Тя - светлозелени очите -

пробляскващо жадни за плен.

Някаква песен, сънливо,

преде си зад мен.

С подскоци, фатално комични,

огъва опасна снага.

Тъй сякаш желания скришни

потръпват с вина.

Защо ли посоката знае?!

Нехайна жестокост в тила

е впила. С изящество вае

безмълвна съдба.

Опашка наивно отпуска,

забравила миша вражда.

Обръща се. После се впуска

и чезне в дъжда.    

Поглеждаш ме със жълтите зеници,

в очите ти съзирам подозрение.

Не вярваш, че зад свитите ресници

не крия никакви съмнения.

Пристъпваш леко, предпазливо,

за да не счупиш крехкото доверие.

Усещаш с козината отчетливо,

че сме в хладното преддверие,

където още непочувствани

са взаимните симпатии,

където тихичко почукване

би разрушило близостта ни.

Протягам бавно длан да те погаля,

ти нерешително подаваш лапа.

След краткото докосване едва ли  ще искаш повече да ме ухапеш.

     *  *  *
           Имам котенце,

Красиво и игриво.

То се казва Гуги

И като него няма други. Щом       беличка   то

направи,  пред

мене се изправи

и ме погледне

със своите очички,

аз простила съм вече

всички бъдещи белички.

Колкото и здрава да е котката, ще дойде време, когато тя ще има нужда от хапче. О, как само кимаме с вид на почтени и загрижени собственици на котки, когато ветеринарят ни дава малките пакетчета (по едно сиво на всеки пет дни и после едно кафяво след още десет дни, или да не беше обратното?) Да, някога всички бяхме невинни и си мислехме, че котешката храна поначало си мирише на нещо, измъкнато от дъното на блато. Истинската котка хич няма и да за бележи, ако счукаме малко тия пущини и после ги турим в…

И помъдрявайки, разбира се, научаваме, че средната Истинска котка има вкусови брадавички, пред които най-сложният, компютърно управляван сензорен апарат е като човек с настинка. Тя може да забележи чужда молекула от километър разстояние (опитахме се да махнем част от подозрителната храна и да добавим още от консервата, и продължавахме, докато не стана като в онзи прочут френски химически експеримент със странната вода и тъй нататък — без съмнение, не беше възможно да е останало още от хапчето, но Истинската котка пак го надушваше).

После идва реалистичната фаза („В края на краищата от чисто геометрична гледна точка котката е просто тръба с вход в горния край.“).

Вземате хапчето в едната ръка, а котката в другата…

Ъъ…

Вземате хапчето в едната ръка, а в другата вземате голяма кухненска кърпа, от чийто край се подава фучаща котешка глава. С третата си ръка успявате да разтворите малките челюсти, поставяте вътре хапчето и защипвате челюстите, а с четвъртата си ръка гъделичкате гърлото, докато тих звук от преглъщане не ви подскаже, че хапчето е минало надолу.

Иска ви се.

Не е минало надолу. Тъй като просто е минало встрани. Истинските котки си имат тайна кесийка в бузите за такива неща. Една Истинска котка може да вземе хапче, да се наяде и после да изплюе леко влажното хапче с шум, който, ако това тук беше комикс, вероятно щеше да бъде изписан като „пфуй“.

Четвъртият етап зависи само от вас. Обикновено котката вече така е живнала, че можем да твърдим, че лечението й е подействало. Разтварянето на хапчето с малко вода и натикването му с лъжица в котката понякога върши работа. Един колега — собственик на Истинска котка, твърдеше, че стриването на прах на това злощастно нещо — хапчето де, не котката, макар че на етап четири вече бихте одобрили всякакви идеи, — смесването му с малко масълце и намазването му върху лапичка е безотказен метод, защото котката притежава древния инстинкт да се мие, като се ближе. Подробният разпит доказа, че той всъщност не го е пробвал, просто бил стигнал до този извод по теоретичен път (той е инженер и това обяснява всичко). Ние поддържаме възгледа, че едно животно, готово да гладува и да се задушава, преди да вземе лекарството си, надали би имало проблеми с някаква си оцапана лапичка.

Тери Пратчет, Автентичната котка

А сега и едно видео, което илюстрира написаното от великият Тери Пратчет :)