снимка1    снимка2    снимка3 

Бончо не помнеше как се е появил. Спомни си само, че изведнъж усети топлите слънчеви лъчи, чу песента на птичките и вече знаеше, че това е той и е жив. Пое си дълбоко въздух и долови ароматите на света около себе си. Видя небето и облаците, почувства капките на дъжда и усети зараждащия се в него живот. И беше щастлив. Растеше всеки ден и преливаше от бодрост.

Светът около него беше чудесен и Бончо му се радваше. Градинката, в която се беше родил преди много години бе пълна с хубави и дъхави цветя, а пчеличките неуморно събираха цветен прашец. Но това беше в детството му. Сега градинката я нямаше, покрай него минаваха трамвайни релси и тротоар гъмжащ от хора. Но той не мислеше за това. Имаше си други грижи – листните въшки. Бяха го налазили и разяждаха листата му. Той често изтръскваше клоните си и много от въшките падаха, но повечето оставаха здраво впили хоботи в листата му. А той не можеше да тресе всичките си клони постоянно – нужно бе да има и вятър, иначе щеше да изглежда подозрително. За хората. Щяха да се учудят ако видят дърво, което тресе клоните си без да има ураганен вятър или хлапе, което да се е покатерило върху него.

Бончо въздъхна. Вече бе стар. Той бе дъб столетник. Поне така бе разбрал от хората, които минаваха покрай него. И то не обикновен дъб – имаше си хралупа. А всеки знае, че хралупите са нещо магнетично за малките деца. Как обичат те да крият разни неща в тях и на следващия ден да проверяват дали някой не е намерил и взел тяхното съкровище. Или пък да проверят, дали някой не е оставил нещо междувременно. Това бе тайник, за чието съществуване сякаш знаеха само хлапетата от квартала. Кой възрастен би се спрял за миг да надникне какво съдържа една хралупа?

Бончо често чувстваше, че хралупата му съдържа ценни неща. Пазеше поверените му от децата съкровища и винаги се радваше, когато се появаше някое рошаво хлапе и с блясък в очите протягаше малката си ръчичка за да претърси хралупата. Една ръждясала свирка, монета от 5 ст., намерена на паважа, очукана тенекиена кутийка със стъклени топчета, един изкривен пирон и парче син тебешир. Всички те бяха част от съкровищата, които почти всеки ден децата криеха в основата на неговия дънер.

В клоните си Бончо имаше и площадка, изградена от дъски и клони, които децата бяха домъкнали от някъде и проявявайки творчество бяха сглобили като стабилна основа, на която вечер можеха да седят до късно, скрити от погледите на възрастните. Един от родителите им, скришом от тях бе дошъл една сутрин и я беше заздравил с пирони, така че да е по-безопасна. Едно дете бе намерило и непромокаемо покривало, с което площадката се бе превърнала в уютна палатка. Децата често се събираха на това място и си говореха за различни неща, играеха на Хитър петър и Не се сърди човече. Или пък си въобразяваха, как ще станат пирати и ще обикалят света в търсене на съкровища. Тук бяха пламвали и първи трепети между момче и момиче. Бончо добре си спомняше, как едно момче на 6 годинки целуна по бузата момиче от неговата детска градина. Беше вълнуващ момент. Бончо усещаше усилените удари на малките им сърчица, когато стояха безмълвно хванали се за ръце и мечтаеха да бъдат заедно завинаги.

Неведнъж Бончо бе протягал услужливо клоните си за да помогне на някое от дечицата, не успяващи да се покатерят до убежището, построено в клоните му. Винаги бе нащрек. Децата не бяха много съсредоточени в това, да са стабилно хванати и се случваше някое да се подхлъзне, да загуби равновесие и да започне да пада. Бончо успяваше да реагира светкавично и да улови падащото детско тяло, увивайки го с меките си листа, така че да не се нарани. Децата усещаха, че дървото се грижи за тях и му имаха безгранично доверие. Затова и Бончо не се учудваше, че когато някое дете беше разплакано и търсеше подкрепа, винаги идваше, пребъркваше хралупата и след това се качваше на площадката сред клоните. Там то стоеше и разказваше на дървото за нещата, които го тормозят. Бончо винаги намираше начини да успокои дребосъците. Един от любимите му похвати бе да замери с жълъд някой лош и винаги тормозещ децата чичко, минаващ точно под дървото. Друг път изтръскваше всичките си капчици роса върху него. За нещастие, в квартала винаги имаше по някой чичко с бастун, който се караше строго на децата, дърпаше им ушите и ходеше да ги клепа пред родителите. Когато на такъв чичко му паднеше жълъд на носа, децата в миг се разсмиваха, а чичкото с бастуна стоеше в основата на дървото и смешно проклинаше размахвайки бастуна си.

Но това беше отдавна. Бончо изскърца, протегна клоните си и на тротоара под него се отрониха множество капчици роса. Днес положението бе съвсем различно. Децата ги нямаше, дървеното убежище в клоните му беше изгнило, паднало от вятъра или съборено от работници, които подрязваха клоните му за да не пречи на преминаващите трамваи. Единственото, което напомняше за миналите безгрижни детски дни беше един дрипав червен парцал, който се вееше на вятъра дълбоко скрит в короната на Бончо. Всъщност, не бе единственото. Хралупата – помисли си Бончо и се опита да почувства какво ли има в нея сега. Това, което усети не му хареса. В нея имаше всичко друго, но не и съкровища.

Покрай Бончо минаваха стотици, хиляди хора на ден, много от които мятаха в хралупата боклуци. Кофички от кисело мляко, смачкани кутии от цигари, станиолчета от бонбони, мазни картонени кутийки от дюнерите отсреща. Счупена бутилка от бира, непотребна рекламна брошура... Бончо потрепера и затвори очи. По кората му се отрони капка смола.

Изведнъж Бончо се почувства стар и сам. Найлоновото пликче, което плющеше в короната му не можеше да му бъде дружка. Липсваха му децата, техните безспирни игри и невинни щуротии. Вече никой не се криеше зад него при игра на криеница, не връзваха ластик за него, в утробата му вече нямаше детски съкровища, а непотребни никому боклуци.

Хората, които преминаваха бяха забързани и не поглеждаха дори за миг към Бончо. Никой не му обръщаше и капчица внимание и това го караше да се съсухря и листата му да пожълтяват и да падат бавно и тъжно на тротоара.

Но един ден от там мина един топъл човек. Бончо веднага го позна. Това бе едното от децата, които си играеха всеки ден във високото убежище. Едно време то беше луничаво хлапе, с вечно мръсна тениска на корема, обелени колена и рошава коса. Днес бе приветлив млад мъж, който по нищо не приличаше на външен вид на хлапето, от преди години. Бончо обаче го усети с цялото си същество. Мъжът се спря пред Бончо и го загледа, припомняйки си с умиление всичките тези дни, които бе играл като дете в клоните на столетния дъб.

После погледна хралупата и на лицето му се изписа гняв. Извади от раницата си един найлонов плик и започна да пъха в него боклуците, които преливаха от хралупата. Изхвърли ги в съседния контейнер за боклук и с умислен поглед отиде в градинката между блоковете. Там седна на пейка, извади един лист хартия и химикал и написа бележка.

След това отиде и я постави в хралупата, така, че да се вижда отдалеч. На бележката бе написал молба да не бъркат хралупата с кошче за боклук.

Младият мъж въздъхна и продължи по пътя си. Бончо пророни още няколко капки смола, но този път от щастие. В този момент заваля дъжд и няколко дни по-късно Бончо се разлисти за нов живот.