И така, гледам лицето на протеста от Facebook и се усмихвам, защото ме забавлява изобретателността на българина. Народното творчество има изумителна сила, когато е насочено към разрушителни амбиции. Само дето тази гледка обслужва нечии интереси, които не са народните.

 После гледам лицето на протеста през очите на коментаторите и статистиката и наистина съм изумена по колко различни начини може да бъде обяснено народното недоволство – от платени агитатори, през платени провокатори, до платени анализатори. Странно ми е че тези квалификации идват главно от платени журналисти и платени репортери, заради което тихомълком стигам до някой интересни изводи.

 Извод 1: Всеки човек /разбирайте тук ЖУРНАЛИСТ, РЕПОРТЕР или АНАЛИЗАТОР/ квалифицира останалите хора спрямо собствения си житейски опит, степента на сервилност, която може да изяви срещу заплащане и разбира се личната си наглост да счита мнението си за експертно и неоспоримо. Лошото е че негативните квалификации се запомнят по-лесно, а от тук следва, че е по-лесно да се опорочи и протеста на недоволните, което е целта на занятието.

  В края на краищата тези, които пишат новините в България са основно платени и всичко опира до пари, защото заплата е вид плащане, а в българските медии плащането не става само със заплати, понякога или дори най-често е с постове във властта. „Последният” танц около ДАНС беше силно доказателство за разплащане между медии и управление. Макар че мога да цитирам и други примери, при които известни медийни лица се обличат във власт и не се притесняват да демонстрират положението си както и начина и причините за придобиване на тази власт. Само дето до този момент личната им наглост да се обличат в политическа власт н беше стигала до ДАНС или до контрол над друга силова обществена структура.

 Това го разбирам – и журналистите са хора и те трябва да хранят семейства и искат да ядат. Нооо, всяко нещо с границите си. Разбирате ли, нямам нищо против да си заработвате заплата, но когато във всеки коментар откривам неприкритият журналистически или репортерски укор, към хората, които искат различен живот, се питам „Какви хора сте ВИЕ  дами и господа ЖУРНАЛИСТИ, РЕПОРТЕРИ и АНАЛИЗАТОРИ? Толкова ли добре живеете или толкова много ви плащат, за да играете непрекъснато ролята на опортюнистите?

 Извод 2: Ако живеем на един хал, би трябвало и еднакво силно да искаме това да се промени, но не виждам у вас такова поведение и не чувам правилните думи, за да разбера, че сте обективни и справедливи в оценката си на ситуацията.   

 След като от пролетта храня любопитството си с обвинения към все по-обедняващия български народ и наблюдавам главоломно нарастващата политическа наглост ми идва да креща: „ Взимайте си бюлетините, връщайте властта!”. Нещо от сорта на „ На ти куклите, дай ми парцалките!”, но – това но отрича горе написаното чисто лексикално – тази която си взе парцалките бях аз и емигрирах.

 После, благодарение на медиите и Facebook, се вглеждам в лицата на българските политици и си казвам: „ Ле-ле-еее, колко са жалки!” Нямат доблестта да заключат по домовете си цялата си наглост и като излизат пред обектива на камерите да изглеждат поне малко добронамерени и уважаващи този жалък народ, които има подари 25 години търпение. Израженията по лицата на разгневените български политици не могат да се променят независимо колко пари са пръснали за PR кампании. Народът си взима народната любов, а политиците не могат да разберат как така я губят като са си я купили евтино за един ден, а после не могат да я ползват и едни мандат.

 Извод 3: Спечелените избори са половин печалба, когато политикът не е способен да смени кожата си, така че да изглежда лицеприятно пред народа, които не е имал намерение да го избира в управлението. Както да си купиш бюлетини не е същото като да получиш народно одобрение или примирение.

 Тези хора, имам предвид българските политици, се гърчат от страх, че могат да загубят властта. Сигурно не спят. Всеки ден се чудят „Къде отиде ти любов народна?!” и „Как така се случи да не ме харесват тия прости данъкоплатци, като яко се изръсих да си купя бюлетини и регион?”

И така лъснаха гъзовете на българските политици.

 Извод 4: Огъзени и наведени пред спонсорите си и облещени пред народния протест – картинката на българската политика щеше да е смешна, ако не беше наистина жалка.

 През последните няколко седмици много ми беше интересно развитието на политическото поведение на БСП в Пиринско. Там малката народна съпротива в медиите беше изродена до платен протест срещу религиозната принадлежност на Муса Палев – обявен от ДПС за ненадминат управленчески експерт, а кандидатът на БСП инж. Ю. Гошев, който се отказа показно от поста ОУ в полза на ДПС, прояви изключителна наглост като заяви, че се срамувал задето е мълчал, но не се срамувал, затова че се е отказал от борбата за поста, а просто не искал да бъде употребен от съпартийците си, срещу партията-сателит, поддържаща политиката на С. Станишев.  Ама че разбиране душевна чистота, ама че партийна отговорност! Аман от подлизурковци! Аман от плиткодушие!

Много по-честно щеше да е да се изпъчи пред народа и да каже истината, че няма нищо против решенията на шеф-Боса Серго Станишев понеже са от една партия и се подчинява на партийните повели и най-вече се подчинява на баш шефа. Това щях да го разбера. Ама да ми говори за патриотичен дух и разцепление в партията-майка? Ай, стига, бе! Ние да не сме расли на дърво?! Много добре знаем какво е партийно поръчение, живели сме в условията на светлото минало и знаем как се прави тъмна демокрация.

 Извод 5: Раздаването на региони отдавна се оказа начин за разплащане между политици за вътрешни услуги, това не е тайна и ние си го знаем, но попълзновенията на определени партии в региони, където политиката им не се ползва с голяма подкрепа, заговори силно за преразпределение на властта или за нещо още по-политически „нормално” - за ЯВНА, дори публична търговия с постове за сметка на политически услуги.

 Обаче като оставим настрана преразпределението на регионите, много силно започвам да подозирам, че Серго си прави експеримент с народната любов и за да потуши страстите народни е извадил напреден план отбор „Б” начело с послушната марионетка Орешарски, които надупен и огъзен изглежда по-лицеприятно в зоркото око на партията-майка, щото, видите ли той не е точно един от тях, той е десен и не е червен, а е лилав и е някак е по-приемливо той да сваля гащи пред партиите-сателите и пред побеснелият от политически страсти народ .

Та този отбор „Б” очевидно трябва да покаже кое как не трябва да се прави и кой е излишен в „новия управленски ред”. Нещо ме кара да мисля, че настоящето разпределение на властта силно сочи кой е излишния и понеже Серго няма сили да изрита платените парашутисти от властта, реши да ги покаже на разгневения народ, та улицата да му свърши мръсната работа. Това обаче доказва, че народа тук се използва не, за да избере управлявашите, а за да бъдат изхвърлени неудобните за този парламент кандидати за власт.

 Римските императори са използвали крясъците на народа, за да отстраняват неудобните сенатори, а Серго днес се изживява като Нерон или Комод. Ще реша кой точно император е  решил да бъде, когато извади отбор „А” на светло, защото когато премахне неудобствата свързани с претенциите на ДПС за власт и ги превърне от партия-сателит в напълно покорна маса лилипути несъмнено ще извади напред ударния отряд министри начело със себе си. Ако не го направи просто ще трябва да убие в себе си амбициозния ЕГОИСТ, а аз не съм сигурна, че той го може. Способността му да демонстрира наглостта си доказва, че той не е готов да стой на заден план и да бъде кукловод. За тази роля над политическата наглост трябва да има и творческа мисъл маскирана с благородство. Такъв вид харизма много силно му липсва.

 Отбор „Б” в съглашението БСП / ДПС оглавен от Пламен Орешарски  очевидно има за основна цел да наложи „новия ред” във всички етажи на властта, дори и регионалното разпределение и експериментално трябва да подготви малкия българин за голямото нахлуване на отбор „А” начело със Сергей Станишев, които най-вероятно ще бъде онзи МЕСИЯ, който ще спаси България от Орешарски и ДПС.

 Според моят безплатен експертен „ум” отбор „Б” ще отнесе всички негативи, включително и ще отвее ДПС към пропастта на забравата, но дали С. Станишев ще има сили да доведе отбор „А” до терена на същинското управление е въпрос на време и игра с народното недоволство и търпение?

 Платените медии казват, че ГЕРБ плаща на стачкуващите, но аз все по-често си мисля, че стачките обслужват планът „Станишев” за пълен контрол над властта.

 След като Орешарски много бързо изстреля толкова много негативна енергия в българското общество, не се съмнявам, че „новият политически ред” е замислен с цел да се провери варианта „Крачка напред -  две назад” и отстраняване на компонента ДПС и Атака от властта и управление до принизяването им в безгласни и непретенциозни, кастрирани сателити, които послушно да изпълняват партийните повели на Серго и компания.

И така аз с нетърпение очаквам втората част от най-тъпото българско порно филмче с елементи на некромантия, специално режисирано от лидерите на партията-майка със заглавие „ Огъзените и надупените сателитни партии”, където между другото партиите-сателити сами си начукват надгробния надпис, сами си копаят дупките, два пъти по-дълбоки, отколкото трябва, защото се стараят пред водача и съвсем сами си слагат надгробните камъни над главите, така че да не могат да излязат на следващи избори.

 Моят любим извод: Очевидно днес нещата са от прости, по-прости. В тази България няма такова нещо като народен вот. Властта се разпределя между властимащите. Те сами са си написали правилата и законите, за да могат лесно да си разпределят постовете, регионите и бонусите. Сами си определят правилата и сами си пишат законите. Дори не им се налага да присъстват в залата, за да ги гласуват, защото отдавна всеки си е грабнал кокала и не му пука какво става на улицата.

Тези на улицата имат основно задължение да плащат държавните разходи, да купуват самолети, коли, апартаменти и всякакви вещи на лукса за тези от парламента, МС и другите държавни учреждения.

 Основно житейско задължение на човека от улицата е да издържа онзи, който си е купил властта с народните пари, правото на управляващия е да се ползва от всички облаги във властта. Платил си е човека. Или са му платили за това. Няма значение какъв точно е механизмът.

 

Аз не искам да живея в такава България и не искам българските политици да емигрират, за да не ми развалят емигрантският живот.

Моля, хората от улицата, не гонете българските политици в чужбина, защото ще разсипят света и после няма да има къде да идат децата ви, за да се спасят от българската реалност.

Лято е. Всички говорят, мечтаят, а някои и ходят на море или планина, а децата в крайна сметка и на село, при баба. С други думи сред природата.

Какво е това "природа"?

Вчера попитах децата. Ето какво ми казаха: дървета, трева, цветя, храсти, листа, клони, растения, елхички, море, вода, пясък, животни, слънце, небе, тигър, облак, дъжд, сняг, пеперуди, птици, пингвин, земя, щъркел, ябълка, острови, ягоди, палми, круши, диня, луна, звезди, ибки, миди, рапани, охлюви, водни кончета, медузи, Заю Баю, тюлени, китове, акули, орехи, камъни, кристали, диамант, чушки, домати, краставици, банани, кон, лук, чесън, мляко, слон, крави, риба-чук, риба-меч, риба-нос, рози, теменужки, жираф, зебра, лъв, змия, крокодил, гущери. Можеше да изброяват още, но стана време за обяд и трябваше да спрем да материализираме "природата".:-)

Брееееей, много знаят децата! На това са ги научили мои колежки, защото, както знаете, в момента съм в друга градина и група и за това с удоволствие отдавам заслуженото уважение към труда им.  И игрите, които са оставени на разположение за лятото са все с такова съдържание: Домино с природни обекти, Животните и растенията на България.....

Да, децата имат знания. Като енциклопедии са: знаят за растения и животни от Северния полюс през екватора до Южния полюс. Но защо ли само Заю Баю напомня, че тази мозъчна атака ( защото това си е любимия на научните работници интерактивен метод "мозъчна атака":-)) е проведена с деца?! Защо ги няма по-близките и виждани от тях Петлю, Марко, Баба Меца? Може би защото увлечени в научната достоверност на информацията, забравяме да я "прекараме" през въбражението и сърцето на детето и то ги "забравя" в редицата на природните обекти. А може би защото ги заразяваме със собствения си копнеж по романтиката на далечното и невидяното и не успяваме да покажем скритата, романтичната страна на близкото, родното. 

Но, както са ни учили в университетите ,знанието е само началото. Уменията и навиците превръщат знанието в поведение.

Какво е поведението на нашите деца? Не говорим за поведението на открити практики, а ежедневното им поведение. Като оставим на страна тигрите, слънцето, звездите, тюлените, китовете и акулите, какво правят децата с дърветата, тревата, цветята, храстите, листата, клоните, водата, пясъка, животните дъжда, снега, ябълките, дините, мидите, рапаните, ягодите, камъните, кристалите, орехите, чушките, доматите.....?

Оглеждам пак двора и си спомням дворовете на другите детски градини. С дърветата, тревата, цветята, храстите, листата и клоните нищо не правят: на дърветата е забранено да се катерят, че ще паднат, така те престават да бъдат интересни обекти за децата и те дори не се докосват до тях, за да усеят грапавостта на кората; тревата е окосена, пък и рядко се изнасят играчки, които предполагат сюжетна игра на открито, където тя обикновено служи за готвене (поне в моята група е така); лелите или байчото в градината още рано сутринта измитат опадалите листа - замърсяват двора, така че децата дори не ги виждат след 10 часа, тогава, когато излизат да играят навън; цветята, дотолкова, доколкото ги има в градините, също са забранени за късане - служат за украса; клони и пръчки няма - те са най-забранените в градините - децата ще си извадят очите с тях, за това особено старателно се прочиства дворът и от най-малките клечици. Ако има храсти - те най-често служат по истинското си предназначение - децата играят на криеница в тях. 

Какво се случва с водата? Ами нея също я няма в дейностите на децата - ще се изцапат, ще изстинат (дори и при 33-39 градуса през лятото), ще се заразят с микроби. Особено силен е страхът от изцапване. Самите деца толкова дълбоко са го поели (или по-скоро страхът какво ще кажат или направят мама и татко), че тичат да се преобличат, дори ако само едно петънце вода попадне върху дрехите им. Когато онзи ден децата се насочиха към игра с вода от локвата, едно дете тревожно ме попита: "Госпожо, в тази вода има ли микроби?" "Сигурно има, - казах аз - но ти ще играеш с нея, няма да я пиеш!" Ами със снега, най-любимото превъплощение на водата за децата? Да сте виждали деца на двора на детските градини, когато вали сняг или сред преспите? Защо? Ами от страх да не настинат, да не се намокрят, да не си счупят нещо......

Дините, пъпешите, ягодите, доматите, чушките децата само ядат или гледат на специални занимания, занятия, ситуации, стъпки и каквото там се сетите като учебни единици. Боравенето с тях, в смисъл пипане, игра, рязане са забранени пак с доводите, че ще се порежат, наранят, изцапат. Или че ще има само за няколко, а няма да има за всички, че ще си развалят обяда.....

Какво става със земята, камъните, кристалите? Нищо кой знае какво. Земя, в смисъл спечена и втвърдена като камък усещат тогава, когато паднат от пързалката или, не дай си боже, от люлката. Абсолютно им е забранено да играят с кал, защото ще се изцапат или заразят с микроби. Дворовете са старателно прочистени и от най-малките камъчета: да не се замерят, паднат върху тях и ударят (като че ли за това не е достатъчен асфалта и цимента, с които е покрит двора на градината). Ако при инцидентните екскурзии до някъде децата са събрали колекции от камъни, те обикновено са във лобито на градината или в кабинета на директорката и с гордост се показват на избрани посетители. С други думи са се превърнали в играчки за възрастни.

А животни? Селските деца са облагодетелствани: извън градината животните са около тях, но градските деца виждат животни и наблюдават поведението им в естествени условия само в зоологическата градина или на село, при баба. Колко групи имат любимци и на децата е позволено да ти пипат? Защо са толкова малко? От страх от алергични реакции в отделни, единици деца, и пак от изцапване, захапване, и неприяните миризми, които излъчват животните. Защото "природата", извън картинките, е доста неприятна: боцка, боде, жили, хапе, мирише, реже. И ние внимателно се грижим децата да не се срещат с тази страна на "природата". Но тогава имат ли те възможност да се срещнат с истинската природа?! 

Когато пишем плановете си, често пъти описваме и качествата, които проектираме да възпитаме у децата: най-често любов към природни обекти, опазване на природата и все такива приятни за ухото и окото качества. Но на практика какво се получава?

• На първо място се създава в най-добрия случай непълна, а в по-тежките случаи изкривена представа за природните обекти.  
• На второ място децата се изолират от природата и не могат да разберат и да практикуват някакви действия с природни обекти и по този начин да определят личните си взаимоотношения с нея.
• На трето място, и това е най-тревожно, системно изграждаме страх и неприязън към природата. 

Знам, че никой съзнателно не си поставя такава задача. Знам и че много колеги ще ми се обидят за този извод. Но той се налага, ако обективно, без себелюбие огледаме всички страни на нашата работа. Ако огледаме работата си в нейната цялост, не само учебната дейност и планираното, но най-вече обичайното си поведение извън ситуации, занимания, занятия и всякакви такива единици. Наричам ги единици, не защото такава е класификацията им в университетските учебници, а защото те са само единични дейности, които заемат само около 1-2 часа на ден от престоя на децата в групата. И че за тяхното развитие, те имат безспорно въздействие, но най-силно, най-продължително, най-определящо е останалото време от престоя на децата в градината.

Повод за тези заключения ми дава следните факти:

Ако учебната дейност беше толкова важна и след като толкова се напъваме да я провеждаме все повече и все по-сложно, защо толкова много деца все пак намират с какво и как да се бият (след като няма камъни и пръчки в дворовете), а това ни дава повод да говорим за "агресията в детската градина"! Не мислите ли, че ако им дадем камъните и пръчките и ги научим какво могат да правят с тях, те ще са твърде заети с това правене и няма да се бият? И че камъните и пръчките са по-евтините и винаги под ръка играчки, за сметка на почупените кофички и смехотворните, подходящи само за децата от яслите лопатки?

Ако е толкова успешно екологичното ни възпитание, защо децата чупят дървета, изтръгват фиданки и цветя с корените, мъчат животни? Защо не знаят какво да правят с пръчките, освен да се бият, защо не могат да оценят красотата и формата на камъните и не знаят за какво друго да ги използват, освен като оръжие? Защо не умеят да се радват на летния дъжд и на снега?

Не е ли време да представим на децата Природата в цялото и великоление? Да ги научим да не само да харесват приемливата част от нея, но и да изпитват респект и уважение към нея? Не е ли време да поставим децата и природата в истински делови отношения един към друг?

   Всеки ден учителите от София излизаха пред Министерския съвет и чакаха или бяха в очакване на Годо. Равносметка на деня, стачен фолклор, знамена, плакати и...прибиране в къщи с празни ръце. Всеки ден чувахме: Усмихвайте се! / аз също често го използвам като пожелание /. Да, но в момент на мрачни мисли ме налягаха едни други мисли: Детето ми се радва, когато му се усмихвам, но усмивки не яде. Сещах се и за: Като няма хляб, яжте пасти!?!? Знаете какво е последвало.
   И така, ден след ден. В главата ми се настаняват неканени мисли. Това ли е? Така ли трябва да е?     Нещо не е както трябва.И всички очакваха националните митинги. Те ме накараха да усетя, че живея, че един път и аз в живота си имах правото да се държа "неприлично", да свиркам, да пея и да чакам. Какво? Онова, липсващото парче от пъзела, което да ми даде усещането за пълнота. И отново хули! Що бре, хора? Това, че си учител не те прави извънземно. Както във всяка работа има ги и такива, и такива. И учителят вечер се прибира у дома, и той хляб яде, и той дрехи носи, и той влиза в магазина. Там не плаща със служебна бележка на която пише: Учител -  с право да не плаща.Точно по това време всички като да се сетиха за всички неприятни спомени от своите ученически години. Аз - също. Сетих се и за всички напрегнати моменти и мигове в учителското ми ежедневие, за всички моменти, когато лишавах своето дете, за да бъда с вашите деца. Пред очите ми бяха картини: Моето момиче протяга ръце към мен и ме моли: Мамо, хайде днес да не ходиш на работа, да си бъдем само двечките, да си поиграем. Така е, нашите ги гледат, за да гледаме вашите. Може и да не повярвате, но в екстрени ситуации се е случвало да изключвам от мислите си моето дете. То е там, някъде и някой се грижи за него, а пред мен са от 25 до 30 деца и аз /както и всички колеги с тази професия/ отговаряме за здравето и живота им, за възпитанието и обучението им. Някой би казал: Това ви е професията. Да, така е.
   Отново пред очите ми са националните митинги. За пръв път през живота си виждах толкова много хора на едно място. Стачката на българските учители беше нещо много съществено като събитие през последните двайсетина години. Да, стачка имаше, но тя беше дело на ЕНСК и на учителите.    Ако ги нямаше тези два фактора, самата стачка нямаше да я има или щеше да приключи бързо, бързо. Недоволство, натрупано с години, сякаш бяха чакали точно този момент и сякаш предчувстваха с постоянното трениране да имат усет към нещата от живота, че дори да не успеят да постигнат своите искания, следващ такъв момент скоро може и да няма: Да бъдат едно цяло, един дъх, една песен, един стих - от София до Малко Търново и обратно. 
   Гледах хилядите ведри лица и им се радвах. Тези хора, учителите излязоха на улицата, заради себе си, заради учениците си. Излязоха да покажат, че ги има, а се оказа че са алчни и ненаситни. Да, викаха, за да ги чуе и глухия цар /ако го има/, че така повече не може и не бива. Да се взима в ръце, който трябва да се взима. Оказа се обаче, че седянка си правят. Голяма седянка беше. Като нищо може да се впише в рекордите на Гинес - говореше се за 120 000-но присъствие.Свидетел съм на присъстващите. Поименна проверка не е правена, а и не беше необходимо.
   За втория национален митинг се събудих сутринта с мисълта за колегите от Благоевград. Събуждам се и си казвам: Днес отивам да си видя колегите състуденти. Като ще е седянка, поне да е истинска. В къщи ми беше отговорено, че това ми хрумване е равносилно да търсиш игла в купа сено, сред хиляди. Да, обаче се открихме точно сред стотици хиляди. Младежка интуиция, какво ли? Не е за вярване! Вървиш и търсиш лица от преди двадесет години. Не сме и престарели, си казвах, все нещо от погледа и усмивката се е запазило в нас. Четиридесет години е възрастта, онази възраст, когато преценяваш живота си. Какво си направил до сега? Какво си искал да промениш и не си успял. Време за житейска равносметка. Понякога си мисля, че ние сме ощетеното поколение. Нас ни учеха как и ни показваха как не трябва да е. Учителят ми по физическо възпитание обичаше да казва: А сега ученици ще ви се покаже как не трябва да се изпълнява упражнението.
   Вървя си аз с групата и....плакат от южен град, ето този плакат ще ме отведе при колегите, които търся и искам да видя....Заслужаваше си. Заради ето този миг - срещата с младостта, си заслужаваше да я има стачката. Нещо е свило гърлото ми. Не мога да говоря. Ето това са онези де ги ди, луди млади години, които търсех. Бяхме там заради нас. Заради обещаното светло бъдеще. В момента никого не обвинявам за това, че ни ограбиха младостта, надеждите и мечтите и пак намираме сили да учим децата да мечтаят, да преследват и постигат мечтите си. Имаше го само мига на двадесетгодишното ни необременено с отпечатъка на времето ни приятелство. Бях отново на двадесет, мечтател и идеалист, написал в разпределението - Странджа Сакар /така и не отидох там, отпаднаха разпределенията/. Днешното младо поколение може да ни обвини, че сме плод на друго време, но точно това друго време може би ни помогна през годините да бъдем и да останем в редовете на учителите. Същите тези учители, които поради наличие на възпитание, за да не обидят "някого" се справяха с всевъзможни измислици в сферата на образованието. Ако някъде има грешка, да се търси грешката. Учителите приемаха всяко нововъведение и се отнасяха с него като с палаво дете. Опитваха се да го приспособят към съвременните условия като го включват в училищния живот. Имали правото да избират учебниците. Зависи измежду какви учебници ще избираш. Другото е факти.
   Опитах се да не използвам факти,тях ги знаете. Опитах се да опиша емоциите и вътрешното усещане, чувствата, които ме завладяха миналата есен. Кое, как беше? Свърши ли стачката или я "свършиха"? Какво се случва, когато не се подпише споразумение? Арбитър, съд. Защо хората се настроиха срещу учителите? Защо миналата година обществото се нахвърли срещу учителите? Не е само, заради неприятни ученически спомени. От човешкото чувство - тези да взимат, а ние - не?  От не-любов към ученето? Защото не им изнасяше да са на мястото на учителите?
   Понякога си мисля, ей така, просто си мисля: Недоволството от живота, който живее българина миналата есен катализира в омраза /ако откриете друга, по -точна дума, с по-меко звучене, кажете я/ към учителите. Нещо като грешен адресант. Ако не беше стачката, същото това общество нямаше да изпусне парата на собственото си недоволство.
   Горе написаното написах собственоръчно аз, една детска учителка, която не се срамува от професията си, от една държава, наречена България, завършила в най-красивия южен град - Благоевград при едни от най-квалифицирани преподаватели в сферата на Предучилищната педагогика.
   Не, не ме гонят сантименти. В живота ни има минало, настояще и бъдеще. Често се сещам за една мисъл: Погледнеш ли в очите на дете, поглеждаш в бъдещето. По-скоро живеем с бъдещето на тази държава и сега е момента на равносметка. За да не звучи в ушите ни:

       Студени улици, студени здания. студено ми е като никой път.
       Превърнали сме дните в разстояния, които толкоз често ни делят.
        Гнезда си свиваме под чужди стрехи1 от болката на друг не ни боли
         и става тъй, че в новите си дрехи не сме това, което сме били.
        И често пъти, като зимен вятър,един въпрос плющи над съвестта:
Защо ли топлината на сърцата изхвърлихме заедно с бедността

        .................................................................................................

        от митинги и провалени срещи най-често си оставам сам.

Ако някъде греша думите,извинете. Песен от студентството, актуална и днес. Не се сещам текста на кой поет беше.

Заспахме в момента в който се събудихме. Като "спря" стачката се оказа че сме там, където се събудихме, дори крачка назад. В момента сме в крачката назад.

Останалото е една много дълга история, и мълчание, и равносметка........

.