Наскоро при нас в групата се завърна детенце, което беше пътувало до Виетнам с родителите си. Всеобща радост, целувки, грейнали очички... Сред нещата, които ни донесе, имаше особено ценен подарък за нас - диск със снимки от тази далечна и екзотична земя. Гледахме със затаен дъх - красота, градини с лиани, детски площадки с пясък /не с цимент/ под пързалките и люлките,  хилядолетни храмове.....и мавзолей. Аз през цялото време се стараех да обяснявам на децата кое какво е, но когато стигнахме до мавзолея....За минута се вцепених - как да обясня що е това мавзолей?, а те, милите,  седят и ме гледат с ококорени очи...Добре, че се сетих за Египет и фараоните, взех да ги навързвам, да рисувам картини от миналото...,е, стигнах до някаквото сравнение, че мавзолеят е нещо като Египетска пирамида.....И, изтървах фразата: "И ние си имахме мавзолей, ама го съборихме"...!!!...А едно от умничетата изстреля в тишината: "А това хубаво ли е или е лошо?"
    Минута мълчание за госпожата. И се престраших: "Ами, лошо е .".... защото не можем да събаряме историята. Хубава или лоша, следите от нея трябва да стоят, за да знаем истината. И да не я забравяме.