Вчера в Плевен бе проведен Фестивал на ученето през целия живот. В него бяха включени училища и институции, които подготвят специалисти по химия, хранене и др. или организират курсове по танци, рисуване и различни видове спорт. Идеята е чудесна и, както се сещате, аз с радост бях част от всичко това.

 ОДЗ „Снежанка” организира две форми: център „За децата, родителите и техните деца и родители – Да влезем в обувките на детето” и ателие „Аз и мама – заедно в танци, песни и игри”.  Първата форма беше предназначена за родители на деца от 3 до 10 години и предлагаше възможност за тях да задоволят детето в себе си и в същото време да надникнат в света на собственото си дете като играят техните игри или решават техните задачи в книжки за самостоятелна дейност.

Втората форма беше предназначена за деца и родители от 8 месеца до 3 години. Имахме желание да предложим на семейства, които пожелаят, идеи, как да се забавляват заедно с децата си и да им помагат да израстват в развитието си. Заедно с деца от музикалното училище  в града предложихме на малчуганите и техните майки лесен танц с копринени кърпи под съпровод на блок флейти; след това помогнахме на майките да превърнат копринената кърпа в кукла и да я приспят с приспивна песен, която пак се предлагаше на мамите за разучаване. Имаше и 2 две игри с пръсти, както и игри с балони и сапунени мехури. Накрая децата получаваха печатче на ръката, а семействата – сертификат за участие във фестивала. Спецификата на ателието този ден беше, че непрекъснато влизаха нови деца или излизаха тези, с които се занимавахме в момента. И всичко започваше от начало…

Описвам тази дейност не за да се похваля как в съботния ден с медицинските сестри в ОДЗ „Снежанка” г-жа Ц. Петрова и г-жа Д. Цонева не сме почивали, а пак сме работили, а за да споделя една стара търговска!!! идея за родители и деца, които не ходят на ясла или детска градина: да има групи, в които родителите, плащайки си на час, да могат да се занимават смислено заедно с децата си, да се учат на приказки, игри и най-вече как да занимават децата си. Не зная как е в други градове на България, но в Плевен за мами и деца до три години няма нито едно чисто, подредено с подходящи мебели и уреди за физическо възпитание помещение за деца на тази възраст. И мамите прекарват „свободното” си време със своето бебче или малко дете в кафенето или на мръсната детска площадка. Лятото установих, че в Плевен има само 1! площадка, подходяща за деца до 3 години! А да не говорим колко мръсни са всички площадки! Как цигарените фасове са навсякъде по тях, а кошчетата преливат от отпадъци! И малчуганите възторжено щъкат между тях , заети ту съсредоточено да вдигат всички фасове, ту възторжено да си играят с лъскавите опаковки от кошчетата. Мамите или тревожно подвикваха „Не, мами, не пипай това!” или не забелязваха проучвателните експедиции на бебешорите, заети със сладки приказки на по цигарка с други майки.

Та, предлагам безплатно идеята си: някой някъде да направи фитнес за бебета или група за занимания с малки деца срещу заплащане. Да събира майките и малчуганите, да ги занимава един или два пъти седмично срещу заплащане! С подходяща реклама и подходяща организация на социалния живот на групата, мисля, че би се превърнала в модно място за родители, както фитнеса, мола или чалга клуба.

А що се отнася до нашия фестивал, можеше да бъде и по-добре. Не зная друг национален проект, който да е обезпечен с толкова малко пари. Ако вярвам на стигналата до мен информация, на всеки от петте града в страната бяха дадени….по 600 лв. за всички разходи, а на по-малките градове, включени в проекта, които да мултиплицират по-нататък…..по 200 лв.. Сякаш виждам осъществена идеята на г-н Дянков: колкото по-малък е града, толкова по-малко пари. Нямаше никаква реклама и много малко разгласяване. Сякаш някой, разбирай спечелилите проекта, сигурни, че ще се справим, беше решил да действа според добре познатата ни максима „Пари нема, действайте!”. И ние „действахме”, раздвоени между желанието професионално да си свършим работата и да защитим прекрасното европейско лого „Учене през целия живот” и усещането, че сме употребени, за кой ли път! И някой е спечелил(прибрал) пари за сметка на качеството на реализация на идеята.

Мдааааа, и този път, май, минахме покрай Европа…..    
     

     Шумен ви очаква, колеги! Форумът има за цел заедно да намерим отговори на трудни въпроси за нашата прекрасна професия и е начин да привлечем вниманието на обществеността към втория не по-малко важен компонент на предучилищното възпитание - детския учител.

                                                ОБЩИНА ШУМЕН
                 ЦЕЛОДНЕВНА ДЕТСКА ГРАДИНА № 24 „СВЕТУЛКА” - ШУМЕН

                                                   П О К А Н А

   Екипът на ЦДГ № 24 „Светулка” град Шумен има удоволствието да Ви покани да участвате в НАЦИОНАЛЕН ПЕДАГОГИЧЕСКИ ФОРУМ на тема „ДЕТСКИ УЧИТЕЛ – МИСИЯ ОТ БЪДЕЩЕТО”.

    Форумът е посветен на честванията по случай 130 годишнината на  предучилищното възпитание в България и 30 години от откриването на ЦДГ № 24 „Светулка” град Шумен.
   Събитието е под патронажа на г-жа Живка Тонева – заместник кмет по култура, просвета и образование на Община Шумен.
    Организаторите очакваме  участниците във форума да намерят свои съмишленици, отговори на трудни въпроси и нови професионални идеи в условия на споделеност и добронамереност.
    В рамките на форума може да се представят опит, идейни проекти, добри практики, разработки, доклади, материали, свързани с организация и управление на детското заведение, участие в проекти, работа с родители и пр.
   Поканени са да участват работещи в детските градини, представители на академичната общност, представители и институции, имащи отношение към сферата на предучилищното образование, родители, медии и общественост.
    Националният форум ще се проведе на 9 – 10 март 2012 г. в град Шумен, в хотел Шумен, където и ще бъдат настанени гостите от страната.
   Можете да участвате в два тематични модула:
   Детският учител в социалното пространство – проблеми, предизвикателства, перспективи;
   Детският учител – компетентности, мотивация, признание,
като материалът Ви може да бъде онагледен и с мултимедийна презентация.
   Предвижда се издаване на сборник с материалите от форума.
   Можете да участвате с материал или като слушател. Вашето участие е възможно чрез изпращане на електронните формуляри за заявяване на участие на адрес: svetulka_shumen@abv.bg

   Условията и програмата на форума, както и формулярите за участие могат да бъдат изтеглени от тук: покана и програма; заявка за участие с материал; заявка за участие - слушател.

  Самият материал се изпраща на адрес forum_svetulka@abv.bg  , след предварително заявено участие.

                                           ОЧАКВАМЕ ВИ!!!

   Ще бъда пряма и откровена с вас, като в замяна ще очаквам същото...Темата е неизчерпаема, така че нека заедно да намерим пътя...

   И така...започвам.

   Да...Идва и този момент, в който малкото слънчице на мама и татко "трябва" да "напусне" дома и да тръгне на детска градина...

   Ако някой ви каже, че този момент не е от кой знае какво значение за детето - не му вярвайте. А приказки от рода на - там ще си играе с деца, ще се социализира, нека ги оставим за по-късен етап.

   Детето напуска дома - спокойствието, уюта, топлината на мама и татко, сигурността, познатото, своите играчки, своето креватче и...своя сигурен детски свят до момента...

   Именно поради тази причина или по-скоро изброените по-горе причини е важно заедно с детето и вие да "тръгнете" на детска градина. Не в прекия, а в преносния смисъл, разбира се...

   Причините едно дете да тръгне на детска градина са много. Мама и татко трябва да работят. Надали едно малко дете ще разбере тази важна причина за вас, но далечна и чужда за него. То се отделя от дома, а това за едно малко дете си е преломен момент отвсякъде...от където и да го погледнеш...

   Бабите  и дядовците работят...Или родителите искат да се справят сами...Каквито и да са причините, семейният съвет е решил детето да тръгва на детска градина.

   Идва ред на въпроса: Готови ли са самите родители детето им да посещава градина и подготвено ли е самото дете?

   Има ли случаи родителите да са по неподготвени от самите деца? - става дума за емоционална готовност...

   Ако детето е посещавало ясла, то и прехода няма да е толкова болезнен - и за детето, и за родителите.

   Който има възможности и варианти, да ги използва максимално. Причините са много...

   Няма нищо по-добро за едно дете от това, сутрин да се наспива, да не бърза заедно с мама и татко...Да чува постоянно: Хайде по-бързо! Ще закъснеем...За къде? За работа, естествено...

   Но понякога желанията ни се разминават с действителността и тогава - искаме, не искаме - детето ще посещава детска градина от много малко...

   И така...Става дума за първа група и то при условие, че детето не е посещавало ясла. Ще разгледам темата от "този ъгъл".

   Психологическа готовност на детето за тръгване на детска градина.

   Готово ли е детето ни да се отдели от нас? Укрепнало ли е не само физически, но и емоционално?

   Малко ли е едно дете на три години, за да водим смислен разговор с него?

   Ако ви предстои тръгване на градина - разговаряйте с детето. Говорете за промените, които му предстоят. Там, в детската ще има много други деца на неговата възраст, с които ще разговаря, ще си играе, пее, танцува, ще се хранят заедно, ще спят в една голяма спалня всички деца...Сутрин мама или татко ще го завеждат, ще го оставят там и като си свършат работа при първа възможност бързо ще отидат да го вземат. И тогава ще си говорят много, много, как е минал денят, какво е правило детето, ще ходят на разходки...ще се гушкат силно, силно...

   Памперса?!? В детската градина място за него няма. Става дума за първа група, не за ясла. Не че не се случва, но това са единични случаи. Махането на памперса е още една крачка към порастването на вашето дете, което от своя страна влияе на самочувствието на детето ви сред неговите връстници. Вие решавайте...

   Самообслужване...Обличане, събличане, обуване, хранене...Всички бързаме и нямаме търпение, понякога и нерви, и в стремежа си по-бързо да се оправим за да не губим време...все помагаме и понякога пропускаме точно онзи момент, когато детето започне да казва: Аз сам...Аз сама...

   С лесното бързо се свиква. Защо да го правя сам (сама), след като мама ще ми помогне?...

   Ако някой ми каже, че всички деца, тръгвайки в първа група могат да го правят сами...няма да им повярвам и имам своите основания за това...Миналата година бях с първа група. И то не ми беше първата първа група...

   И все пак...нека дадем възможност на детето да се справя само...В този случай изразът - "За негова добро е." - не ми звучи изтъркано, което от своя страна не изключва помощ, но...бавно и на място...

   От къде да се започне? За да се храни детето само, трябва и да му се създадат удобства за целта...Хранене на висока маса на три години наистина би го затруднило.

   Дрехите? Тесните, модерните...за само да се облича и съблича...Не бих казала, че ще свършат работа за целта.

   Дрехите трябва да са удобни и практични. То и ние, възрастните, се затрудняваме с малки чорапогащници, тесни чорапи, тесни дрехи, а какво остава за мъничетата.

   Детето е разгащено. Ще му настине кръста...

   Разгащени са да...В играта е така...Ако потникът е по дълъг и този проблем няма да го има. В противен случай времето ще мине в загащване.

   Подходящи дрехи за детска градина.

   Потник (не къс), гащи (дълбоки), тениска, горна блуза, панталони (с ластик), чорапи (не тесни), пантофи (съобразени с възрастта на децата, обхващащи глезена)...

   В стремежа си детето ни да изглежда като кукла понякога идват с такива дрехи, че им е затруднено дори отиването до тоалетна. Гащеризони, блузи с широки ръкави, презрамки, тесни, къси, смъкващи се чорапогащници...

   Преди години в една детска градина в която работех, с колежката посрещнахме първа група. Родителска среща, запознаване родителите с правилника за вътрешния ред и от дума на дума, стигнахме и до момента - свободен разговор - какво ги вълнува, имат ли въпроси към нас...

  Неминуемо се стига и до въпроса: Какви дрехи са удобни за децата в детската? Имаше майки, които ги интересуваше и това.

   Колежката ми без никакви задни мисли започна да изрежда какви дрехи са удобни и практични за децата им.

   Една майка попита дали може да води детето си с гащеризон. Колежката ми и каза, че гащеризонът не  е от най-подходящите за градина. Не и стана приятно на майката. Намесих се в разговора и се опитах да и обясня, че когато децата са с гащеризони, корпусът за бързо справяне - за тоалетна - не всеки път може да отреагира на момента и може да стане някоя "беля"...Иначе какво му е на гащеризона...Дреха като дреха...

   Майката започна да праща детето си с гащеризони...Нищо...Дреха като дреха, но веднъж...наистина се получи забавяне при разкопчаването му, защото детето не можеше само и докато дойде при мен след неуспешния опит...и се напишка...Не и изнесе, дори направи намек, че нарочно е предизвикана ситуацията...А не беше така...

   Мина време. Същата група стана подготвителна. Един ден, при издаването на децата (бях втора смяна), майката се застоя при мен отвън, на двора и... реши да сподели: "Извинявайте, госпожо, но имам един "грях" към вас и трябва да ви го призная...Спомняте ли си първата родителска, разговора за гащеризона"...Да, спомням си. Как да не си го спомням - отговорих и аз.

   "Е, тогава аз нарочно започнах да пращам детето с гащеризон, напук на госпожата, която ни каза да не ги водим с гащеризони. Извинете, но не бях права. Трябваше да минат няколко години, за да разбера, че каквито и съвети да сте ни давали е било само в интерес на нашите деца..."

   Връщам се отново на темата за дрехите. В раницата на детето трябва да има един пълен комплект дрехи за смяна.                   Препоръчително е дрехите да не са за доизносване...малки, тесни...само и само да има нещо в раницата. Тези дрехи са необходими, ако детето се намокри, напишка, изцапа...

   Хранене.

   Е, би трябвало до тръгването на детска детето отдавна да е хванало лъжицата и да се храни само...Не че не се случва да бъдат хранени, но...има разлика да помагаш при хранене и да храниш. Храненето също е момент от израстването на детето. Понякога в стремежа си детето да не остане гладно сме склонни ние да вземем лъжицата вместо него. Понякога също такаи ние, като родители, имаме нужда от голямо търпение, а то не всеки път е "под ръка"...

   Каквото и да може да направи детето само преди тръгването му на детска градина, гарантира неговата независимост, самостоятелност, а те пък влияят на самочувствието на малкия човек. А това е важно за детето и още как...Не че няма да му се помогне, не мислете в тази посока...но...моментът на "Аз мога сам" е много важен за децата.

   Като ги гледах тази година как се бореха с дрехите...Двата крака в единия крачол, горната блуза на краката, дрехите облечени, но някак си наопаки, а как се усукваха горните блузи - нарочно да искаха да го направят, нямаше да се получи...Нищо, казвах им аз...заедно ще се научим. Имахме си и сигнал за помощ..."Помощ, рибааа!" - от едно детско филмче. Сядаха на столчетата и започваха с това, което могат - пантофи, чорапи, панталон, пола...Следваше "битката" с горните блузи. Ето тогава започвах да чувам от много страни: Помощ, рибаа!...Това беше нашата шега, но и тя ни помогна с усмивка да преодолеем поредното препятствие по пътя на самостоятелността...Дръпна единия ръкав - детето продължава. Хайде през главата...Детето продължава и така...се научиха, че не е чак толкова трудно. А доволната детска усмивка, че се е справило само няма с какво по-хубаво да се замени.

   Имаше и хитруване, и закачка...Аз зная, че детето може, а то се прави, че не може...Отивах при малчугана, сядах при него и му казвах: "Ти можеш! Опитай! Ако все още имаш нужда от помощ, аз съм ето тук, до теб...Хайде, опитай!" Следваше дяволита усмивка и доказване на "аз мога сам".

   Момичетата...Разбирам ги мамите, че искат техните малки принцески да изглеждат наистина като такива, но повярвайте, веднъж и аз се затрудних да облека на едно от момичетата ...сукман да го наречем.

   Дебелите, поларените дрехи също не са необходими за детската. В занималните е топло, децата са в движение, изпотяват се.

   Идва ред на чорапогащниците. Я си представете, ако се наложи да обуете 28 - 30 чорапогащника за има няма 30 минути...Награда давам на този, който успее.

   На всички родители препоръчвам през зимата - чорапи, панталон, отгоре термо панталон. Довеждате детето на градина, сваляте термо панталона и готово. Някои се вслушват в съвета ми, други не. Както и да е. В такива случаи си повтарям, че не съм в детската за "украса", а и с точно определена цел - да възпитавам, гледам и да "уча" децата на хората, а на родителите "да помагам" със съвети, ако те ги искат, разбира се... В крайна сметка, нали това ми е работата...

   Обувките...Има обувки за разходка, за игра, за "официални" случаи...Тази година се случи много лепенки да слагам на момичетата. Обувки - красиви, но не и удобни. Разбира се, вечерта поговорих с майките на децата. На другия ден ги доведоха с практични обувки за игра. Дали обувките да бъдат с лепенки? Да, препоръчвам го, защото децата се справят сами с тях и отново стигаме до момента за тяхната независимост при самообслужването. И...не си мислете, че проблемът е във връзването на 30-на чифта обувки...Щом се налага, ще бъдат вързани, няма да ходят боси, но предварителната помощ на всеки родител се изразвява в това, да е преценил кои дрехи и обувки няма да затруднят детето му, така че то да се почувства и голямо, и полезно за самото себе си.

   Когато родители са ме питали за обувките с лепенки или с връзки да бъдат, откровено съм им казвала: "Ако не бяхте ме попитали, нямаше да ви кажа, но след като питате, с лепенки. Така по-бързо ще се организираме за излизане навън." Не че нямаше деца с връзки. Имаше. Връзвахме ги разбира се. И всички да бяха в връзки, пак щяхме да ги връзваме, но...

   Играчките.

   И за тях може да се говори много, и все няма да е достатъчно...Какви играчки за коя възраст са подходящи? Какви играчки може да носи детето в детската градина?

   Ако трябва да отговоря с една дума - подходящи...Но кои играчки са подходящи? Тези, които не застрашават децата. А има ли опасни играчки? Да, има. За първа група малките, остри, с твърди ръбове играчки не са за детската градина. Тази година на няколко пъти ми се наложи да провеждам разговори с родителите, относно безопасността на играчките, които децата носеха в детската.

   Бакогани, трансформери, дори капачки на флумастери...малки топчета, саби,... Родителите ме гледаха учудено. Какво опасно може да се крие в тези играчки? Децата им си играели в къщи с тях. Е, у дома пред очите им са едно две...В групата са повече от 22 и не винаги може да се види какво правят малчуганите с тези...и малки и опасни играчки...

   А като дойде Баба Марта и като започнат да свалят мъниста и всякакви възможни украси от мартеничките. Имало е случаи на пъхане на топчета в носа, на мъниста...Не, не го приемам като професионално изкривяване споделеното...По-скоро все повтарям, че на децата не може да се има безрезервно доверие...Деца са си все пак.

   Понякога се питам, дали в стремежа си да не си спестим "неприятности", не говорим открито с родителите, а нали целта е единствено и само в интерес на децата? Но дали така се разбира?

   Първата родителска...

   Ако имате въпроси - задайте ги. Ако нещо не сте разбрали, ако нещо ви притеснява - споделете го. Ако ние трябва да знаем каквото и да било за вашите деца - кажете го. Раздадох на родителите анкети, които те попълниха и дадоха някаква представа за децата.

   Понякога се чудя...

   Ако родителите са настроени позитивно, ако и разговорите, които водят с децата за детската градина са позитивни, то и самото дете по-бързо ще се адаптира към детската градина.

   Емоционална готовност на детето.

   Някои деца така и не свикват с детската до подготвителна група. Различен характер, различен темперамент. Естествено, не трябва да се търси причина в детето. Има и деца бързо приспособими. Дори и смесените групи не ги притесняват. Би трябвало детския учител да успява да достигне до всяко дете...Би трябвало...Не че ще търся извинение в наистина голямата бройка в групите, но понякога наистина е трудно да се обхванат с поглед, а какво по-хубаво от това учителят да успее да поговори с всяко дете, да успее да усети настроението му, мислите му...В нашата група си имаме и задължително време за разговори. По време на приема сутрин и след закуска, следобед - след закуската - също. Децата свикнаха и след Нова година чакаха този момент, защото знаеха, че идва времето всеки да каже, да сподели...

   Първи ден в детската градина.

   Е, вече сте готови за този първи ден, който може би дълго време ще си спомняте. Дрехите са изгладени, раницата е подредена. Последен разговор, преди лека нощ и той може би ще е за утрешния ден, за детската градина.

   Кой тръгва с по-свито сърце за детската - мама, татко или детето??? Разбираемо е като усещане. Вече сте там. Оставяте малкото си съкровище при съвсем непознати, чужди хора. Ако имате възможност да не ходите на работа, направете го и то не за да взимате детето на обяд, а рано следобед. Първият ден ще мине много, много бавно. През половин час ще поглеждате часовника. Нищо чудно да ви се стори, че времето е спряло и...най-после...Време е да отидете и да си приберете детето от "онова непознато и за вас място"...Как ли е милото? Какво е правило цял ден без мама? Какви ли не мисли ще ви минат през главата.

   В момента в който се озовете пред детската, може да усетите как сърцето ви прескача :))) В момента в който видите детето си и всичко се забравя.

   Е, най-после е в прегръдките ви. Подходящ ли е моментът за глезене и позволяване на "всичко", гонени от гузна съвест, че сте "оставили" детето си в градина? Мммм....Вие решавате...Но не мисля, че е удачно. Любовта към детето може да има различни прояви, не само в задоволяване на моментни капризи...

   Втори ден...Трети...И колелото се завърта...

   Разговори с детето.

   Най-често срещаните въпроси при взимане на детето са: Днес караха ли ти се в детската? Наказваха ли те? Какво яде? Спа ли? Пи ли вода?

   Всички тези въпроси насочват разговора в негативна посока. Бих предложила един по-позитивен подход, който да поведе разговора в по-позитивна посока.

   Може би въпроси като: Похвалиха ли те днес в детската? Играхте ли си с децата? Гладен/гладна ли си? Хареса ли ти яденето? Запозна ли се с нови приятели? С кои деца седя на една маса? С кого си игра? А храната вкусна ли беше? - да ви дадат повече "достоверна" информация.

   Винаги може да се намери и някое "бъбриво врабченце", което нещо да ви е пошушнало. А като се приберете у дома, една театрализирана игра с любимите играчки може и да ви даде много повече отговори на интересуващите ви въпроси.

   Нали знаете, че на Мечо всичко се казва...

   Чудя се дали да засегна и следния въпрос...Лъжат ли децата? Аз бих отговорила без да се замислям: Да. А вие?

   Случвало се е, дори и през годината, която мина, да си говорим с родителите и за това. На някои мнението категорично е: Моето дете не лъже. Аз най-добре си познавам детето.

   Е, как тогава аз да го убедя, че не е така? В стремежа си да стане тяхната, децата "не знаят", че лъжат. Често се преплитат измислици с фантасмагории. А и когато едно капризно на ядене дете всеки ден чува от майка си: Пак ли не си ял? Тогава нищо няма да ти купя. Идва момент в който детето започва да казва: Аз всичко си изядох. Не беше така...Случай от миналата година.

   Друго дете, за първи път естествено на градина, казваше, че било наказвано...само и само да си стои у дома.

   Може би в прав текст би трябвало да го напиша...няма как по друг начин...Да седне ли дете на столчето, защото се е поувлякло в играта и посяга на другите деца. Да, ще седне, но и аз сядам срещу него да си поговорим. Да разберем заедно къде е конфликта.

   Или усеща се напрежение между две деца. Практиката си казва думата и в очакване да се доказва кой е по-силен от двамата, най-често им предлагам да седнат на столчета, на маса, на килим - където желаят и да се разберат кой прав, кой крив в цялата тази история и защо се е стигнало до конфликт. Да си поговорят до разрешаване на проблема. Не след дълго ме викат и ми казват причините, породили спора...Много често ме изумяват, като кажат: И двамата не бяхме прави.

   Понякога се налага и вдетиняване. Карат се за играчка. И двете деца, дори и повече искат точно в този момент да си играят с нея. Е, в такива случаи вземам играчката и им казвам: След като тази играчка "не е слушала" и доведе до скарване на приятели, няма да си играе с вас. Най-честия въпрос е: Играчката наказана ли е? Не, защо да е наказана? Нека да си стои тук, никой да не си играе с нея и да види колко е хубаво така...

   Не мислете, че децата не усещат иронията и шегата. Напротив. Колкото са по-малки, толкова и реакциите им са по-спонтанни..."Виждаш ли сега? Никой няма да си играе с теб. Защо не слушаш?"

По-големите деца се усмихват хитровато и след малко идват и ме питат: "Хайде да я пуснем във играта. Няма да се караме повече за нея."

   Изрази, като "наказан", "наказана", "наказание" аз поне не използвам, но децата идват в първа група знаейки значението им. Има ли проблем, има и начин за разрешаването му и този начин не е свързан с горе изброените думи, а с разговор, привеждане на примери.

   Нещо от практиката - от групата с която бях миналата учебна година. Първа група.

   Първи ден в групата. Много балони - в занималнята, на верандата, навсякъде. Подредени кътове за игра. Така, както родителите и децата тръпнат в очакване да видят кого ще заварят, така и ние тръпнехме да видим кой ще дойде:)))

   Имаше и рев, имаше и усмивки...От всичко по малко...Красиви, умни деца. Създадохме си наш ред, с наши правила...Да, децата може и да не разбират от "правила в групата", но от "може" и "не може" разбират.

   ...За правилата в групата може да "си поговорим" някой друг път...

Детска учителка съм. Животът ми премина между деца, учители, семинари, конференции, директори, преподаватели от няколко ВУЗ-а,  тренинги, експерти, кръгли маси. Мисля за себе си като за успешен професионалист, познат не само в малкия кръг на детската градина, но и в гр. Плевен и страната. За това, последното, съдя и по коментарите тук, в сайта, и по отзивите от различните тренинги, работни срещи и дискусионни маси, които съм водила или участвала. Имам приятели-професионалисти от Ростов на Дон до Париж, от Петербург до Мюнхен, Хамбург, Гент и Антверпен. Носител съм на Държавното отличие „Неофит Рилски”. Успешна майка съм: докторатът на сина ми беше обявен за най-добрата студентска разработка на САЩ за 2007 г. и сега той работи в Колумбийския университет в Ню Йорк – един от най-престижните в Америка, а дъщеря ми завърши с пълно отличие университет в Денвър. И двамата сега водят успешен живот…там. (Пиша го това не за да се хваля, а за се аргументирам защо мисля за себе си като за успешен педагог: успехът на децата ми е част от моя професионален успех).  И слава богу, че е там, за да не преживяват това, което преживявам аз тук.

А преживяването ми се нарича изолиране и неглижиране като „вредна” за „правилната” политика на една кръгла маса в Плевен.

В началото на професионалния си път, преди около тридесетина години, бях поканена от тогавашната инспекторка на Ловеч на тяхна конференция. Както си му беше редът, плевенската инспекторка ми се накара защо някой си ще ме кани през главата й мен персонално (коя съм аз, че да ме канят: „Какво тук значи някаква си личност”), след това бях привикана с писменото си изказване, за да бъде то „одобрено”. В тази консултация инспекторката се опита да ме накара да пиша нещо, което не бях направила. Аз казах „Аз мисля…” и не можах да довърша, защото тя избухна: „Ти все мислиш! Все мислиш! И си правиш каквото си искаш, там, в градината! Забранявам ти да мислиш!!!”.

Социалните промени възродиха надеждата ми, че дойде и нашия час и такива като мен, които мислят, ще започнат да срещат разбиране и ще имат шанс да кажат какво мислят на официални форуми и може би!, ще помогнат системата на предучилищното възпитание да се променя към добро. Аз не искам много: искам само да помогна да ги стигнем това европейците и американците….

Но какво се случва?

Тридесет години след онова „И ти забранявам да мислиш” в четвъртък бях на поредния форум: областната кръгла маса на тема „Какво „отключва” агресивното поведение при децата и как да се справяме с него”. И сега, четири дни след нея, все още се чувствам обидена, цензурирана, унизена, ядосана, разочарована. И в контекста на темата откровено споделям, че продължавам да изпитвам негативните чувства, но като възрастен човек умея да управлявам не емоциите си, които никой не може да управлява, а поведението си и вместо да ги подтискам и да се фрустрирам, избирам да пиша, за да се освободя от гнева и да помогна и на други колеги, поставени в подобна ситуация.

Е, сегашната експертка на Плевенска област не ми каза „И ти забранявам да мислиш”, но ми запуши устата като ме сложи последна в програмата за участие: когато след 6 часа слушане на хората вече нищо не им се слуша и им е все едно колко и дали е ценно това, което имам да кажа. Предполагам, че тайната й надежда е била  представителката от министерството да си е отишла и да не чуе „бунтовните” ми идеи, нито пък дискусията, която те е възможно да предизвикат. Че това е била целта показва упоритото отстояване на последното ми място в изказващите се, въпреки усилията на директорката на нашата градина да „премести” моето изказване по-напред  и факта, че всички участници от една градина се изказваха, показваха, четяха ан блок, в рамките на една сесия, само двата доклада от ОДЗ „Снежанка” (моята градина) бяха разделени : докладът на директорката, г-жа Гатева в една сесия, моят наааааааааай на края.

На практика се случи нещо още по-ужасно за мен: не стига че трябваше да говоря последна (не срещу това опонирам, защото все някой трябва да бъде последен, а срещу това последното място да ми е отредено тенденциозно), а едва започвайки, бях прекъсната, защото се оказа, че госпожата от министерството трябвало да се произнесе – трябвало да си тръгва. (Защо изобщо ми се даде думата – можеше тя да се изкаже и да си тръгне и аз след това да говоря?! Но това е въпрос на организационна, социална и лична култура, която гледа на мен като личност, достойна за уважение и не се пита „Какво тук значи някаква си личност?”) След това отново ми беше дадена думата: „Трифонова, имаш ли още нещо да кажеш?”, но водещата сесията – г-жа Лукова, директор на ЦДГ „Чучулига”, гр. Плевен,  така размахваше ръце и така ми подвикваше от трибуната си, че времето ми е изтекло вече, че аз не можах нито да се съсредоточа, нито да кажа нещо съществено. Е, изпълнихте си поръчката, г-жо Лукова, не можах да кажа моите „бунтовни” мисли. Успях само да кажа размислите си по повод някои от докладите. За това реших, че ще кажа каквото имам да казвам тук. Слава богу тук няма кой да ме редактира и да ми размахва ръце. Времето и пространството са мои. И аз нося пълна отговорност за всяка казана от мен дума.

Макар да беше обявена за кръгла маса, по същество мероприятието си беше конференция: предварителна програма кой кога ще изчете, покаже или изговори предварително проверените доклади. (Апропо: не може човекът, натоварен да представи пленарен доклад, да започва с „ Когато ми се обадиха да участвам, си помислих че няма какво да кажа, но…..”). Истината е, че съвременното разбиране за агресията ни бе представено от г-н Грънчаров – СПССС „Малки стъпки” и г-н Кръстев – психолог от РЦПИОВДУСОП и г-жа Д. Пенчева - ресурсен учител. Съжалявах г-жа Рангелова – преподавател по психология, за безрезултатните й усилия да предизвика дискусия, но при тази организация, с тези доклади и с тези хора, които присъстваха нямаше как да се получи дискусията. Гледах скучаещите и празни погледи на хора, дошли да „отбият номер”, слушах колеги, които сами не си вярваха на това, което четат и за това го четат „под носа си” – бързо, тихо и неразбрано, чух в три доклада едни и същи изречения, явно свалени от Интернет и ми беше ясно, че целта на мероприятието (защото в никакъв случай не мога да го нарека „кръгла маса”) не е да се обсъди агресията в нейната дълбочина и многостранност като явление и най-важното в един модерен, съвременен, адекватен  на днешния ден прочит, а да се покаже пред министерството масовост и верноподаническо единомислие: доклади на килограм и учителки като на митинг.

Но кои са „бунтовните” ми идеи, които уплашиха експертката толкова много?

1. По отношение на кръглата маса: Темата е твърде дребна и не представяагресията обективно за висотата на областна кръгла маса. Защото аз питам: ако агресията не беше необходима за оцеляване на Хомо сапиенс, нямаше ли самата природа да я изключи от генетичната ни програма? Ако „превъзпитаме” всички „агресори” в детската градина с методите и техниките, които бяха изчетени, какво ще постигнем и как ще продължи живота на „ добрите” деца? Какъв е житейският път на „добрите и лошите”? И не е ли вече дошъл момента да не говорим за „добри” и „лоши” деца, а за успешни и неуспешни житейски стратегии, за успешни политики на отделни детски градини за управление на агресията (Д. Грънчаров)? И не е ли момента тук да обсъждаме как да трансформираме „лошото” в успешна стратегия? Да, вярно, че голямата част от „лошите” деца в България се превръщат в криминален контингент на възрастните, но също така е вярно, че агресивното поведение осигурява и успеха на водещи журналисти, спортисти и учени. Агресията към средата е в основата на адаптацията към нея и на човешкия проглес. Смачкани души, на които от рано е втълпявано колко са „лоши” нали не очаквате  да водят бъдещето?

2. За защита на детската личност. Като оставим настрана факта, че „агресорите” в групите най-често, да не кажа единствено, са всъщност жертви: на средата, на биологични, медицински и медикаментозни проблеми и грешки, на семейството и детската градина, съвременния хуманизъм изисква при всички случаи да се държим с тях като с деца, а не като със закоравели престъпници. И всички методи, които планираме да приложим трябва на първо място да защитават честта и достойнството на детето, независимо дали е "агресор" или "жертва". На пръв поглед това е елементарно и всеки го знае, но на тази кръгла маса, въпреки цензурата получиха гласност методи и техники, от които ми настръхна косата и аз казах само за една от тях, че ако аз бях това дете, на което е приложена тази техника, на другия ден нямаше да искам да дойда на детска градина. Освен това твърдя с цялата тежест на десетилетията професионален опит, че част от „доказаните агресори” в групите са си наш продукт: в резултат от прилаганите методи на работа, те стават „обичайните заподозрени”, дори в случаите, в които не са „виновни”. Отношението на учителите става отношение и на децата. Това психолозите го наричат, мисля, „моделиращо поведение”. Защото детето разбира посланието „ Всички очакват аз да се държа така”. Освен това така тези деца си осигуряват популярност и внимание (детето не разбира цената, която плаща, преживява само резултата) (А. Рангелова). За тези деца остава бонуса в бъдеще да успяват, защото те знаят какво е неуспех и отхвърляне и знаят как да го преживяват. За това не се страхуват да предприемат необичайни и неочаквани действия. Но иди го кажи това на обградения като зверче „побойник” от групата на „добрите” деца, които безжалостно скандират срещу него или на унило седящия на „горещия стол” разрушител към който никой не се приближава за утеха. За това за твърдя, че управлението на една конфликна ситуация има няколко етапа: овладяването на самия конфликт, утеха на „жертвата" и утеха на „агресора”. И за да се разбере една конфликна ситуация не е необходимо да се води разследване кой какво е направил, ако учителя познава ОБЕКТИВНО, в детайли децата в групата.

3. Личният пример на учителя като основен метод за управление на агресията. Потънали в океан от модерни методи, загубени в какви ли не класификации, ние забравяме, че децата не познават тези класификации и за това не се възхищават от интерактивния метод, последен писък на педагогическата мода, който им предлагаме, а ни гледат с немигащи очи, нас, които стоим пред тях. Методът трае от 5 до 10 минути, а ние сме пред тях 6 часа. И те не копират метода, а копират нас, нашето отношение, поведение и култура. Ако ние игнорираме смешника, който се опитва да ни провали жизненоважната за тяхното бъдеще „ситуация” и вместо това им предлагаме увлекателна дейност или още по-смешна игра или забавление – те няма да му отдадат вниманието и да му подражават, към което той се стреми. На запад на провинилото се дете се прави забележка насаме, с най-тихия глас, така, че никой да не чуе, за защита на човешкото му достойнство, но и за да не се превърне то в герой на групата (А. Рангелова). Донякъде съзнавам защо е толкова „опасна” тезата ми за личния пример като основен, ако не единствен, метод за социално възпитание – няма го в учебниците по педагогика в този вид и е изключително натоварваща самата мисъл, че трябва да изоставим личното на прага на детската градина и всяка дума или жест 6 часа трябва да бъдат ориентирани единствено и само към това „копирания” запис от децата да бъде изцяло морален и възпитателен. Това противоречи на обичайната практика в нашата детската градина. Не искам да кажа, че се прави кой знае какво укорително, но подреждайки приоритетите според внушаваното от министерството, провеждайки с пълна концентрация на силите прословутите 2-3-5 ситуации, в останалото време учителите следват обичайното си житейско поведение, убедени, че вече са си свършили работата, която министерството очаква от тях и за която им плаща.

4. И така стигаме до следващата „бунтовна” теза: Във възрастта от 0 до 6 годинивъзпитанието е по-важно от обучението. Т.е. децата трябва да се „обучават” най-вече на социално поведение с целия арсенал от средства, който познаваме. Аргументите ми за това са два. Първият ми го даде толкова често споменавания от мен г-н Грънчаров: в тази възраст се извършва базовия запис на концепцията за света като абсолют, който  не подлежи на проверка. 2. Според теорията на проф. Гарднър и неговата теория за множеството от интелигентности, успехът в живота се осигурява най-вече от социалната интелигентност, която НЕ Е следствие от интелектуалната интелигентност (която се предполага, че се развива чрез когнитивното обучение). Човек може и да не достигне върховете на интелектуалния прогрес на своето време, но трябва да преживее успешно своя житейски път с убеждението, че е на своето място, че се харесва такъв, какъвто е и че е важна част от обществото. Умишлено не говоря дали обществото го харесва или не го харесва, защото по-важното за личността и успеха наобществото е да го приеме такъв, какъвто е. В контекста на написаното вписването на когото и да е в графата на „лошите” деца е удар срещу прогреса, защото никой детски учител не може като оракул да предскаже до какви върхове в бъдеще ще го изведат заклеймените „лоши” качества и „лошо” поведение. На „кръглата маса” успях да кажа само, че по-важно от безбройните ситуации е да осигурим да децата правото на свободен избор на дейности и свободата да упражняват предложените им речеви и поведенчески модели на решение на конфликти в собствено избрани дейности и игри, не в ситуации.

5. Превенцията е по-важна от превъзпитанието. Практиката ми ме убеждава, че сега съществуващата едновъзрастова организация на групата е удобна за учене и доближава детската градина до училището, но тя не е удобна за социално възпитание на децата. Основните социални качества, които се развиват са главно състезателни: децата се състезават с всички средства, вкл. и доносничене и агресия, за вниманието на учителя, за първото място в познаването на буквите и какво ли не, но нямат възможност за преживяване на целия диапазон от социални роли със съпътстващите ги емоции, поведенчески модели и въздействия върху Аз-образа на детето. ( Не ви ли прави впечатление, че най-жестоките убийства между тийнейджъри, които потресоха нашето общество са породени от състезание: защо това момиче да е по-хубаво и по-харесвано от мен (нас) или защо това момче да е харесвано. И в този смисъл не мислите ли, че точно това състезателно надбягване от ранното детство, без грижа за изграждане на предпазни механизми и умения за трансформиране на агресията ни доведе то тук? Защото всички деца се раждат добри и доверчиви и ние толкова много ги учим, откъде тогава се взеха убийците-тийнейджъри?!) Диапазонът от социални ролиможе да се преживее единствено в смесената група, в която детето едновременно е голям за едни и малък за други, защитник и защитаван, нуждаещ се от подкрепа и подкрепящ други. Най-удовлетворяващото за мен е, че в смесената група естествено възниква обичта между децата като алтернатива на негативните емоции от социалното състезание между връстниците. Трогателно е да видиш как едва научили се самите те да се обличат, четиригодишните с грижа и доброта обличат по-малките, а те седят послушни, намерили своите приемни майки и бащи в лицето на по-големите си приятели. Педагогическо познание е, че човек - дете или възрастен, истински владее само това, което може да "преподаде" на другите". Тази група не се създава изведнъж от тригодишни деца, биещи се и хапещи се за една и съща играчка (поведение, обективно произтичащо от възрастта на децата) и не се разпада с излизането на шестгодишните деца от градината. Тя се превръща в социален организъм със свои дух и атмосфера, традиции и социални механизми, включително за овладяване на агресивно поведение, носители на които са не само учителите на групата, но и самите по-големи деца. Така учителите са облекчени в усилията си да изграждат успешно социално поведение, но и имат златната възможност да развиват у децата така липсващата на българското общество лична гражданска позиция. При това в нейният позитивен, доброжелателен план, характерен за развитите западни демокрации. Смесената група е най-близо до семейния модел, заложен от природата. Обичам да казвам, че ако едновъзрастовата група е подходящата среда за развитието на детето, природата щеше да заложи програма, чрез която да раждаме едновременно, като животните, всички деца, които е заложено да родим в женското си битие. Вместо това раждаме децата си едно по едно и близнаците и всички следващи числа едновременно родени деца са по-скоро изключение, потвърждаващо правилото. Защото на Природата са необходими хора-уникати, хора-единици в доброто и лошото, а не боричкащи се за цицката на майка си кутрета или хора, работещи по една и съща генетична програма. Но това е един също толкова болезнен проблем за индивидуалното възпитание и има ли то почва у нас, който не ми се започва. Впрочем, ако беше толкова добра училищната социална организация за тази възраст в сравнение със семейната, защо сега трябва да се дават милиони, за да се закрият социалните заведения за бебета и деца от предучилищна възраст, доказали антихуманното си въздействие върху тях и да се изведат те в семейната среда като единствено на тази възраст дете?!

Наскоро четох в една книга, че връзката между майката и детето е толкова силна, че духовните и душевните й проблеми се трансформират директно на физически план в детето. Така детето на майка, която се е вкопчила в нещо с всичките си душевни сили, развива….запек. Мисля си, и не само аз, че цялата уродливост на днешното ни общество се трансформира в тийнейджърите-убийци.Те са жертвата, симптома на болното ни общество и е изключително лицемерно да наказваме тях, за нашите грешки.

Но областната дискусионна кръгла маса в Плевен пропусна възможността да ни даде нов поглед и нов инстументариум за създаване на адекватна политика за управление на агресията в предучилищна възраст.                

Остават ми само два дни от отпуската. В понеделник съм вече на работа. И макар, че от една седмица всеки ден ходя в групата, за да организираме с колежката средата, чак днес разбрах какво не дава мира на съзнанието ми. Бях си обещала поне месец преди това да напиша един пост за млади родители, чиито деца за първи път ще прекрачат прага на градината. Ето на: неизпълнена задача! Няма да се оправдавам, а ще се опитам да бъда полезна, макар и на по-късен етап от суматохата, наречена „тръгване на детска градина”.

Ако детето не е посещавало ясла, детската градина е първата социална институция, в която то влиза. Това е толкова специален момент, колкото е раждането, женитбата и да не продължавам нататък. Защото е първи. Вашето мъниче е вече толкова пораснало, че може да понесе откъсването от обичайната, единствено позната му до момента среда – семейната е да остане само! в една напълно различна социална среда. Моментът е стряскащ. Не за детето, което не знае какво го чака, а за родителите. Те се разкъсват между съзнанието, че това е добро за него, тайничкото облекчение, че най-сетне завърши етапа на симбиозата (особено за майките), в който детето определя изцяло социалния живот на родителите си и ревността, че други хора, при това напълно непознати, ще станат значими за обожаваното същество и ще трябва да се борят за властта, контрола и привързаността на собственото си дете! Понякога си мисля, че извън обективните слабости, които сте забелязали, това е основна причина за недоброжелателни коментари, които чувам в обществото за детските градини. Мили родители, това напряга и вгорчава вашияj живот и усещане за успех и щастие, не нашия. Ето и вчера директорката ми разказа как една майка на постъпващо дете половин час я наставлявала как точно да се гледа нейното дете. Това не е разговор за директор, а с учителките на групата! Освен това учителките не и харесвали – били възрастни. Ами в нашата градина няма млади учителки, а и както разбирам от обществения дебат за образованието, повечето учители във всички образователни степени са възрастни и наближава времето на демографския колапс на образователната система, ако не сте чули. Пък и този ваш проблем е решим: още когато сте разбрали, че от пръв поглед учителките не ви харесват, дори визуално да е това, просто не записвате детето си и отивате в друга градина, която ще задоволи вашите критерии. Казвам го без лошо чувство: имате право на избор. Но така казана забележката ви е изстрел с неочаквани рикошети: нали не очаквате директорката да уволни тези учителки и да назначи нови, за да ви угоди?! Нито, че винаги има възможност да премести детето ви в друга група?! (В нашата градина работим като в най-модерните и уважавани болници: ако семейството има претенции към екипа, ако желае точно определени учителки, тези претенции се казват още при подаването на документите и при съставянето на списъците се прави възможното те да бъдат удовлетворени. Само не сме приложили такса „избор на екип”, както е в тях.:-)) Отделно всяко семейство, чието дете е прието в детската градина имаше възможност да влезе в групата и да види екипа, децата и средата още през месец юни.Така че още юни имаше втора възможност за промяна на избора.) А давате ли си сметка, че така може да си усложните отношенията, вашите, не на детето!, ако тази забележка стигне до учителките?! Човешките отношения са огледални: ако вие излъчвате добронамереност, дружелюбие, позитивизъм, желание за сътрудничество и разбиране – няма учителка, независимо на каква възраст е, която да ви отговори с лоши чувства. А доверието и сътрудничеството са основа на партньорските отношения. Да ви открия една тайна: от този месец вие не сте сами, а имате професионални партньори в отглеждането и възпитанието на децата си! И ако искате да имате равностойни и позитивни взаимоотношения, спазвайте основните правила на човешкото общуване: бъдете открити и доброжелателни, предлагайте варианти на сътрудничество, които са във възможностите ви, питайте доброжелателно и искайте обяснения за всички случаи, които са събудили по един или друг начин интереса ви. Но никога не забравяйте, че детската градина все пак не е семейство, вашето дете не е единствено и няма отделен асистент за всяко дете от групата, който да го гледа изцяло по вашия начин. Ако искате детето ви да се гледа изцяло и единствено по вашия начин – оставете го в къщи.

Основното, на което детската градина учи децата е самостоятелност. Човешкият житейски път е самостоятелно занимание и колкото по-рано човек се научи да се оправя сам, толкова по-успешен човек става. За това основно ви молим за две неща.

 Първото е да приучвате децата и в къщи на самостоятелност при обличане, събличане, хранене и ползване на тоалетна. Това е трудно начинание за…..родителите: самостоятелното обслужване на децата отнема много време.Колко по-лесно и бързо е да му се намушка храната, отколкото да седи поне час на масата и да изпоцапа и себе си и всичко наоколо с храна! Колко по-лесни и удобни за родителите са памперсите, например, отколкото главоболието да го следиш, да му предлагаш гърнето, да почистваш детето, а и около него, когато не си успял да издебнеш естествената нужда! Я по-добре учителките да се занимават с това – нали за това им плащат! :-))) Твърдя, че нищо не нанася повече вреда на здравето на детето в този етап от памперсите: те нарушават естествения процес на овладяване на естествените нужди, който големия френски психолог Ж. Пиаже дори отделя като етап в детското развитие, създават условия за инфекции и променят и без това нестабилната походка на детето. И като съм започнала на тази тема, да кажа: в детската градина няма гърнета и децата ходят в малки тоалетни чинии. Така че е добре още от къщи децата да се приучват към тях. Особено момченцата, които трябва се научат да пишкат прави. И не предлагайте на учителките чисто нови гърнета или любимото гърне, без което детето не може. Няма как да бъдат приети. Хигиенните изисквания при санитарната обработка на гърнетата са строги и няма как да бъдат прилагани в детската градина.

Другото, за което ви молим е да се опитате да уеднаквите режима на детето в къщи с този на детската градина. Колкото е по-малко детето, толкова по-наложително е това. Режимът в детската градина е нещо изключително важно и той е разработен на базата на научни изследвания и дългогодишна практика. А психиката на вашето дете е толкова незряла и фина, че всяко нарушаване на режима в къщи, рефлектира на поведението му в градината. Така ако детето е заспало в малките часове на нощта и е събудено рано за градина, то просто ще заспи на стола още след закуска, ще спи до обяд и ще е будно, когато децата спят след обяда. Нали разбирате, че детската градина няма как и, в името на здравето на собственото ви дете и другите деца, няма да поощри подобно поведение на родителите, не на детето! Детето, като изключение 1-2 пъти, ще бъде защитено и ще му бъдат създадени условия за преживее трудните не по негова вина дни, но ръководството на градината ще се намеси със своите механизми в негова защита.

Всяко дете е уникално. И ние се опитваме да го приемаме като такова, в рамките на още 20-30 също толкова уникални деца. За нас е важно да знаем колкото си може повече за него: от хранителния му режим, до подробности от неговото здравно развитие. И в това отношение ви молим да не криете нищо от нас. Няма срамни тайни, особено що се отнася до здравното състояние на детето. Защото не знаете кога срамната, според вас, тайна ще се превърне в животозастрашаваща. В повечето детски градини, за ваше може би неудоволствие, работят възрастни учителки и помощен персонал с много професионален и житейски опит и е трудно да опазите здравни, а и всякакви „срамни” тайни на детето, а и на семейния си живот. Може да поискате, ако самата градина не предлага гаранции за конфиденциалност. Но можете да използвате, както доста родители го правят, градината и хората, които работят в нея, като подкрепа и помощ в житейските трудности. Защото всичко, което е в полза на детето е важно за нас и е наш дълг и привилегия да ви помагаме.

Вашата малка птичка укрепна и изхвръква от семейното гнездо. Дали ще е успешен първият полет, зависи и от нас, и от вас!

Благодарим ви, че избрахте детската градина за сътрудник в отглеждането и възпитанието на вашето дете! Надяваме се на полезно партньорство!

 На добър час!                    

буря в планината

В блога на групата публикувах поредния материал за "нашите" родители. Но кои родители са "наши" и кои - "ваши"? Докато реша този въпрос, предлагам и тук написаното....

И мен като всички българи, които от много време живеят на границата между правилата и безредието, живо ме интересува как да създаваме правила и да поставяме граници при децата. Защото твърдо вярвам, че ако ние живеем на тази граница, то децата ни трябва да живеят по друг начин – по-лесно, по-толерантно, по-коректно, по-достойно, без двойни стандарти, отстоявайки своите права и зачитайки правата на другия.

Дори един човек да съществува, има правила, по които той живее. Колкото повече са хората, толкова повече и по-сложни стават правилата, които определят взаимоотношенията между тях. И сами разбирате, че е жизнено важно детето да овладее основните правила за съжителство с другите. И че каквито правила успеем да изградим в детето – такива правила ще битуват в социалното общество след време. А гледайки съвременното общество – има защо да се чувстваме виновни по отношение на младото поколение. Ние, възрастните въвеждаме правила и поставяме граници. И ако сега живее младо поколение без ясни правила на поведение и граници в социалния живот, то ние сме виновни за това.

И така, на света се ражда дете. Със своето раждане то променя правилата по които е живяло семейството до този момент  и само поставя свои правила: на собствени, индивидуални за всяко дете интервали то иска да бъде нахранено, подсушено и занимавано. Иска да бъде обичано.

Вече писах, че до 3-тата година трябва да сме по-деликатни и внимателно да се вглеждаме в нуждите и потребностите на детето, но и да въвеждаме важните по наше мнение правила и граници на поведение. Те най-често са свързани със създаването на подходящ дневен режим и ритъм на живот на детето, с въвеждането на нови храни в неговото хранене, както и с отношения с хората от най-близкия кръг. В началото на живота трудно може да се каже кой кого учи на правила – дали родителите детето или детето - родителите. В този смисъл пеленачеството е единствения истински демократичен период в живота на българското дете, в който и двете страни са равностойни партньори в създаването на правила и поставянето на граници.

Важно е да се осъзнае, че във възрастта от 0 до 6-7 години, възрастните са водещите по отношение на създаването и спазването на правилата и границите на поведение. И че в тази възраст ние поставяме основите на социално приемливото поведение. Каквото се изгради в този период, то остава за цял живот.  

Преди всичко всеки трябва да реши за себе си какво детско поведение смята за неприемливо. Така например по обективни причини около третата година детето става бунтар и отрицанието става водещо начало в неговото поведение. Трябва ли протестите му да се приемат за лошо поведение? Кога едно поведение в тази възраст е ”лошо”? Според мен, индивидуалният, личният протест на детето в тази възраст може да се приеме, когато се отнася за облекло, храна, предпочитани дейности и всичко, чрез което детето иска да се утвърди като индивидуалност. Но категорично трябва да се отклоняват опитите на детето да пречи на други хора. Слава богу, че в тази възраст е толкова лесно да се прави това! Вече писах как това може да стане при спането на децата. И в никакъв случай да не показваме с усмивки и смях колко се радваме, когато детето ни удря, хапе, драска. Социално приемливото поведение и границите на приемане и неприемане на детското поведение започват да се изграждат от първия ден от живота на детето.

Доста богата храна за размисъл дават детските площадки, където се срещат родители с деца с различни възгледи за възпитание и ценности. Основното социално правило е, че родителят във възрастта от 0 до 7 години носи цялата отговорност за живота и възпитанието на детето си. В конкретният случай това означава, че той определя с какво ще се храни детето му, с кого и как ще играе на площадката. Така, ако вие сте приели, че вашето дете ще яде само здравословна храна, в правото си сте да отклонявате черпенето със „Зрънчо”, „Снакс”  и всякакви други неприемливи за вас храни. В този случай, вместо отказания „Зрънчо”, му предложете плод, сушени плодове или обелени ядки. А защо не предложите инициативно и на останалите деца около пясъчника?! Ако направите това един-два пъти, може да въведете нова мода на хранене край вашата детска площадка. :-))) Хората са чувствителни, особено младите майки, и с удоволствие възприемат новото, различното, рационалното, здравословното. При всички случаи сте в правото си да останете на своето мнение и да не позволите други да променят възпитателната ви стратегия.Колкото е по-малко детето, толкова повече възрастния решава вместо него.

При това трябва да помним, че отношенията на площадката са в две плоскости:

отношения възрастен – дете

и

отношения възрастен – възрастен.

Нали не искате някой да ви баламосва, както се баламосва дете?! Е, не го правете и вие! С други думи сменяйте, както съм сигурна,че го правите, поведението си в зависимост от това, дали говорите с дете или с възрастен.

След тригодишната възраст, ако сме приучили детето да зачита другите, може с негова помощ да помагаме на по-малките деца да си изграждат социалните правила и граници в социалния живот.

Всъщност, ако се замислим, за съжаление правилата са свързани най-вече с това какво не трябва да се прави в един или друг случай. Това е тъжно и обезкуражаващо и ако бях зародиш, едва ли щях да поискам да се родя, знаейки колко „не”-та трябва да спазвам. Слава богу, че в началото на създаването на правилата не е необходимо да се аргументираме, а да прилагаме правилото на възрастните „Прави като мен”: ние поздравяваме и показваме, че очакваме и детето да поздрави, ние си мием зъбите и подаваме и на детето неговата четка…..Освен това, за да запазим детският оптимизъм и да накараме децата с по-голям ентусиазъм да спазват правилата, добре е да положим усилия и да ги формулираме по положителен начин: вместо „Забранено е да се бият хората в къщи, пясъчника, групата”, по-добре е да се каже „Тук хората споделят играчките си, извиняват се, ако причинят неприятност и си помагат в игрите”. Малко дълго прозвуча, но нали децата трябва точно да разберат какво се очаква да правят?! В своите действия децата най-често са движени от някакъв непосредствен и силен импулс за действие: „Искам тази играчка”, „Четката жули и не искам да си мия зъбите”, „Мама сипва много гореща вода за къпане в коритото и аз не искам да се къпя”. За това възрастният първо трябва да провери каква е причината за неприемливото поведение и ако е в неговите възможности да коригира материалните условия: да купи по-мека четка и по-ароматна паста, да налее по-хладка вода и да предостави играчки за игра по време на къпането, но не и да обяснява на малкото дете колко е важно за неговото здраве къпането или миенето на зъби. Ако проблемът е желана играчка – направете друга играчка или дейност по-желана и извикайте детето от „конфликтната зона” (това е най-ефективният начин за справяне с конфликтна ситуация с деца или с отклоняване на дете от опасна игра, при това без назидателни проповеди). Помнете: децата през цялото детство следват собствената си природа и им е много трудно да следват правила.Цялата тънкост е, че децата трябва да се научат да спазват правилата, но е добре това да не става императивно, заповеднически. В този смисъл не е важно да се четат „конски” на децата, още повече, че в тази възраст те най-често не стигат до ума и сърцата им (и това е видимо от факта, че децата перфектно знаят как искаме да се държат, а на практика не го правят). „Конското” е начин възрастният да „изпусне” парата за сметка на детето и за това е дълбоко непочтено спрямо детето. Какво да правим?! Най-лесното: да поставяме децата отново и отново в ситуации, в които да упражняват очакваното поведение до създаване на навик: навици за поздравяване, за изчакване на ред, за прибиране и подреждане, за извиняване…..

За ваше сведение човек овладява един навик с цялото си тяло: с ума (главата), чувствата (сърцето) и с крайниците (действието), но съществува принципно различие в овладяването му при възрастните и децата. Децата овладяват навика първо като действие, след това свикват да се чувстват комфортно, когато го правят и некомфортно, когато не го правят и накрая разбират защо се налага да правят едно или друго нещо с ума си (да оправдават по приемлив начин навичните действия). При възрастния създаването на нов навик става по обратния път: ние първо разбираме нещо с ума си, след това eмоционално поискваме да го правим винаги, и накрая то става навик (спомнете си как сте си изградили вредния навик за пушене, например, или навика да карате ски, или да правите регулярно екскурзии в планината). Грешката във възпитанието най-често се заключава в това, че ние полагаме много усилия да обясняваме необходимостта от един или друг навик, вместо да насочим енергията си в постоянното упражняването на действията, от които се състои той!

А как да постъпите когато дете отказва да извършва дейности, които вие искате да превърнете в навици – къпане в определено време, миене на зъби, прибиране, лягане в определено време, поздравяване, извиняване? Преди всичко като не позволявате да се нарушава ритъмът в извършването на определената дейност. Обикновеноконфликтите се получават когато родителите са непоследователни в упражняването на навика или има разминаване в единството на родителските изисквания – единият родител разрешава, другият-не. За сведение на родителите, децата имат силна памет и помнят случаите на пропуски или отмяна на дейността под натиск и опитват отново и отново или търсят за съдействие родителят, който обикновено им разрешава всичко. Разбира се, понякога се налага или се случва да се нарушават правилата, но колкото са по-големи децата, толкова по-ясно трябва да им се казва, че това е само за този път и че утре нещата ще се върнат към обичайният си начин на изпълнение.

Преди време ме впечатли една източна приказка: Двама мъже се хвалели чии син се отнася с по-голямо уважение към баща си. Вместо да си говорят напразно, решили да изпробват синовете си. Повикали синът на първият мъж и бащата му поискал от него да отиде да свърши нещо. Когато синът излязъл, бащата започнал да говори на глас: „Сега синът ми си обува обувките….сега излиза от къщи на улицата…..сега завива зад ъгъла….сега приближава мястото…….върши работата……връща се обратно по улицата….влиза в къщата…..събува си обувките”. В момента, в който бащата казал „сега отваря вратата на стаята”, вратата наистина се отворила и синът се появил пред двамата мъже. Вторият баща също изпратил сина си да свърши същата работа и като първия започнал да описва пътя на сина си. За негов срам, когато казал „сега отваря вратата на стаята” синът му не се появил на прага. Бащата извикал името на сина си, и чул недоволното му сумтене зад вратата: „Добре де, добре!...Отивам... Още не съм си обул обувките.” Знам, че всеки родител иска да има такова дете като синът на първия баща. В такъв случай, при възпитанието стремежът на родителите трябва да бъде такова поведение при децата, при което се казва един път от родителя и детето изпълнява веднага казаното. Но как да се постигне това?! Много лесно: като не допускаме да не се изпълняват исканията ни. Ще го повторя от предна статия: не позволявайте децата да ви отклонят от прилагането на правилото като влизате в словесен диалог от рода: майката -  „ Знаеш, че преди да започнеш нова игра, трябва да си прибереш играчките от предишната.”, на което детето отговаря: „Искам още малко да постои постройката, за да я види баба, като се върне от работа”. Правилото за това е правило, защото изисква спазване на определена последователност в дейностите на детето при всички случаи. Ако допуснем не спазване, тогава престава да бъде правило. Поведението в този случай само показва, че за детето това правило не съществува. Как да се държим в случая? Като изключите високия тон, скандалите, боя, „конското”, остава заедно да извършите дейността, но като изключение, „само този път”, или като с мек и категоричен тон не позволите започването на новата, желана дейност, докато не се свърши очакваното за край на предходната - прибирането. Или като поощрите детето с усмивка, целувка, погалване или друго желано действие всеки път, когато без подканяне извърши очакваното. Въпросът с наградите е труден – те са нещо важно, но има опасност да приучите детето да действа само за награди, ако го възнаграждавате всеки път, когато си свърши очакваната работа. Правилото при изграждане на навика да изпълнява от първияпът казаното от вас е да настоявате на своето. Помнете: това не е недемократичен навик, а навик, който изгражда у детето умение да следва авторитети. Колкото и да са интересни за обществото бунтарите и асоциалните личности, нали не искате детето ви да има техния труден и изпълнен с конфликти живот, когато порасне?! Знаете ли защо детето ви чува от третия път, например? Защото вие го тренирате за това: първият път казвате своето изискване спокойно – самият вие не очаквате детето да ви послуша и то чува това в тона ви; вторият път в тона ви звучи раздразнение и детето го чува – това го привежда в готовност за действие: когато чуе третия крясък, той го изстрелва към очакваното действие. Обикновено това е моделът, който несъзнателно изработваме в къщи. А как да го поправим?! Ами всеки измисля собствената си тактика. Но най-добре е да не допускаме да се създаде този навик.

Другият източник на неподчинение и трудности в изработването на правила за социално приемливо поведение е двойният стандарт. Едни са правилата, които се опитваме да внушим на децата, други са правилата, които ние следваме. С други думи – широко известната българска поговорка „Не ме гледай какво правя, а ме слушай какво ти говоря”.Как да научим детето да си мие зъбите, когато то вижда, че мама или татко рядко посягат към четката за зъби; как да го научим да се извинява без да се замисля, когато ние нито веднъж не се извиняваме, дори да съзнаваме, че сме виновни? Как да го приучим да яде по-малко шоколад, като ни гледа, че се хващаме за кутията с шоколадови бонбони във всеки удобен момент? Как да ги научим да изчакват реда си, когато ние винаги търсим възможност да заобиколим установения ред и да се окажем най-отпред на опашката?! Как да се научат, че всики са достойни за уважение, когато пред тях без свян хулим близки и познати и търсим всяка възможност да демонстрираме, именно да демонстрираме "Аз съм по-важен от теб"! Сега ще кажа най-трудното правило за възрастни: ние сме образец на поведение в поставянето на граници и упражняването на социално приемливо поведение. Това правило е валидно във всеки момент от съвместния ни живот с децата: от момента на ставането им от сън до момента на лягането. Изключително изтощително е, защото предполага съзнателност във всяко наше действие – винаги да правим не това, което ни се иска да направим импулсивно, а това, което  е необходимо, за да възпитаме добре децата си. Все пак, мили родители, въздъхнете с облекчение: родителите инстинктивно правят най-доброто за децата си. В този смисъл обикновено родителите не грешат, грешат педагозите. :-)))

Конфликтите на децата често поставят родителите в трудни ситуации. Ясно е, че детето трябва да се извини, но ако то не иска? Трябва ли да приучваме детето да подава ръка при извинение и защо? А ако друго дете нарани нашето: как да се държим?

Преди всичко възрастните трябва да запазят спокойствие. В мащабите на детето всяко бурно чувство на възрастния, независимо дали е радост или гняв, има смисъла на божий гняв – също толкова гръмотевичен и подобен на бедствие - който го парализира и смачква като личност. Настойчиво, но спокойно трябва да настоим детето да се извини. Ако то е толкова разстроено, че не осъзнава вината си, ние трябва да се извиним от негово име, а в къщи да поговорим (най-добре като разкажем приказка, в която някой друг е с лошото поведение на нашето дете) и още по-настойчиво да го учим на социално приемливо поведение. В ритуалът по извинението е добре да приучваме детето да подава ръка, защото, както знаем, в дланта са изведени изключително много нервни рецептори и притискането на длан в длан ги масажира - по този начин обиденото дете се успокоява. Това е и причината възрастните да създадат ритуала на ръкуването при среща.Не се тревожете, че до 5-6тата година децата не винаги кръстосват ръце при ръкуване. Кръстосването на ръцете е въпрос на психическа зрялост и момента за това настъпва след четвъртата година. Ако детето ви се извини на другото дете, но не го докосне, направете го вие – другото дете трябва да бъде успокоено и физически. А ако другото дете е виновно, но неговите родители нямат съзнание за важността на извинението като социален регулатор на отношенията и на защита на детската личност? Не напрягайте допълнително ситуацията със скандал с другите родители. Непременно, обаче, вие се извинете на своето дете от името на другите родители, за да се почувства вашето дете защитено. Вашата позиция в случая е „Аз поемам отговорност за защитата на моето дете”.

Децата са щастливи единствено когато са в обществото на останалите хора. За да могат да изживеят пълноценно взаимодействията с другите хора в това общество, ние, възрастните,  сме тези, които трябва да очертаем ясните граници на социално приемливото поведение и да създадем навици.