И така – имаме цял запазен ден за Animal Kingdom. Очакванията са като за някакъв вид зоопарк, плюс "още нещо”, ама кой го знае какво ще е още нещото... Отдалеч изглежда като тропически резерват с буйна растителност.

След обичайните проверки за гранатомети (вече знаете всичко за тях от предишните 4 части на този пътепис), влизаме навътре и започват леки семейни търкания накъде да потеглим първо – информирани сме, че секцията с Африка и сафарито „си заслужавала много”, но от друга страна подрастващите имат нужда от допълнително повдигане на адреналина и настояват за нови и нови подвизи по ролъркостъри.

Местният Хималайски ролъркостър, с Йети, бил просто „убиец’ – убедена съм, че е убиец, и то на всичко позитивно у мен, както и всеки друг негов побратим, но аз ще го издържа геройски и този убиец...

 Искат непременно да видят и динозавърската атракция (от филма Dinosaur). Animal Kingdom е доволно огромен парк и предлага още безброй секции и закачливи места, но днешната 35-градусова жега, пропита от почти 100% влага, не ни дава особен хъс за бродене по селца и разни там паланки из множеството джунгли наоколо...

Решаваме да караме по гореспоменатия ред – първо отиваме на игриво сафари, после при „убиеца” Йети и накрая, ако още мърдаме, динозаврите да изядат каквото е останало от нас.

А ако има сили останали у нас за още секции – ще му мислим чак тогава.

*  *  * 

Секцията „Африка” ни посреща с опит за пълна автентичност – големи африкански дървета около мънички африкански сградички, приютили всякакви магазинчета за животворни напитки, което е добре. За автентика не знам, но да пиеш в тази жега е голям лукс. Е, няма как да минем без  неизменните лавки, продаващи тонове хотдог, бургери, сандвичи, палачинки, десертчета, и основната храна за местното народонаселение – сладолед в изобилие... Но пък е радост за окото, че поне лавките са живописно приютени в африкански колибки.


 

Не бива да пропуснем централна забележителност на Animal Kingdom – огромно дърво, чийто ствол е инкрустиран с всевъзможни африкански животни. На пръв поглед и по-отдалеч дървото изглежда подозрително естествено. На втори поглед също, сякаш хей така си е порасло тук, с всичките животни по него. Наоколо е пълно с почитатели, желаещи да го увековечат на снимка.

    



Щракваме го и ние, но нямаме много време за снимки, ние бързаме по задача. Гоним час – часът за началото на сафарито.

Нали забавленията в увеселителните паркове са по график, следващото се пада след доста време. Та, ако искаме да подрусаме дупетата си край лъвове и зебри,жирафи и слонове – трябва да ги накараме да крачат стегнато в забързан ход в набелязана посока.

Няма време.

Докато съсредоточено бързаме, хвърляме и по едно око на природните красоти около нас. Брей, какви цветя растяли в тая пуста Африка! Истинска прелест, страхотно! 

 

Опашката за сафарито е внушителна – нали все пак сме в сърцето на Африка, разбираш ли, има голям интерес към сафаритата... Ще разгледаме резервата „Harambe Wildlife Reserve”, пълен с опасности и тежки оф-роудни изпитания.

Абе, страшна работа ни очаква, братче, изпитание на духа ни. Дано не ни изядат крокодилите!

 
Нареждаме се за почти 40-минутно чакане, за щастие все пак на сянка, че жегата е томителна... За по-пълна достоверност стоим само под скован навес, защото всичко трябва да е в силно африкански стил, и пърженето на сурова човешка плът е неотменна част от автентичната емоция на развлечението – ама като не сме били в сърцето на Африката, остава да им верваме на строителите, че всичко изглежда точно така и там, на черния континент... 


 
Тукашното народонаселение е достигнало съвършенства в изкуството спокойно да чака на дълги и предълги опашки. Достолепно и спокойно, без дори сянка на ръкопашен елемент. И си дават място един на друг във всеки момент на известно колебание на кого всъщност принадлежи реда – „Вие минете!”, „Не, моля ви, ваш ред е!”, „Не, настоявам, ваш е!”.

Е, пичове, ако ще спорите още дълго, да минем ние, че ни е малко топличко? Защо не настоявате да го сторим незабавно? – тъкмо ще ви отменим от тежкото решение чий ред е...  Дразнещо някак идват тези прелюбезности за бойното ни славянско самосъзнание, но нейсе. Peace to all!

Сега, нека разкажа за непосредствено чакащите пред нас -  хамериканско семейство, състоящо се от едър як пергиш и съвсем дребничката му съпруга. Дребна-дребна, обаче тя много държи сама да бута една от онези големи двойни сини колички (тук имаше жълти) за деца на неопределена възраст, споменати в предишна част на този пътепис.

Правя едно две небрежни движения встрани, понеже се любувам на китната африканска природа, и това ми позволява да надникна в тайнствените покои на синята количка. С Жорката вече сме спретнали закачлив бас за възрастта на возещите се вътре  – но и двамата клоним към ученическа възраст, все пак тук децата тръгват на училище на 5 г. Та, хайде на бас че са над 5-годишни, ама въпросът е колко над тези години.

Мдаааа, в количката лежат два добре охранени мутанта на странна видима възраст - но определено възрастта е ученическа, и то доста напреднало ученическа – да речем, момиченцето изглежда на около 7-8, а момченцето на 5-6. Те преспокойно биха могли и е желателно да се движат на самоход, особено пък като се вземе предвид последните им 200-300 преяждания с fast food храница, та имат просто вопиюща нужда сами да мърдат крайниците си.

Но, не. Мама е орлица и пази своите охранени щраусчета. Мама напъва здраво мишци и бута количката метър по метър напред в подлудяващата жега, докато нейния кабалиеро стои с ръце в джобовете на бермудите си и си хортува с нея либовно. И двамата, обаче, са много жизнени и закачливи, и дамата изобщо няма разстроен вид от факта, че оставя вътрешностите си разпиляни наоколо, докато феминистки бута напред наедрялото си поколение... Ето още един красноречив пример за равенство по американски – постигнато с нокти и зъби.

Помръдваме едвам-едвам и приближаваме заветния миг на сафарито със всеки следващ метър – ох, извинете, тук е ярд, макар че не му достигат няколко сантиметра да стане достолепен метър... Гледам семейството с равенството и в един момент на увлечение, аз състрадателно и със стаена надежда допускам, че децата може да са се наранили нещо, или пък да са евентуално дебилни, или да имат друг физически дефект, който са обясни явлението пред очите ни. Жорко ми хвърля един от онези погледи, които ме поставят на място и обясняват всичко...

Веем си с картите на парка, за да раздвижим нажежения въздух. От това само ни става още по-горещо, но някак нервно продължаваме да го правим. Може пък изведнъж да лъхне лекичка прохлада отнякъде, кой знае... Наоколо всички имат залепнали дрехи по себе си. Виждаш мокрите петна и се приготвяш подсъзнателно за напориста био-атака на обонянието си, но не, тя не се случва... Мистерия. Всеки наоколо продължава да си ухае приятно. Който факт определено заслужава леко лирическо отклонение – държа да кажа, че това е едно от нещата, които много, много ми харесват тук по американските земи.

Незнайно как става, но неусетно забравяш, че хората тук имат естествени миризми. Рядко може да те сполети изпотена, лепкава и миризлива изненада. И дори когато попаднеш на жежко място, където всеки простосмъртен би трябвало да е стигнал точката си на топене, някак логично е да очакваш обгазяване с био-продукти. Но не. И тъкмо фактът, че това не се случва, направо ме изнервя, защото го очаквам опъната до лудост. От малка ненавиждам инвазията на личното ми пространство от потни мишници и изпитвам напрегнат страх, предусещайки приближаването й и съм готова да се покрия с невидим похлупак и да спра дишането си за известно време...

За мое щастие, обаче, местните тук са издигнали хигиената в култ – всякаква човешка миризмица е изтъркана за вечни времена със сапун и дезодорант от лицето на земите по тези ширини. Както всеки от нас може да си припомни, имаме горчив, дори лютив опит с ароматите в горещи дни из български магазини, заведения, таксита, учреждения... С всяко посещение в родината ни отнасяме обратно спомена за ароматни мишници на сервитьори, да речем. Или друг обслужващ персонал.

Може и да е човешко да миришеш на естествени аромати, идващи от коя ли не част на тялото, но отлично знаем, че съвременната химия ни е дала средства-чудеса, за да ги елиминираме. Та, нашата семейна единица е доволна от бясната хигиена наоколо  и бързо свикна с факта, че наоколо всеки ухае на сапун и лек приятен парюм. Липсват силни тежки парфюми, които да давят клетия човек попаднал в близък радиус. Ей такива неща си мисля, докато бавно се топя в тая тежка жега. Дишам нажежен въздух, но така и до носа ми не достига потна жилка.

Наближава реда ни. Виждаме, че сафарито съвсем са го докарали на вид – направо си е африканско, откъдето и да го погледнеш – ще ни друсат в почти автентични автобусоподобни джип-МПС-та, през кал и вода, за да видим африкански животни в естествена среда. Е, че как иначе – нали сме в гърлото на Африката.

Отгоре на покрива на „автобуса”, са накачулени куфарчета и багажи, а шофьорите са бойни батковци и каки, облечени в бойскаутски костюмчета с панталонки-бедмуди. Секси, но с професионална жилка. Такива са те африканските шофьори на сафарита.


 
 
Нашият батко се пада много леко мургав, но ние ще вярваме, че е африканец и че си знае пътя. Стъпваме през прага на „автобуса” и просто сядаме в Африката. Седалките са пейчици и още от първите секунди „автобусът” ни друсват много артистично яко, за да знаем какво ни чака. Мда... Поне откъм атмосферни условия са го докарали този парк – дори полъх няма в гадната жега, просто кротко си се топиш в достоверна африканска температура.

Друс още веднъж, и потегляме напред. Нашият шофер държи връзка по радиостанцията с базата, защото в Африка опасността дебне на всяка крачка. Благодарение на радиостанцията разбираме, че има избягал носорог в еди-кой си район на резервата и че леко буйствал, та да сме внимавали да не ни обърне каруцата... Съспенс трилър.

Шоферът натиска страстно газта, и се оглежда, за да избегне опасния сблъсък с носорога. Ако не се друсахме до безсъзнание, можеше и да ми е доста смешно. На децата им е супер весело, без значение дали главата им още се държи на раменете им или са я хванали под мишница. Бухваме се артистично с пълна газ в дълбока кална и мазна локва. Жорката, който е известен в приятелски среди с оф-роудните си страсти, а също и покрай опита си преди години да бутне странично тогавашния ни Land Cruiser 90-ка в една лека пропаст над заснеженото родопско село Лилково, подмята, че всяко добро SUV го може това изпълнение с локвата и калта.Знаем, бе Жорко, и ние „пушим цигари Кент и ядем бонбонки Тик-Так”, само че тук има разярени носорози, не е шега работата, майсторлък иска тая кал. Щото,  докато дойде чичо Славчо от стопанството да ни изтегли от тукашната пропаст с трактора, можа и да ни останат костите разпилени из саваната....Африка не прощава, както сме чували.


 
Теренът на сафарито придобива все по-труден вид и друсането става ежесекунден купон.  Докато се клатим в здрав откат, гледаме да се любуваме на природата наоколо, щото сега ни се е паднало сафари в Африка.

Ха, наоколо почват да щъкат всякакви африканските видове: хипопотами се плацикат в гьоловете покрай „пътя” , както и млади стройни крокодилчета, а едричките им родители се препичат отвън на слънце; разни птици и маймуни издават всевъзможни звуци между боабабите наоколо – виждаме и жирафи, зебри, антилопи, водни биволи...


 
 

На високото хълмче над нас, ама точно над нас, лежерно си лежи лъв. Ей така над нас. Еееее, на втори поглед забелязваш, че всъщност ни дели много умело замаскиран ров, но тук момците са си свършили съвършено работата и излюзия за окото е тотална. Браво, момци, добра работа. Добре е да знаем, че между нас и охраненият Симба има цял един ров. Благодарско за него!


 
След още малко друсане се натъкваме на гореспоменатия „разярен” носорог.Вече определено не е разярен – минало му е. Претака си спокойно по пътя и хич не му пука, че препречва пътя на два африкански „автобуса” с туристи, очакващи да видят поне капка носорожа ярост. Не, не му пука. Бавно, със скорост около метър за час, Рино преминава пред предходния „автобус”. Много му е секси дупето, а той го поклаща бааавно и величествено.

Ние прегръщаме безкрайността. Да остарееш на сафари си е също преживяване май...


 

Покрай пътя започват да избликват гейзери. Движим се по силно пресечен терен, оф-роудистите сред нас се кефят максимално, а останалите си оставяме бъбреците в Африка, но пък успяваме да избегнем на косъм въоръжени до зъби бракониери. Фабулата на пътешествието е напрегната и ни задъхва от сгъстените събития. Но поне се измъкнахме от лапите на кръвожадните бракониери.


 
 
Виждаме лагера им с още димящ огън, мда..., който ми напомня за едни много яки разкази за летящи холандци (кораби, де), в кухнята на които още димяла супа, но на борда нямало никой, ама съвсем никой ... Spooky.

Минаваме и край някоя и друга колиба на местни африканци, които просто са изтичали настрани да уловят нещо,докато ние междувременно можем да хвърлим по едно око на колибите им...


 
Накрая пристигаме на изходната точка, наместваме ръчно бъбреците си по местата и ... – напред към нови пубертетни приключения.

Ако не друго, то поне подобни места значително подмладяват. Действат определено ободряващо с целия този адреналин, тъй като заличава всякакви мисли за периода на времетраенето си. А ние с Жорката имаме нужда точно от това. Много сериозна нужда от това.

*  *  *

Следващото приключение определено затрива абсолютно всякакви мисли и чувства за доста дълго време. Тотално и със замах.

След още малко шматкане из африкански села, пием по една ледена африканска вода, щото в Африка тя е само такава водата – леденостудена, с дребни кристалчета лед вътре, както я точат от африканския поток.

И точно тогаз, у нашия млад момък се поражда една неистовата страст да ни отведе в дебрите на Азия. 


 

 
Азия ни посреща кокетна и ние ще вярваме, че е просто автентична. Азия е тайнствена и „китай-ствена”. Мирише на един мистицизъм, но това може да е от захарния памук, който въртят в близката лавка окичена с индийски надписи. Мургав мазен чичо „иска даде нас сахарин памуг за малка дамма, който опича росов памуг, да? Обича? Не обича?” Малка дамма не отликва на мургав чичо за захарния памук, а след като подминаваме лавката, неин голям батко отпочва една здрава имитация на индийски акцент, който звучи по-автентичен от оригиналния на чичото.

Така неусетно стигаме в подножието на самите Хималаи, защото сме се устремили тъкмо натам....

 

 

Къде ще ходим ли? Ще ходим високо- високо в Хималаите, на гости при самия Йети. Тоест, да се присъединим към т.нар. „Експедиция Еверест”, която представлява един от най-смелите ролъркостери по земите дисни-уърлдски.... Глупаво от наша страна, но блажени са незнаещите.

Значи, предупреждавам – когато отидете в Animal Kingdom, моля не повтаряйте нашата грешка, освен ако не сте от безразсъдни любители на хард-лудории и обичате да скачате с бънджи или и имате опит в отвесното падане с парапланер. Ако това ви харесва – няма да го усетите този ролъркостър. Но ако сте с по-кротка нагласа, може и да ви се позавие свят, и други неща, кой знае.....

Клипче на атракцията "Expedition Everest"

Краткото клипче е някак милостиво заснето, и оставя тръпката от съспенса на вас самите, да й се насладите наживо от сърце, е и душа. И от всички други части на тленното ви Аз.

Това влакче ни предложи една доста масирана тръпка. Поне за нас с Жоро беше така – явно сме се поизнервили доста.

Но нека разкажа за хималайското преживяване:

 

Първо чакаш на обичайната достолепна почти-километрова опашка. Тя се вие из азиатски земи с подходящ декор. Един вид разсейване за разтуха.

Има и магазин, за да си „купите” всичко необходимо за хималайската си експедиция. Манерка със здрав алкохол е може би най-добрата идея за членове на експедицията като мен, които недолюбват да ги возят с главата надолу и с гърба напред.


 
Последните метри преди тръпката водят през музей на хималайските екпедиции с множество снимки и автентична информация. Полезно, а?

Хич не им вервайте на организаторите – това е само откланяне на вниманието от онова, което ви чака. Един вид, подгряват ни за нашите изпитания, информирайки ни кой кога си оставил костите в покоряване на хималайски върхове и да се почувстваме достойни хора, че и нас ни чака същото, и че и нашите портрети скоро ще виснат геройски по стените да стряскат следващите неразумни смелчаци.


 
Подрастващите ни са решени на всичко, а ние с татко им сме вече леко индиферентни към случващото се с нас. Прегърнали сме кармата. Чакаме спокойно, някак напуснали телата и мозъка си.

Защото, ако не бяхме напуснали второто, щяхме веднага да си съберем партакешите и да избягаме да пием бира, налята направо от леден хималайски поток. Обаче, йок, ние сме смели, обрулени ролъркостърци, мъжествени и непоколебими пътешественици, които чакат реда си, за  да загинат достойно.

Сядаме в количките на влакчето – пак по двойки: Жоро с Траяна в предната, аз с Калоян в следващата. Жорката се е заклел над револвер и сабя, че ще стиска до последно дъщеря си – и при центробежни, и при центростремителни, и при левитация, и всякак... Вервам му сърдечно, щото нямам избор.

 
Влакчето ни веднага изстрелва напред по познатата схема – без никаква подготовка или предупреждение се зареждат пируети, бясна скорост, изкачвания, отвесно спускане.

Тъкмо виждаме сянката на Йети вътре в една гадна влажна пещера и преди да успеем да изпитаме вледеняващ страх,...идва черешката на сладоледа: отвесно спускане НАЗАД, и то в завой – тоест хем назад, хем с усукващ пирует. Гадно до болка. Стигам до момент, в който съм наистина като изтръпнал крак – никакви усещания повече не мога да изтръгна от празната си душа. Щом съм се качила, имала глава да пати...


 
После влакчето пак започва бавно да се набира напред и нагоре –  стигаме върха и едвам сме възстановили дишането си, когато веднага ни изхвърля напред и надолу с главозамайваща скорост и под супер наклон. Всички наоколо пищят възторжено – влакчето ни има поне 30-тина превъзбудени от кеф пасажери. Много малка част от тях имат резерви като нас със Жоро (и Траяна, милата) към стремглавото пътешествие.

Повечето стоят полуизправени в количките си, с вдигнати нагоре ръце и пищящи от екстаз. Ние не сме от тях. Калоян, обаче, е явно роден на друга планета, от родители-роботи, и той се причислява към групата смахнати почитатели на скоростното летене надолу и през глава назад. Кеееееф!

Въртим се, хвърлят ни надолу, после пак се въртим, пак ни хвърлят надолу, и аз само чакам кобния си час. Накрая влакчето внезапно спира, ние започваме да слизаме криво-ляво, като не знам кое е ръка, кое е крак по тялото ми. С  Жорката сме някак подозрително тихи и унесени.

Траяна, обаче, не е никак унесена и веднага се нахвърля бясно с юмручета върху брат си, който й се хили доволно в стил „Йееее, кееееф!”. Едвам разтърваваме двойката наследници. Боксьорката пръска слюнки и сълзи, и реве с глас, че брат й е виновен за мъките, на които е била подложена току що.  Три пъти повтаря „Можех да умра!”. А брат й мъдро отсъжда: ” Е, да, ама оцеля!”.

Следва нова картечна канонада от юмручета... След 10 мин., оцелялата иска повторение на емоцията. Играят си с живота си тези деца май...

Но поне разбират, че повторение няма и не може да има, освен ако не си купят нови родители от лавката за „сахарин памуг”....

* * * *
Хукват към следващото място, което е вече извън Азия, и е на територията на самите древни динозавърски земи – атракцията е от филма Dinosaur. 


 
 
Аз, обаче, вече леко съм се поразглобила и решавам да играя пас с тази атракция и да залепя обратно счупените си парчета. Сядам на сварена от слънцето дървена пейка, под полусянката на цъфнал закум, и чакам впечатленията на оцелелите, докато си зяпам сайтчета на телефона.

Нямам нито сили, нито нерви за повече „атракции’. Ако изсипя на кърпа пред мен изпочупените си парчета тяло, аз самата бих била „атракция”, и туристите ще ми хвърлят монети, за да клекнат да разглеждат парчетиите от мен...

След 50 минути разбирам, че аз съм наистина най-големия мъдрец в семейството ни. „Тримата от запаса” докоцукват, носейки изпопадали части от телата си под мишница.

 Жоро е останал без думи и прави два-три жеста, за да ми покаже, че вече е само дух, а не живият човек, когото обичам. Питам го „Добре ли си?”, а той сухо отговаря: „Нямам думи”...

Не изглежда възторжен, значи няма да е от хубаво това онемяване. После промълвя, че и да му е останала някоя и друга думичка човешка – не можел, а и не искал да ми описва отката на клатене през дебрите на динозаврите. Малко бяха позакъсали с кръста и тримата, но колкото си по-млад, толкова по-бързо тече възстановяването.

След десетина минути малката дамма и големият й брат тичаха насам натам, но родителят им куцаше дълго и много си личаха конците, с които се беше самозашил след последното разглобяване.

Добре се получи с тази последна атракция – някак тестостерона в групата ни рязко спадна и ни се усмихна щастието наследниците да пожелаят да се оттеглят в покоите си за вечерна почивка....

Направо изгря слънце в обрулените ни души. Но само там – защото върху гърбовете ни внезапно рукна проливен тропически дъжд. Е, не се удавихме, но минахме през предпране и бяхме добре накиснати за един последващ душ – този път със сапун в ръка.

Край на деня на Animal Kingdom – сега се налага здраво наспиване....

<< Линк към част 4


 

И така – време е за Epcot.По предварителна информация, той ни звучи като поредния Дисни парк, но както вече казах – с леки нюанси на ТНТМ панаирна експозиция.

Откъде се е набило в главите ни това? Ами асоциацията с павилиони с технологии, IBM павилион, трасе с бързи коли, павилиони, представящи различни държави (май това ще да е бил „панаирния” ключ в съзнанието ни)... Какво да очаква неподготвен пловдивчанин от подобни недомлъвки?

Все пак сме откърмени в града на панаира, където въпросът от нашето детство „Лелче, имате ли торбички?” произнесен трепетно в палатите на ГДР, СССР, и прочие тайнствени за детската мисъл места, дълги години отекваше в спомените ни и като порастнали. Когато аз самата един ден порастнах и работех на това лелеяно за децата място – въпросът се беше поизменил едва до „Значки имате ли?”..., но това пак е в същия кюп детски желания.

И така, решаваме смело да прекараме остатъка от жежкия следобед, разглеждайки ТНТМ-то на Дисни. Въпросът „Тате, какво е ТНТМ?” носи дълъг и безсмислен отговор, затова – да им го покажем директно на децата.

Избутваме мечтата за охладена от климатик стая/кръчма и чаша ледена бира в ръка назад-назад в душите си, и въздъхвайки дълбоко, поемаме към нагорещен Епкот.

Флорида има егати климата за април месец! Хем жежко, хем влажно и лепкаво... Обаче пък, Флорида ни кефи с много други неща, между които е испанският език на всяка крачка – това е отмъщението над Завоевателя. Маями е вече почти основно кубински град, но и Флорида като цяло си я бива. Венсеремос! Американците ходят като туристи наоколо по испаноезичните земи...

Епкот ни посреща с все същите Дисни-мурафети: бодри баби на двуколни моторчета, които подреждат колите в безупречен ред; туристически шосейни влакчета до самия парк, билетчетата в машинките на входа, проверката на багажа за гранати и гранатомети....

 
След всички познати номера – ни посреща прочутата гледка на символа на Епкот – огромната голфоподобна топка.

Оказва се, че тя помещава "Пътуване във времето" – от древността до бъдещето. Друсат те с едно влакче на времето, следиш развитието на света, накрая попълваш един въпросник на екранчето в количката, щракват ти неочаквани снимки и накрая ги изтипосват по огромни стенни екрани на изхода, за да те вържат да си ги изпратиш като „имейл от бъдещето”... И понеже услугата е безплатна, накрая имейла ти го глътва спам-филтъра. Мда....

Но пътешествието си го бива, осовено за подрастващите. Плюс невероятната климатична система, на която родителите се наслаждават в захлас.

ДНК-то на Жорката не позволява на двамата ни подрастващи да подминат IBM залата с компютърните игри в съседна сграда. Аз бих я заобиколила, но тримата други от семейството трябва да се надрусат с допира до клавиатура, защото абстиненцията ги гепва здраво и дълбоко и тримата. Аз не съм от това семейство, но те ме обичат и ме водят навсякъде с тях от благосклонност...., и съжаление, вероятно. Все пак съм раждала двама от тях, макар и да не са с моето ДНК.

Аз гледам да се надишам на леден въздух вътре, защото навън става 35*С и аз започвам да очаквам мириканците да преминат в други гЪзоОбразно състояние – понеже испаноговорящите жега не ги плаши. Те не са така „бели хора” като „по-белите”.... (Ако помните онзи филм с Матю Пери и Салма Хайек – бащата на Матю каза на мургавия баща на Салма: “White people are melting here…”) Много кофти лаф, но мнозина „по-бели” наоколо май си го мислят това наистина...

Между другото – това тук определено е една от най-расистките държави на света, ако не е баш Най. Например, майката на една приятелка на Траяна – корейка по произход, все казва: „Траяна прилича на истинска американка”. Егати, комплимента! Казано със стаена завист в гласа, вероятно породена от факта, че по външни белези, Траяна не се различава от местните „бели”. Да, ама по „вътрешни” белези – разлики има и то качествени, слава Богу... Та, тук са много любезни едни към други, но белезите на расата се оказват май доста съществени, както научаваме след по-дългичък престой тук.

Навън вече камъните се топят, белите хора са вече червенокожи всъщност, но ние смело искаме да видим какво ще ни предложи ТНТМ-то. Гледките на вода и цветя, цветя и вода са просто умопомрачително красиви.

Оказва се, че Епкот е бил неотдавна домакин на някакви изложби на цветя, демонстрации на изграждане на скулптури от цветя, етсетера..., и сега ние пием с шепи от красотите останали оттогава...

Има и водоскоци, в които водата скача от един леген в друг, а децата наоколо бясно я гонят да я гепнат. Мокрост, смях и веселие, разхлада... – както би казал Ийори с мрачен глас.

Има и водопад, в който водата се движи наопаки – нагоре,... което всъщност го прави водоскок, но ходи обяснявай на англоезичните, че това може би е всъщност waterjump ;)) Та, водните красоти са част от невероятния чар на Епкот.

А павилионите на различните държави се оказаха всъщност умалени копия на забележителности и характерни черти на няколко държави по света. Не е, разбира се, като да ги видиш наживо - изобщо и хич не е, но за децата е интересно преживяване. А това все пак е Дисни парк - децата са таргет- групата...

Всеки „павилион” предлага типични сгради за архитектурата на съответната страна, няколко забележителности от страната, и разбира се, най-важното за духа на бледоликите: кръчми и ресторанти (със сервитьори от тази страна), предлагащи типичната за тази страна кухня ...- аааа, стига, бе – че как иначе?!? Мириканците нямат оцеляване без храна на всеки час – вижте част 3, там пише за тази национална черта.

Ето и списък на павилионите/Pavilions (по азбучен ред):

• Canada Pavilion 
• China Pavilion 
• France Pavilion 
• Germany Pavilion 
• Imagination! Pavilion 
• Italy Pavilion 
• Japan Pavilion 
• Mexico Pavilion 
• Mission: SPACE Pavilion 
• Morocco Pavilion 
• Norway Pavilion 
• Spaceship Earth Pavilion 
• Test Track Pavilion 
• The Land Pavilion 
• The Seas with Nemo & Friends Pavilion 
• The American Adventure Pavilion 
• United Kingdom Pavilion 
• Universe of Energy 

Павилионите са разпoложени около доволно огромно езеро. Не мога да кажа естествено ли е, изкуствено ли е, но Флорида е щат с много езера, та може да им се доверим, че разбират от тях. Ние поемаме отдясно наляво и така започваме от Канада, за да завършим с Мексико от срещуположната страна....

 виж картата тук

Започваме с мини-Канада (която предлага умален вид на красивия Chateau Frontenac в град Квебек, првинция Квебек)  – за наш късмет си отмятаме: виждали сме го наживо. Моля, да не забравя - отстрани е и неизменният ресторант за спасение на душите на бедстващите (в случая с павилиона на Канада - той е пържолен) ...

 
Следва добрата стара Англия с английските улици, типичната архитектура, телефонни кабини, кръчми, магазинчета... – пак си отбелязваме: и това сме виждали наживо; дотук вадим късмет с познати неща...

Траяна поигра на дама из „британските” улици, а ние решихме, че 5 часа следобяд е добър час за британска кръчма с името „Rose and Crown” (е, не е „Куцото куче и едноокият Джо”, но ние сме щедри и благосклонни по нрав, и ще простим на братята британци този пропуск....).

Бирата, която си поръчваме е любимата порода на наш английски другар и решаваме да го ударим на сляпо доверие – оказва се здрава, с подчертано английска жилка, но за нас ключовото понятие е, че е ледена....; майната му на другото.

Следват разни там типични английски гозби, които не принадлежат на най-вкусната кухня на света – това е известно всекиму, но поне са автентични... Наоколо кръжат джавкащи на британски-английски млади английски сервитьори (приличат на студентчета по мириканските земи, ама може и това да им е постоянното препитание, знаем ли), което глади ухото ни. Черна несправедливост е това понятие - "британски-английски"....  За нас това е единственият вариант на този език, но си траем, щото сме на бледолика територия и може да ни се скарат местните.

Ооох, забравих – преобладаващоместните са всъщност Венсеремосите, та... май сме споко по този въпрос! Мислите ни могат да напуснат леговището си. Наоколо ядат англичани, живеещи из Америката и си хортуват благо със сервитьорчетата – но без много застъпен елемент на чувства – по британски сдържано.... Което ме подсеща за любим мой виц:

„Проливни дъждове причиняват наводнение в Лондон и Темза започва да прелива. Иконом в богаташка къща влетява в стаята на господаря и започва разпалено да обяснява как господарите тряаба незабавно да напуснат дома си, защото мове да се удавят. Господарят сухо прави забележка на иконома да сдържа емоциите си, особено, когато говори с благородници като тях и го кара да напусне стаята и да преформулира изречението си - така, че да е кратко, ясно и най-вече сдържано.

Икономът излиза и след минута влиза пак, казва кратко и ясно, че трябва евакуация, но господарят счита, че още чува задъхан елемент и напрегнатост в гласа му, която английското ухо не бива да чува. Връща го отново за преформулировка.

Когато икономът влиза за трети път, вода плисва по пода на стаята, покрай краката му. Икономът я посочва с ръка и сухо и безизразно казва:

     - Темза, сър! ”

Та, за нас с Жорката, голяма част от англичаните са точно такива, от типа „Темза, сър” и като вземат, че изразят някаква ясна емоция или позиция – е свръхизненадващо за нас.....

Следва павилионът на Франция – подреден като френски квартал, разбира се с Айфелова кула отзад и с най-рекламираният за Епкот ресторант отпред. Красиви сградички, цветя, наоколо звучат шансони... La vie en rose.

След Франция, идва ред на мини-Мароко: красива архитектура, надписи на арабски, типичният арабски сук (пазар) с висящи пъстри дрехи и предмети над главите на минувачите, екзотични дрехи и бижута, шарени черги, арабски ибрици и медни тави, плюс сребърни подноси. От близкото Tangerine Cafe, което си е всъщност баш сладкарница за сиропирани сладки (от типа кадаиф, балкава, реване...), идва супер аромат -  бледоликите се страхуват някак от тези сладки, защото те нямат вкуса на пуканки, бургер или кока-кола, храни с  които те са прекарали живота си досега. Неизвестното плаши бледоликите.

 Та, кафе от миниатюрни чашки сърбат само безумните смелчаци, а другите ги гледат завистливо отстрани и чакат да видят дали смелият Индиана Джоунс ще оцелее след такаква кулинарна проба.... Абе, с една дума - всичко в този павилион е както си трябва - як Маракеш стил, и това много допада на белите. Те това чудо не са го завземали още, францизуте са се вредили преди тях, та им е много интересно. Мароко-то е интересно и за нас...

След земите на мини-Мароко, идва ред на мини-Япония. Е, тук не сме били също! Ама май и няма да бъдем скоро :))

Напред към Япония. Тя ни посреща с музика на типичните японски барабани „таико”. Звучат величествено. Хората са се насъбрали на „японския площад да гледат този музикален спектакъл, който трае към 15-20 минути. Този ден програмата се изпълнява от три крехки дами на 5 огромни барабана.

Мястото, на което се намират, е подножието на храмоподобна сграда. Удрят със страшна сила и с усмивка на лице. Публиката почтително изчаква края на изпълнението им, което вероятно поражда вълнение, а то от своя страна поражда чутовен глад у всеки бледолик. Последни удари, ръкопляскания и...бледоликите тичат към суши-ресторанта, разположен на втория етаж на съседната пагодо-сграда, за хранително подкрепление на духа си.

Ние, водени от нашите двама подрастващи, се втурваме към първия й етаж, където магазинът за японски сувенири разгръща пазви за всички любители на Покемон, Наруто, разните там всякакви Манга герои. Тънем в любопитство дали японските играчки и сувенири всъщност няма да са „произведени в Китай”...? Някои са, наистина. Че къде другаде? Като купуваме ключодържатели и тениски за подаръци на приятели – рядко има нещо произведено извън Китай. А, май имаше няколко в Мексико, но те не могат да бъдат репрезентативна извадка.

Докато подрастващите тарашат Манга секцията, ние с Жорката разглеждаме частта с кимоната – голяма красота. И после попадаме на интересна секция в средата на магазина, накачулена от множество публика. Оказва се, че там са разположени аквариуми с перлени миди.

Всеки желаещ от публиката си купува билетче за по 15 долара на мида и чака да види има ли перла вътре или не. Тука има - тука нема.... Някои късметлии попаднаха на сребърни перли – японските каки-продавачки ги разнесоха из половината магазин хората  да ги гледат и снимат. Една леля удари черна перла. Но всичките други перло-късметлии имаха нюанси на бяло-жълтеникаво-бежово-розовеещо... Освен това, веднага на място, има бижутерска секция зад акваиума с перлите, където други каки може да ти направят перлата на висулка, обеца или пръстен. Бизнес.

След начесване на Манга крастата, с шепа Наруто ценности в торбичка, плюс перлени обеци на мамата с другото ДНК, продължаваме разходката си край езерото.

Задава се павилионът на Америка, наречен смело "Американското приключение". Така и не разбрахме какво точно предлага той като забележителности, понеже сградата приличаше на нещо като Пловдивската ЖП гара... Е, в случай, че толкова стара сграда се намери в Америка, де ;)). Е, окей, шегувкам се...

Отпред има нещо подобно на лавка за ход-дог, но може и да е било ресторант, да не ставам дребнава. Може.

Отстрани, на брега на езерото е концертната зала на открито, където многолюдностекъл се народ с преобладаващи отличителни белези като инвалидни колички, бастуни и изкуствени зъби ръкопляскаше разпалено на изпълнител с посребрели къдрици, на видима възраст към 70-те, в бял костюм. Един достолепен американски Карел Гот... Оу, йе! Оркестърът също е с бели костюми. Аз съм безмълвна пред гледката. Публиката се радва от сърце на изпълнението на любимеца си. Браво!

Ние отминаваме, защото няма закъде да се бавим с американския павилион....

А и след него се задава една умалена Венеция - и челядта се втурва към площад Сан Марко.... Вече се свечерява, но италианският павилион се радва на повече хора, в сравнение с полупразния си американски колега (като изключим концерта). Очевидно италианската архитектура и кухня винаги ще има своите бледолики почитатели.

Край двореца на Дожите стои една от най-ценните забележителности за местните туристи - Tutto Italia Ristorante. Ние, обаче, вече сме уважили британските специалитети и светлото и тъмното пиво на Нейно Величество, така че ни остават само снимките покрай ристорантето...

Калоян разглежда отблизо копията на статуи наоколо. Не му обясняваме, че Микеланджело и приятели не са били път до този Дисни парк да творят на воля тук – знаем, че той го знае.

Траяна, обаче, разпознава локацията ни като Venice, Italy (боя се, че научи БГ версията на този град само след нашата намеса в този момент). Има и гондоли в езерото, за още по-пълна достоверност.

Добре, че сме били с Жорката в оригиналната Венеция... - не че и там не е застъпен днес кичозният момент. Между другото – един от странните ни моменти във Венеция 2004 г. беше следобедната сиеста там. Всичко изпозатвори да спи следобяд – за какъв туризъм, бе братче, да говорим? Егати, мързелите световни. Като гърците! Сиеста.... Топло им било на задника, на сън ги гонело. Няма обяд в ристоранте, перке Джовани е молто станко; демек: уморен бил италианския Иванчо... Мда, аз това не го дишам, ама явно съм крива нещо...

Та, на мини-пиацата в Епкот е все пак Амеуика и тук кипи живот и се сервира бясно храна на огладнелите за последните няколко павилиона местни гладиатори. Пицата минава за почти национално мириканско ястие, така че Бил и Сара са си тук като по чехли. Същото се отнася и за всякакъв вид макаронени изделия с произносими и непроизносими имена...

Вече е почти тъмно, и ние тътрузим изморени от безкрайния ден нозе... Все пак сме се събудили в част 3, не забравяйте това.

Навлизаме на територията на Германия. Пoказва ни го архитектурата, музиката и тиролските гащи на някои сервитьори наоколо (макар, че Тирол е австро-италианско понятие... - но аз не знам как се казват немските кожени панталонки с нагръдник с еделвайс). Каките имат бели блузи с буфан ръкав под светлосини дълги сукмани. И говорят с „Ват” и „Вай” за автентичност – абе, направо са си "натюрлих".

Германия ни предлага много красив магазин за стъклени коледни украшения. Приличат на малки произведения на изкуството, и някои имат цени на такива. Вътрешната част на магазина неусетно прелива във изделия от Swarowski кристали. Което май няма нищо общо с Германия – фирмата не беше ли швейцарска? Както и да е, тук явно се обединяват и припокриват редица немскоезични понятия....  Бледоликите купуват за световно от всичко, защото са в чужбина тук, на немска територия.

Разбира се, и тук има основна забележителност, свързана с яденето – Biergarten Restaurant. Ja, ja…! С елементи на Октоберфест и халби бира. И не забравяйте момците с тиролските гащи и каките с буфан ръкавите. Prost!!!

Придвижването напред е мъчително трудно за уморените коне, но някои от нас, особено на по-крехка възраст, са жадни за още преживявания.

Отдалеч ни посреща Китай. С осветения си храм, за който Павлина може да ни каже повече от всеки друг, плюс разните магазинчета с пагоди, и ...уморих се да разказвам за храна, но се налага – да, ресторантът на Деветте дракона. Пред него се вие дълга опашка, защото след пицата – това е втората родна храна за бледоликите.

Градината около храма е осветена с приглушени светлини и излъчва спокойствие и притихнала мъдрост. В храма има чаена церемония, която е започнала преди малко и не искаме да я прекъсваме със стъпките си. Отнякъде се и чува тихо и някакъв китайски струнен инструмент, както прочетохме по-късно - арфа било... Красиво усещане, .....макар и посред Дисни парк. Снимката ни е замазана, но здраве да е.

След Китай идва ред на павилионът на Норвегия. Тук здраво е опъната струната на викингските пътешествия – макет на викингски кораб е надвиснал над едно водопадче; плюс множество скандинавски закачки отвсякъде – пекарна за домашни сладки, сувенирни магазинчета, ски аксесоарчета, плетени пуловери за студените бели нощи, шапки ушанки и всичко богато гарнирано с безчет ски  мотиви. И тролове по витрините - да не забравяме тези наши стари приятели...;))  Калоян като момък, чиито крак е стъпвал в съседна Швеция, е малко като в недосънуван сън - някак му е познато това наоколо - отчасти, ама не съвсем...

Уууупс – за малко да забравя, бе – забележителност: Akershus Royal Banquet Hall, разположен в истинска крепост. Е, наужким е истинска, ама хваща окото на несвикналия. Ама че име само дали на този норвежки ресторант, а? Ще си кажете, че е част от Белия Дом поне. И в рекламата пише, че Дисни принцеси бродели вътре за радост на малките принцеси, но ние тая новина я преглътнахме като дълбока тайна, че инак ще се наложи да нощуваме в този истински замък....

Изобщо, както виждате пълен миш-маш е надробен тук, с елементи на тюрлю-гювеч: норвежки замък с помпозно име, гарниран с Дисни принцеси – там се сервирали закуски от америкаската кухня (няма такова жУвотно), но обядът и вечерята били в типичен норвежки стил.... ?!? Но пък десертите са – сега внимавайте: ”..family-style dessert as sweet as a princess' smile..” Заболяха ли ви стомасите от сместа, а?

Последен е павилионът на Мексико. Като изключим внушителния храм на маите и магазинчетата около него с ръчноизработени нещица, които имат автентичен вид – всичко друго минава под общия знаменател на забележителностите: ресторант, закусвалня, кафене...

Си, сеньорес -  Лос грингос тиенен муй амбре – превод в ефир: голям глад мъчи бледоликите. Дано съм го казала и правилно, но "ми ихо Кало-Хуан" учи цяла година Еспаньол като втори език и го изпитвах на разни фрази, та направо се надишах на този красив език. Няма време кога да седна го уча, но чакам флоридци и калофорнийци да ни завземат и да го въведат като бащин език в околията. Венсеремос!

Ще го учим испанския на части. Урок първи: полезната дума – кохонес (cojones). Давам ви я за домашна, да се потрудите, ако не я знаете. Макар, че всички я знаят, ама нека с нея почнем, че е муй импортанта. Тя е популярна и гали ухото ни навсякъде, защото метафорично се използва за смелост, дързост... (без красота) и кураж. Ееее, стига подсказки.

...........................................................................................

На следващия ден - късен следобяд:

Да ви кажа, че се върнахме и на другия ден следобяд в Епкот. Бродихме из Animal Kingdom цял ден (за това - ще си има част 5), но следобедът пак се завърнахме на езерото, защото бяхме обещали на един млад кулинарен естет в семейството ни да вечеряме във френския ресторант.

Изненадващо за крехката си възраст, той си пада по вкусна храна, без да набляга на огромни пържоли, тонове пюре или мазни пържени картофки, с което нанася почти обида на връстниците си...

И така, почти гонени от надвисналите облаци (това е на втората вечер) успяваме да се мушнем в лелеяните кулинарни земи - ресторанта Les Chefs de France.

Нас с Жорката ни гони усмивка под мустак, заради проникновението да научим за "оригиналния норвежки ресторант с американска и новежка кухня и Дисни принцеси".... Та, сме леко предпазливи какво ни очаква тук, но Калоян залага главата си, защото бил видял вчера през прозореца две блюда в ръцете на сервитьор и им вервал на французите. Е, окей, щом им вЕрва...

Посреща ни елегантен пич с костюм и английски като на Jean Reno. Mes, oui! И ни нарича мадам и мосю (ама „о”-то има едно дълбоко и хубаво френско чувство в гърлото), докато ни води към масата. Като истински е.

Наоколо е пълно само с мадами и мосюта с къси панталони, маратонки и джапанки, но пък сервитьорите са достолепни в тъмните си костюми. Лек нюанс на неглиже пиниз дават постелките на масите, защото ако бяха бели покривки, щеше да ми иде на кино апетита - чак пък толкоз финес в Дисни парк, хайде сега, не на нас тия...

Нашият сервитьр е фосфорециращо черен момък с френско име, което не помня вече – Луи, Ксавие, Венсан.., абе, нещо от сорта. Ще го наричамс кодовото име Луи, че най-лесно се пише.

Луи се представя, казва че е от Париж и ние приемаме да му вярваме. По прилича да е забегнал от съседния марокански павилион, но нейсе, няма да издребняваме. То и ние сме малко нещо французи, защото имаме племенница, която живее в Марсилия. И ако махнем, че е Цветелина, а я кръстим Фльор от Марсей, направо сме си полу-парижани, n'est-ce pas?....

Луи приема поръчката с чутовен френски акцент и ни разсипва от кеф, а когато му казваме Мерси – и ние го разсипваме. Абе, да живее българо-френската дружба с мароканско-американски елементи! Viva la France!

A mademoiselle какво ще консумира? Мадмоазел не разбира, че Луи говори на нея и му се усмихва умно. Сбутвам мадмоазел и й казвам, че трябва да поръча. Мадмоазел е избрала нещо от детското меню с невероятно описание – звучи като "кюфте-дьо-теле с подправки и дижонска горчица, поднесено върху легло от хлебче.".. Мммм, нали? Когато, обаче, го прочитам наглас – разбираме, че зад това добре-кодирано описание всъщност се крие ... да, Калоян се изцепва на глас: Ам-бюр-гееер. Трябва да се произнесе точноп като Стийв Мартин  във филма „розовата пантера”. Ам-бъррр-гъъъър. Луи има чувство за хумор и потвърждава, че сме прави – хамбургер е това, ама така описан, че звучи като блюдо от времето на Луи XIV...

Логичният въпрос към Луи веднага е: Има ли подобни загадки в менюто и за възрастни, защото ако ще ядем месо от смееща се крава, поднесено върху легло от пюре-дьо-патат и залято с сос-дьо-грейви, тогава сме Мерси Боку и Adieu!

No, no,…протестира Луи почти възмутено – това е само при детското меню, понеже инфантите на АмерикА не ядат друго освен ам-бюр-гер, пи-ЦА и кюзин-дьо-Китай.... Ахам! Прав е.

След тези неоспорими доказателства, достолепният Луи се оттегля с поръчка за агнешко с розмарин, и две други блюда от сорта – да не ви разяждам сега, че не е честно. Всичко се оказва прекрасно и за очите, и за вкусовите ни рецептори.

Само мадмоазел нещо не улучи с ам-бюр-гЕр-а и тогава Луи й предложи да направи друг избор – за сметка на заведението. Мадмоазел не е сестра на брат си и не е почитателка на хубавата кухня. Та, въпреки жокерите ни, тя избира риба и пържени картофи, които за щастие се оказват приготвени по френски, а не по бледолик почин.

След това – разходка през Мароко, Япония, Америка, Италия, Германия и Норвегия, доакто храносмиламе...

Край нас преминават редиците на духови оркестри от всички краища на САЩ. Някои се предвождат от много смели мажоретки. „Много” пред „смели” е всъщност ключовата дума. Не защото нещо им има на момичетата - а защото са смело полуголи пред публиката в тази тъй скромна държава със здрави пуритански корени...;))

Накрая, акостираме на мексиканска територия, за да чакаме фойерверките в 9 ч. Голям купон. Всички са наклякали на стратегически места.

Е, има и тарикати, които са успели да седнат в мексиканската Cantina (демек: закусвалня) с изглед към езерото и към...да, фойерверките. Но те не са почитатели на френската кюзин, затова седят на задниците си, ядат люти енчеладас (царевични палачинки, пълнени със смес от кълцано пиле и прочие добавки) и поливат лютивината с кока-кола, а правостоящите ги гледат завистливо.

Заемаме местата си почти час преди спектакъла да почне. Небето проблясва от гръмотевички и това не е на добро. У мен започва да никне едно уморено колебание, но Жорката е решен на живот и смърт да гледа фойерверките. Десет минути преди старта закапват едри тропични капки. С Калоян веднага вадим дъждобраните и няколко завистливи погледи наоколо почти ги пробиват от пламъци.... Повечето, обаче, последват примера ни. За секунди сме дъждобранна публика.

Започва пороен дъжд. Фойерверките също започват, но аз нямам чистачки на очилата си и не виждам нищо... Кофти ситуация. Жоро снима като луд, а аз се надявам Канон наистина да правят поройо-устойчиви продуктите си.

Е, накрая, точно преди да се удавим в пороя – спектакъкът свършва. Мадмоазел плаче, че нищо не е видяла, защото имала вода в очичките, Калоян е намусен, че има вода в маратонките, аз имам вода навсякъде, но Джордж е целеустремен в желанията си – той е щастлив.

Не е видял много от водата, която се изля отгоре ни, но определено е чул фойерверките и мисли, че ги е заснел. Излишно е да уточнявам, че накрая се оказа, че май само ги е чул. Има една-две снимки, на която  се подразбира някак, че това са фойерверки. Струвало си е, заради тази снимка-две, вероятно... Мда...

Тръгваме към изхода на Епкот, шляпащи в локвите заедно със стотици други прогизнали от вода посетители. Вървим по двойки – Жоро с Траяна, аз - със Калоян, едни зад други....Около нас всички изглеждат еднакво – млади, стари, деца - почти 80% от тях имат на гърба си същите Дисни дъждобрани като нашите – полу-прозрачни, с емблемата на някой си парк на гърба, без значение кой...

Нареждаме се на един коневръз да чакаме за туристическото влакче обратно до паркинга на Епкот – и внезапно Жоро вижда по-стратегическо място и хуква да го заеме. Ние с Калоян го следваме сляпо... Изведнъж изстивам, защото осъзнавам, че не виждам Траяна до Жоро. Нали тя върви тъкмо с него. Почвам да викам, но плющящият дъжд ме заглушава доста.

Крещя истерично, Жоро се обръща, питам за Траяна и той казва "Не е ли с вас?”... Искам да го убия, но хуквам обратно сред всичките еднакви хора с мушами, които си викат помежду си нещо. Сред цялото викане, крещя и аз.

Виждам една малка мушамичка, която тича в обратната посока и крещи ужасно и ръкомаха, затова залагам на нея - и хуквам между другите мушами, които се блъскат в мен.

Накрая, когато си мисля, че тези 20 секунди са всъщност 20 часа, Калоян се оказва по-бърз от мен, настига мушамичката, и я хваща за рамото. Аз изкрещявам „Траяна”, мушамичката се обръща и виждам най-ужасеното лице, което съм виждала на мое дете...

Тя реве с глас и крещи истерично нещо на английски, че сме я загубили. Отличителен белег на Траяна - когато е в стрес, говори само английски. Горката! Прегръдки, целувки. Желание да застрелям баща й в упор. Ето защо не пускат с гранатомети в Дисни парковете. Затова!

Ужасно чувство е да изгубиш от поглед детето си. Беше ми се случило веднъж с Калоян като двегодишен – погледнах настрани и след 5 секунди него го нямаше на същото място на детската площадка. Беше отишъл зад една пейка, но тези броени секунди на ужас са отвратително преживяване....

Та, това е разказът ми за Епкот. Финалът беше доста напрегнат, но като цяло този Дисни парк остави у нас много приятно чувство.

Не разказах за останалите увеселения там, но може друг път да реша да разкажа. Или както се казва в една шегичка: „Ще разкажа друг път. Друг път ще разкажа ;))”

<< Линк към 3-та част                                     Линк към 5-та част >>

<?xml:namespace prefix="o"?>

И така, след разглобяването ни на съставни части през първия ден, идва ред на следващия – Ден втори.

Днес ще се разходим в следващия парк на Disney – време е за Disney’s Hollywood Studios (известен още като MGM Studios). Нямаме конкретни очаквания за него. Ясно, ще видим сгради от филми, сцени от филми, танци от филми, каскади от филми, с една дума – ще се потопим до шия в целулоидната индустрия... (да не се бърка с целулит – в тази индустрия той бива унищожаван с напалм).

Пристигаме по познатата вече схема – каране в група, паркиране в група, бодри баби на двуколкни моторчета кръжат и напътсват със здрава ръка по-разхайтените шофери, които се опитват да кривнат към сянката... После запомняш името на паркинг-секцията си (този път – разбира се, по-филмови са асоциациите), скачаш на туристическото влакче-гъсеница и ту-тууу потегляш към поредния Дисни парк. Следва същия процес на влизане с билетчетата в машинката и същата проверка за гранатомети от усмихнати полюцаи.

Вече сме почти като у дома си. Отново 30-33 градусова жега от сутринта; припекът е томителен, детският ентусиазъм не стихва, подобно и на старческия, и у нас с Жоро се заражда чувството, че сме живяли в Дисни парк в предишния си живот, толкова познато ни е всичко вече.

Отново паркът има главна улица, отново опасни магазини дебнат от двете страни за всички, които не са успели да изкупят света в Magic Kingdoooom. Ние, обаче, сме стоманени пред лъскавите витрини с рекламни тениски, шапки, чанти, чашки, плакати... К иноиндустрията е пуснала пипала по витрините по-големи от корените на най-популярното колорадско дърво: трепетликата (aspen tree), което май има корени под целия щат вече... 

На входа на всеки увеселителен парк има стоянки със сгъваеми карти на съответния парк, с рисунки на всичките увеселения, за да не остане недоволен или необлужен клиента и да вземе да не се върне след 5 г отново.... Картите са на повече от 15 езика и с Траяна се забавлявахме да разглеждаме японската. Надписите били като в Покемон комикс! Мдаа, тя е малка, но знае...

Та, добре информирани, бързаме по предназначение – вече пълнят трибуните на първото увеселение, кето интересува домашната ни принцеса: Красавицата и Звяра.

Докато многолюдно-стеклата се публика пълни пейките почти под строй, на сцената има „подгряваща група” – четирима сладури с черни поло-тениски с якички и черни бермуди. Видът им е, да речем, на редови късачи на билети на входа, но пеят акапелно с ангелски гласове. И се бъзикат, абе, чаровни пичове. И името на групата им е железно „Four for a Dollar”….:)))



Та, ние с Жорката ги оценихме по-високо от последващия половинчасов спектакъл. Голям смях падна с певачите, дори честитиха един детски рожден ден на подрастващ мутант.

После започна същинската част: песни, танци, разказвачът реди историята с патетичен мъжествен глас... Замък, звяр, тътен, красива мома тича уплашено по сцената, после чинийки, чашки, свещници, часовници друсват един танец, после Гастон с челюстта (всички запознати знаят, че „Няма друг кат’ Гастон, по-голям от Гастон,...” тра-ла-ла...). Пушеци, лилави мантии, накрая на дзвера почти му окапва розата, но момата му го вдига цветето, както си му е редът :))

Ръкопляскания, поклони и публиката хуква стремглаво навън. Защо стремглаво? – За да яде, разбира се.

Това е едно от чутовните ни забавления в тия земи тилилейски – да гледаш как издържа народът американски от половин до два часа без храна. Това е то изпитание на човешката воля. Разправят, че имало хора по света, които изкачвали Еверести, спасявали човешки животи, давали „пример за безпримерен героизъм” (много си падам по тоя оксиморон), обаче всички тия раздувки са вяяяяяятър работа... 

Нищо не се брои пред героизма на среден американец (без значение дали е със 70 или 700 кг лично тегло), оставен без храна и кока-кола повече от 15-20 мин. До всеки един такъв трябва да бди милосърдна сестра с термос кола в ръка, кислороден апарат и огромен бюст (не за нещо друго – поне да го накърми по спешност). Иначе, човекът не може да се занесе до най-близката лавка.

Пуканки, кока-кола, пица, кока-кола, хот-догове (ние у дома им казваме „хот-доци”), кока-кола, бургери,  кока-кола – това е първа помощ за клетите недохранени души около нас. В никакъв случай не бива да се пропуска и животоспасяващият чипс в пакети, който би трябвало да се налива венозно, но безотговорно е оставен бедстващите люде да го поглъщат цял, без схрускване... 

Та, който е ходил на американско кино, знае как повече от половината публика влиза в салона – с толкова хранителни стоки в ръце, че сякаш ще ни затрупа скала след като започне прожекцията и ще ни откопаят след 350 години, но всички вътре ще са живи и здрави, и добре охранени с всичката храна, внесена от гладо-застрашените. Дори няма да си посегнем – да се ядем или да си правим други плътски неща, защото ще сме непрестанно заети с плюскане... Та, така се ходи на кино за два часа.

Размерът на баката с пуканки е приблизително колкото кофата на леля Айше, с която лъска коридора на някоя Окръжна болница... Душата американска трябва да е в покой и хармония със стомаха американски, за да може да се докосне до възвишените моменти на чувства и мисли на екрана. А останалата половина от салона, която влиза с голи ръце, само с някоя водичка в тях, и които ръце няма да си излязат попили тоновете палмово масло пуканково, с 250 гр сол по тях – е, те са достойни за презрение и жал. Тогава по-високо-отговорната половина от публиката бяга за още боеприпаси, за всеки случай, защото ако вземе, че падне скалата, неминуемо ще се стигне до людоедство. Та, грижат се добрите хора едни за други, мисъл има....

И така, Красавицата и Звяра свършва и народът се втурва да оцелява. Ние се втурваме към следващото увеселение, вече за някои по-мустакати членове на подрастващата ни група – Индиана Джоунс. Тук трябва да зазвучи музиката в ушите ви: „Та-та-та-таааа   та-та-таааа; та-та-та-тааааа  та-та-та-та-та...”, знаете си я. Напред, към Инди.

Сядаме на трибуните, отпред декор, набучени копия, огромно кълбо, което ще се затъркаля все някога подобаващо, Индиана-Джоунски пинизи. Бащи с колички, майки с кенгурута на гърдите, старци с инвалидни колички и множество люде на самоход донасят своите пици и кофи с пуканки и бързо сядат, за да отдадат дан на господин Спилбърг и творението му. На сцената излиза уж организаторка на продукцията, която набира доброволци за сцените. Две бодри норвежки каки, симпатяги от Орландо и Тексас, един представител на Канада, и други краища на Америка и света се изсипват за участие на сцената.

Както можете да видите от мини-клипчето (вижте линка по-нагоре), следват различни известни сцени, каксади, нашата група доброволци са в масовката; следват ръкопашни боеве, катерене и падане от високи стълби, бой пред самолета, запалване на цистерната, гръм на цистерната (тук Траяна леко се ‘респектирА’,  както се казва). Битки, бибитки...













Е, спаси Индиана мацката.... Добре свършиха нещата, но хайде, че народът огладня – представлението се проточи почти 45 минути и публиката взе да диша тежко. Абстиненция, братче... Не дават венозно кока-кола, че да се надруса човек и да му държи влага поне час-два, така че зле се отразява липсата й на тълпата...

После навън взе, че стана 35-градусова жега и тръгнахме хаотично наоколо. Влязохме да видим едно кратко представление на пра-пра-старото Мъпет Шоу („мана-мана тап-ти-ди-диди.., мана-мана..”) Докато, обаче се събере народът за да влезем в залата, насядахме по пода в една предзала (колко родилно ми звучи този термин) да зяпаме екрани със стари шоута на Гонзо и компания.

Тук е моментът да кажа, че в този миг, нашият почти 14-годишен момък изсулва незабелязано от джоба си телефона си, докато се е полуизлегнал на пода. После вратите на залата се отварят, всички влизаме с мерак в здраво-климатизараната зала, без да знаем, че телефонът му остава да си лежи на пода някъде навън. Гледаме си Фози и Пиги и другите герои отпреди половин век и си се измъкваме за следолед.

Нещо редиците ни днес не ги бива. Голяма жега, пот се лее, хлад има само вътре при климатиците и дори Калоян почва да губи мерак да го мятат по разни ролъркостъри и екшън-гиби увеселения. В джоба му дреме едно fast-pass билетче за Кулата на Ужасите (Tower of Terror) – една сграда като стар-престар хотел, в кяото иам асансьор, който потегля ряако надолу, после рязко спира, вътре всички пищят неистово, а като го гледаш отвън – се отваря и затваря една врата на фасадата и виждаш клетниците как висят и пищят вътре до скъсване. 

Та, аз да вляза там? Ноу, тенк ю, както казва баба Гицка. И Жорката е „ноу, тенкю”. Гледаме как жегата е скапала и 14-годишния юношески плам и билета за бързо влизане, който пламти в джоба на Калоян, почва да поугасва и да пирдобива вял вид.

Много жега не ни понася. Все пак да не забравяме, че например посред май месец, по колорадските земи е едва 4 градуса Целзий, с бръснещ вятър (доста мили в час)  и сутринта прехвърчаше дребна суграшица. Е, вчера може да е било 20 *С, и децата да са по къси панталони, но следващият ден се оказва просто вледеняващ. Така се живее тук... Якета, шапки, както си му е реда за 2200 метра надморска височина – за справка, седемте рилски езера са разположени на надморска височина 2100-2500 метра според източниците, но Шогун знае от личен опит, нея можем да питаме как е там температурата...

Поотвикнали сме от жегата. Понеже климатът в Колорадо се отличава с много сух въздух, съответно и студа е понася по-леко. Когато навън е 10*С, ние ходим по фанелки. Лятото (юни-септември) стига и до 28-32*С, но като цяло, не можеш да седиш вечер към 10 ч. на двора и да пиеш вино, ако нямаш някаква блуза на раменете или леко яке – планинска му работа.

В резултат на влажния тропически климат на Флорида, обаче, и този парк на Дисни е препълнен с цветя, зеленина, чистота, пак цветя - красиво е...







Та, жегата ни определено ни идва в повече, а и нещо децата позагубват интерес към Hollywood Studios. И така, по пладне, както казва народът, към 1.30 ч. решаваме, че ще вземем днес изпозваме хопър-билета си за всичките Дисни паркове - и пожелаваме да скочим до някой друг, с надежда за повече разхлада и по-интересени за децата увеселения.

Къде да отидем между 2 и 9 вечерта? Animal Kingdom или Epcot?

Animal Kingdom звучи на децата някак много магнетично и те определено си го заплюват за цял ден там на следващия ден Трети... Къде да прекараме остатъка от ден Втори, обаче?

Epcot ни звучи леко като технически панаир, абе ТНТМ един вид, ми да вземем да го пробваме за половин ден? 

Обикновено, когато не очакваш нещо Бог знае какво от едно място и отиваш ей така, някак да убиеш времето и да се поразнообразиш просто – то, това място има всички шансове да те очарова.

И така, без да подозираме, се отправяме към мястото, което ще се превърне в най-любимия ни Дисни парк изобщо – Epcot.

<< Линк към 2-ра част                                           Линк към 4-та част >>