този крясък:

-ЕЙ, ТИ! ПАРКИРАЛ СИ НЕПРАВИЛНО!ЧУВАШ ЛИ? НЕПРАВИЛНО! НЕ МОЖЕШ ДА ПАРКИРАШ ТАКА!

Ще ви спестя всичките обидни думички, с които нарекох батко си, докато го влачих покрай Библиотеката, както и размишленията му относно колко много ме обича той, а каква едина вид зла кучка съм аз. Нека просто да преминем към частта с театралното ни появяване на бул. Янко Сакъзов.

Ето ни и нас гордо спъвайки се и завидно псувайки. На кръстовището с Кракра следва кратко сдърпване по кой път да се прибираме и безцелно пресичане на улицата 5-6 пъти, докато се караме. Накрая решавам, че и тая битка я пиша загубена, но войната ще спечеля. Или с други думи по НЕГОВИЯ маршрут ще се прибираме, но АЗ ще ни прибера и ДВАМАТА!

Естествено, щото трябва да ми е гадно, няма чакащо такси, а всички останали, които не карат бързо, а просто прелитат ниско са с недружелюбно-червени светлинки. Повличам го към бул. Мадрид, а той все така разсъждава колко злобна съм станала... Ей така, помежду другото, съзира някакво паркирано такси, от тия дето тарифата им е по 5.40 лв/км и блестящо констатира:

-Тва такси е фалшиво! - Блясъкът в очите му, обаче хич не ме кефи и за това бързам да се съглася
-Да, фалшиво е.
-Ма виж му само номера /уточнявам - телефонния/.
-Виждам го.
-Трябва да го снимаме!

Косата ми би се изправила, ако не знаех, че фотото на Антон липсва. Тук следват още десетина минути в усърдно дърпане, през които аз повтарям само и единствено "Тръгвай!", а той "Ма то е фалшиво", "Трябва да го снимаме", "Интересно ми е", "На теб не ти ли е интересно", "Да питаме тия хора дали им е интересно". Накрая гадината кандисва и тръгва с мен. По някоето време осъзнавам, че просто вече искам да му надам шамарите. Бивам така любезна да му го съобщя. Той обаче, има гениална идея - да запалим по цигарка и да чакаме такси. Уморено се съгласявам. Прекарваме следващите минути пушейки и разсъждавайки, че ако правя повече секс вероятно няма да съм толкова зла...

Попринцип не съм много религиозна, но мисля, че тогава Господ, Шива, Аллах, Йехова и останалите на които се помолих, чуха молбите ми, че даже и откликнаха на тях! Ето го! Моето спасение! Свободно такси! Буквално му се мятам на предния капак и съм готова да извикам "Пу за мене!!!" Шофьорът е от етническото малцинство/мнозинство, т.е. усмихнат ром, който няма нищо против да ни закара. Разпределяме се по седалките по промили алкохол в кръвта - той отзад, аз отпред. Антон почва да обяснява на шофьора какъв късметлия е, защото неговата зла братовчедка цяла вечер го дърпала /горкото момче/ по улиците, и точно когато спрели той се появил. Всъщност въпросната братовчедка не била толкова зла, обаче повече секс и трябвало. Много услужливо се опитва да я пробута на шоферчето, ма тя не, мерси, отказва.

Братовчедката /в ролята аз/ вече не и пука. Тя се прибира и е щастлива. Приема радостта на братовчед от факта, че на задната седалка има колан. Дори се усмихва, когато той започва да се закопчава с него, но без драми май не може. Едно гласче проплаква с трагизма на шекспиров герой:

-Няма ми бирата...
Обяснявам му, че беше в него, когато се качвахме и не може да я няма.
-Няма ми бирата! Къде ми е бирата?
Става ми адски смешно как е успял да загуби двулитрова бутилка, на задната седалка и то само, докато се закопчава с колана. Подхилкването ми обаче, е прекъснато от истеричен изблик"

-VEGA, WHERE'S MY FUCKIN' BEER? Като ключовата дума тук е FUCKIN', Вега!

Докато през зъби му обяснявам, че мога да му вкарам хрущяла на носа в мозъка, и то само с един удар, той си намира шишенцето и щастливо започва да говори в рими. За съжаление не мога да предам тези така сгряващи сърцето иновации в поезията... Мога само да да кажа, че 95% от римите бяха между думите "мен" и "член"...
 
Неусетно /Боже каква гръмка дума/ стигаме до моя си блок и спираме пред моя си вход. Разплащаме се с шоферчето, като се разбираме, че въпреки всичко няма да му пристана. От куртоазия дори "Лека вечер" му пожелавам. В сравнително добро настроение, кавалерски отварям вратата на Антон и много миличко му кресвам "Слизай!".
-Няма.
-МОЛЯ?!?
-Ми няма да сляза.

Изведнъж ми се доревава, а като заден фон ми минава гледката как качвам батко си до апартамента на части... в чувал...

-Добре бе, Тони, защо няма да слезеш? - дипломатично питам.
-Защото щофьора може да тръгне рязко и аз да се пребия.
-...

Е извлякох го от таксито.Стигнахме до входа. Няма да наблягам на малката ми житейска драма дали да пусна клатещия се Антон да се пребие и да отворя врата по-бързо или да го спася от контузии с цената на по-дългото отваряне на вратата-за-културисти-с-повредена-ключалка-която-се-отваря-адски-трудно-с-една-ръка. Ще кажа само, че той се свлече по стъклото.

Home, sweet home, прибрахме се!!!

Ако и вие като мен сте си помисли дори и за малко, че всичко завършва, много жестоко се лъжете! Колко ли още може да издържи едно изтормозено дете /в ролята пак аз/. Ми да пробваме.

Героите са уморени и имат нужда от почивка. Да погледнем как го правят /почивката де/.

Стая. Моята стая. На стола пред компютъра е седнала майка ми и невъзмутимо си цъка нещо там, правейки се, че ми съчувства, докато цялото и същество всъщност излъчва "Казах ли ти аз да си тръгнеш с нас!". На стола до нея аз, солидно мрънкайки какво съм преживяла. На пода, подпрян на моето легло Антон, пийвайки от изгубено-намерената FUCKIN' бира и обяснявайки на леля си колко зла била голямата и щерка. Та с майка ми дружно решаваме, че племенника и трябва да си легне, само дето тя отива да се обади на вуйна, за да каже, че синът е жив и здрав у нас, а на мен се пада честта да го паркирам в кревата. И тъй като съм върл противник на спането с кофража /дрехите/, почвам да го разсъбличам. Боря се с кубинките. Боря се да го изправя. Боря се с блузите. Боря се с колана. Пускам си покрай ушите "Ооооо секс по братовчедски!!!". Боря се с дънките. Понеже имам силно развито чувство за собственост, изразяващо се в "моето легло си е само мое", той ще спи на това на сестра ми. На финала на борбата той е по боксерки /подчертавам, че е по боксерки/, завит и биричката е до него. Бълбука нещо на майка ми, а аз с чувство за добре свършена работа, отивам да се преоблека и да пишкам. При завръщането ми в стаята, той е облечен напълно /подчертавам напълно/ и седи на стола до майка ми, а моят свят се срути. "За чий, по дяволите, го събличах" се питам, но отговор няма.

Паля си цигарка, а той си изпуска биричката, която услужливо се ливва по ламината. Отивам за мопа и подсушавам. На излизане още бира бива разсипана. "Няма нищо!" философски заключвам и пак мопвам. Оставям мопа, а когато се връщам в стаята и се опитвам да си взема цигарата нашляпвам в още бира. И така много пъти.

Последвалите събития предавам телеграфно, защото са твърде скучни. Искаше да си ходи - не го пуснахме. Заплашваше да се хвърли през прозореца - абе замислих се, ма пак не му дадох. Накрая заспа. На моето легло. С дрехите. Върху завивките. Гушнал бирената бутилка.