Днес реших да приключа този пътепис, от една страна, за да не оставям работата си недовършена, а от друга, защото в четвъртък започвам новото пътешествие към лятната емиграция. Заминавам, хора. Известно време ще присъствам тук тихо и от юг...

Пътеписът не е весел, защото и усещането за предстоящо  ми ново пътуване не ме радва особено. Всяка година е като за последно и все пак, никога не е за последно...

 Парче локум за всеки турист

По пътя от Лариса на юг, бързахме, но не защото щяхме да откриваме топлата вода, а защото трябваше да се  изкачим по планинския масив, за да достигнем от там върховете на скалите, където се издигат приказните средновековни манастири, от местността известна като  Метеора.

Така открихме  Калампака -  селището, което се намира в подножието на Метеора.

Точно на пътя, който води към скалите на Метеора има едно магазинче за сувенири, където всеки гост бива посрещнат още на входа с парченце истински гръцки локум. Няма защо да коментирам представата ми за гостоприемство, но това някак много ми харесва като търговска стратегия. Един обикновен магазин за сувенири, в който се изработват икони посреща клиентите си като гости. Приятно изживяване точно на пътя към манастирите.

От гостоприемното магазинче си купихме по един малък пътеводител и поехме към манастирите.

За онези, които са ходили по този край на Гърция, знаят, че Метеора е изключително природно явление, което представлява откъснати, огромни каменни блокове, върху които са накацали кокетни средновековни манастири.

Метеора преведено от гръцки означава следвремие. Защото онези вълшебни скали са родени преди времето на хората и сигурно ще останат и след времето на хората. Метеора – това е мястото на безвремието.

Първия манастир, които посетихме беше „Св. Стефан” и той представлява най-големият женски манастир на Метеора, но не и най-големият по принцип.

Изкатерихме с колата върха, щракнахме няколко снимки и след поредния завой видяхме първата цел – манастира „св. Стефан”.

Едно малко мостче свързва скалата върху, която е манастира  с планината, а зад манастирската стена, която по външен вид го представяше като приказен средновековен замък се гуши и средновековната църква.

Малката ни групичка от четири души тръгна към мостчето и по някаква причина погледът ми се върна назад и там, точно срещу стената, в наклона към пропастта видях, че монахините са си направили малка кокетна градинка с формата на сърце. Вълшебството от сблъсъка със средновековието продължи като приказка, която с всяка стъпка оживява точно пред очите ми.

Трудно ми е да опиша изключително подреденото място, на което ежедневно се изсипват огромни групи туристи, но всички се отнасят някак благоговейно и с уважение към миналото на това място и се стараят да не нарушават спокойствието им.
Вторият манастир, който посетихме беше и най-големият мъжки манастир на Метеора, до който се стига малко трудно, защото първо се върви надолу към дъното на пропастта, а после все нагоре. Не си направих труда да броя стъпалата, защото гледката към съседните скали е достатъчно красива, за да ме занимава през пътя на изкачването, но първото ми впечатление от гледката надолу и нагоре беше, че това приключение не е за мен и все пак, всеки път, когато имам възможност да го изживея се спускам по безбройните стъпала на стълбите и ги извървявам. Там на върха на скалата може да се види една прекрасна църква, с много красива градина, няколко музея и разбира се мноооого хора. Винаги, когато отивам в този манастир, известен на всички туристи като Големият Метеор, а наименуван „Св. Преображение Господне”, ме впечатлява градината му. Изключително кокетна и на върха на скала – просто красота. Освен това точно там – в неговата  градина има малка чешма, в която винаги хвърлям една монета с мисълта пак да се върна. Каквото и да напиша от тук на татък няма да е достатъчно, за да опиша усещането от сблъсъка между  масовия турист, жаден за красота, въоръжен с ненаситен фотоапарат и милостивият мир на средновековния храм.  До това усешане може да се стигне само на Метеора.

Големият Метеор и градината му.

Дълго плануваното пътуване

до

 храма „св. Петка”

От два дни се пазарим с братовчеда в кой ден да хванем пътя към Метеора, но аз съм всяка вечер на работа в пицарията, а майка ми не иска да дойде и да ме замества, защото трябва да върви половин час пеш покрай морето и да се бори с трафика / както се казва, колите са повече от хората/. Все пак постигнахме споразумение за сряда сутрин, затова се разбрахме, че ще се върна до 17.00 часа и аз ще си отида на работа, а ако и то само, ако се случи нещо по пътя и се наложи да закъснея, тогава ще звънна в къщи и тя ще се разходи до моята работа за един час. Моят официален мотив беше, че в сряда тръгва и автобуса с туристите и можем да караме след него без да се притеснявам, че ще се изгубим, но истината е че в този ден има най-малко работа и шефа може по-лесно да възприеме идеята, че може да закъснея.

12.07.2008 – паметен ден. Рано сутринта, разбирайте 06.30 часа, скачаме в колата и хващаме обиколния път в посока Лариса. Обиколният път заобикаля диодията. Това е онова свещено място където хората плащат 2 евро пътна такса за магистралата. Първия пункт – заобиколен. Качваме се на магистралата и...оооооооо, път. Хората има за какво да си плащат. Е и ние платихме един път. На втората диодия. Не че сме от благотворителните, а просто не знаехме заобиколния път. Но, хайде, сега – 2 евро. Пък и половината път до Темпи го извървяхме без да платим, затова не ме заболя много джобчето с дребните. До тук смятам, че затвърдих у вас образа на скъперника, т.е. АЗ, но някак си ми е гадничко да спонсорирам чужди пътища и да ги сравнявам с нашите. Нали и ние плащаме данъци. Това беше тъпо лирическо отклонение, много отдалечено от лиричността.

Само на 20-тина километра от диодията е Темпи.

От дясната страна на пролома на р. Пинтос се намира малка пещера, която още преди векове е превърната в параклис посветен на света Параскевия /Петка/ Римлянка.  До храма се стига по тясно мостче, където хората вървят в колна по един. Рано, рано сме на паркинга на Темпи и гледаме как местните търговци на сувенири разтоварват стоките си и се подготвят за туристическото нашествие. В сряда има много автобуси, следователно и много жертви на китайската сувенирна индустрия. Но мен ме интересуват местните производители на керамични изделия и по-точно един местен грънчар, който живее в съседното село и прави много качествена ръчна керамика. Поне с нея е известен. Е, аз не съм колекционер и не си купувам твърде скъпи неща. Предпочитам онова, което бихте нарекли масовка, но в неговия случай масовото производство е в достатъчно малко количество, за да е далечно сравнението с масовото производство на големите производители. Но, нали не трябва да обяснявам такива глобални проблеми като кризата и масовото производство на кораб в международни води без данъци и местен едноличен производител. Е харесвам неща произведени от малки производители, понеже мисля, че наблягат на качеството. Е, може и да греша. И в този смисъл е повече от нормално  да се удавя и аз в общата туристическа вълна, и аз да си купя някой сто процентов боклук, но и аз съм човек, и аз имам пари за пилеене и често ги харча за боклуци, но този път за практичнини боклуци. 

 И така аз се въоръжих с цялото търпение, което можех да събера и чаках половин час жена му да разтовари грънците за да си купя 3 калени тенджери за газов котлон.

Красиви са, здрави са и само за 10 евро. Как да не си купя 3. После ми се сърдиха 2-3 приятелки, че не съм ги включила в този вид подаръци, но им обясних, че съм ги купила по поръчка. Трябва ли да кажа, че поръчките бяха от преди 10-тина години? Но аз съм от хората, които си държат на обещанието и все някога и то в този живот го изпълняват.

Купих си гърнетата /тенджерите/ и със спокойна душа поех към мостчето, което води до храма „ Агия Параскевия” /”св. Петка”/, но спокойствието ми трая до моста, защото аз съм от онези със фобиите. Като видя високо и дълбоко, реагирам все едно виждам тясно и тъмно. Казано на кратко с две ръце се хванах за парапета и задръствах движението при всяко поклащане на моста. Да не обяснявам усещането като поглеждах с едно око надолу към реката – направо изпадах в безтегловност. А бе красота, за който не го е страх да и’ се наслаждава, а който ме наблюдава може да припадне от смях. Само си представете как средно статистическа българска дебеланка виси на средата на тясно мостче, а краката и’ треперят все едно, че я е ударил ток.

Някак си минах от другата страна на реката и се стараех да не си представям как ще се върна. Пък и бях се отправила към храма в малката пещера. Е не е съвсем малка, но пълна с хора изглеждаше малака.

Запалих свещ, прекръстих се и записах имената на близките ми за утринната служба с надеждата, че пак ще се върна и заедно с повечето туристи излязох на въздух. Гледката е вълшебна. Както се казва мечта за туристически фотоапарат. Реката пълзи през пролома покрай дърветата и впечатлените от красотата и’ туристи я снимат безспир, като папараци успели да срещнат любимата си холивудска звезда.  Погледах я, пък после се завъртях и си казах: „Ми, да...Нали не са виждали искърския пролом – впечатляват се!!! Те и гора явно не са виждали, защото ако бяха видели поне една от нашите планини щяха да зная къде точно трябва да ахкат и охкат.”

 Но, хайде, от мен да мине – красивото си е красиво, а това е едно от малкото места, където природата е щедра и красотата и’ си заслужава една папарашка снимка за спомен. Е направихме повече, но понеже на снимките има и други хора, които не съм сигурна, че искат да се намерят из нета, няма да ги показвам. Нека главният герой бъде природата!!!