Рак на дебелото черво (РДЧ) е на второ място, като причина за смъртност в България след рак на белия дроб и най-честата ракова локализация в храносмилателната система. Честотата на РДЧ при мъжете и жените е приблизително еднаква. Най-често се развива във възраст от 60 до 80 години.

- Сега започни да броиш бавно обратно от 10 до 0.
 - 10...9...8...7...6..
 
    Сестрата, участвала в операцията каза, че съм стигнал до 3, преди да ме погълне упойката. Някои пациенти се унасяли още на 7, почти никой не е стигал до 1, освен тези които се нуждаели от по висока доза упойка. Организма на човек привиква с лекарствата, нагажда се. Оказа се, че най-будните са употребявали дълго време болкоуспокояващи и/или сънотворни препарати. Днеска попитах сестрата дали е присъствала на операция на наркотично зависим пациент. Тя отрече, но ми разказа някои неща. Случвало се е наркоман все още под влияние на наркотика да не може да бъде упоен, докато отчасти не премине действието на дрогата. Сигурно има такъв медикамент, който да "сваля" надрусаните обратно на земята. 
    Е 3 не е зле, макар, че никога не съм си падал ранобудник и то си е така, понеже от години насам ми е трудно да заспя преди 2 сутринта и се чудя на хора, които успяват да си легнат между 10 и 11 вечерта.
    Мойте спомени от операцията свършват на числото шест малко след 2 часа следобяд и започват на другия ден към 11 сутринта (е то вече е към обяд, ама нейсе). Косата ми изчезна 15 минути по рано преди операцията а дали е изникнала още не ми е ясно от бинтовете. Но това няма значение, понеже скоро ще започне химиотерапия или лъчетерапия, така че каквото е изникнало - пак ще падне.
    Лаптопите са голяма работа :)Иначе как ли щях да напиша и изпратя това, все още в болничното си легло. Но нямаше как това да стане докато бях на целодневни системи. Кап-кап-кап. Целодневна досада. Все още не съм избагал от тях, но поне вече имам 3-4 часа време да си почина от тях, може би и повече, времето не съм засичал. Пък и ми бяха нужни поне два дена да ми се проясни главата и да мисля ясно инак щяха тука да се получат някакви безмислици.Мисля, че даже се справям добре и с пунктуацията.
    На първите няколко реда постоянно поглеждах към стъклото на вратата, защото такива работи като четене на книги, гледане на телевизия и прочие не се препоръчват след мозъчна операция ха-ха. Обещавам да не чета книги 1 месец,ако може през ден-два да пиша в блога :)Лаптопа не е мой, ами на съседа ми по легло. На него не му пречи четенето и писането, понеже е със многократна фрактура на десния крак и с бая дебел гипс, закачен на стойка а от него някакви железа излизат пфффффф! 
    Леглото отляво е празно от един ден насам. Инфаркт, не първи, но за съжаление последен и фатален. Случи се толкова бързо, чак не го осъзнах в първия момент.
    Развръзката в живота понякога идва мигновено. Сега чаршафите са чисти и бели и нищо не ми подсказва за това, освен спомена. Няма цвете или знак, просто болнична чистота. Антракт, моля. Следващият. Кратко, но прозаично.
    Но аз се отплесвам. Щях да разказвам за операцията. А тя не беше това, което трябваше да бъде.
    Рентгеновите снимки и магнитния резонанс не казват всичко. Не могат да покажат всичко. Защото това, което е заседнало между гънките в главата ми се оказва, че няма как да бъде извадено, според първоначалния замисъл. Ако въпреки това го бяха извадили, според хирурга, аз днеска нямаше да ви пиша това. Попита ме дали искам да знам подробности около това. Не съм медик и нищо не разбирам от анатомия или хирургия, така че едно медицинско обяснение би ми прозвучало на африкански, а аз не разбирам африкански. Само знам, че мъничкото орехче е порасло, за нещо се е срасло и е притиснало нещо и още разни такива неща... е как няма да е сраснало, то си е част от мозъка, но сбъркана част, дето не и е мястото там... операцията е закъсняла. Или пък орехчето е избързало? Безразлчино. Моля, аплодисменти след финала.
    Мдам сега ще се дискутира лъчетерапия vs химиотерапия, а може би и двете плюс мадикаментозно лечение. Но това нещо е почнало да расте и дали ще иска да спре? Уау, викам си ще стана радиоактивен. Иронията ще прати смъртта на майната си. От нея ми се намира.
       Преди малко рових в нета за информация по темата и се оказа, че сме цяло братство! Според една статия 1 на всеки 60 души има такова чудо като моето, но голяма част са доброкачествени и си остават мънички и никога не порастват и човек не узнава за тях. Растящите орехчета са рядкост. Сега се чувствам малко по специален има с какво да се похваля. Българина обича да се фука... но аз не съм в България, дали тука си падат по бъзиците? Трябва да проверя.
    Мисля, че трябва да приключвам с писането засега, понеже усещам раздвижване в коридора и не ми се иска да ме сбарат с две ръце в кацата с меда.
    Поздрави на България и на българското слънце, което го няма никъде другаде по света.
                                         ЕЛМУНДО МАТАДОР

Животоспасяваща. 50 на 50 шанс в моя полза и моя вреда.
Страх ли ме е? Какъв е шансът й да е успешна? Какво може да ми коства тя? Какъв ще бъда утре и ще ме има ли?

Влизам на тежка операция след 48 часа... Животоспасяваща.
Какво да ви кажа? Как да го кажа?
Изгубих съня си от две седмици насам. Сън няма, само някакъв полуунес, в който се мяркат бледи и призрачни картини. Хората ми казват, че преди тежка операция трябва да си спокоен и отпочинал, за да се справи тялото ти, да има сили да преодолее раните от нея.
Животоспасяваща, мили боже. А аз все още нямам 30 години. Нима съм се наживял вече??? Имам чувството, че още не съм почнал живота, тъй като все още не съм създал нито семейство, нито свои деца. От една страна си мисля, че това е добре, защото ако операцията се окаже неуспешна още едно дете ще остане без баща, а това не го пожелавам никому.
От друга страна обаче, ако изходът и е фатален, кой ще си спомня за мен? Толкова съм далече от родители и близки, че не съм се прибирал повече от 5 години, а приятелите... не са това, което бяха преди. Това, което го няма бързо се забравя.
Но това сега не ме тревожи така, както безсънието ми. От него се страхувам, защото то ме изтощава всеки изминал ден. И с секи ден, чувставам как шансовете ми за живот се смаляват и смаляват... Може би трябва да прекарам последните 48 часа в пиянство, което да ми помогне да заспя, понеже чувал съм, че грижите се удавят в алкохола. Огледалото в банята вече почна да се износва от вглеждане, всички човешки чувства сякаш се притъпяват.
Вчера валя проливен дъжд. Отидох до магазина за хляб и цигари. Разбрах, че вън вали от съседа ми, който ми каза, че съм целия вир-вода. Тогава разбрах, че вън е валяло. Не бях усетил влагата. Нима е възможно?
Казват, че симптомите са странни миризми и образи, а не липсата на сетива. Това което притиска мозъка ми явно си разпростира пипалата все повече и повече.
Или пък е от безсънието?
Не знам.

Не пиша това, за да набирам средства или нещо от сорта - това, вече е сторено, не търся и съжаление. Мен ме бива перфектно да се самосъжалявам, нали това правя в момента.

Търся просто, някой да ми каже : Да, ще трябваш утре на света, да необходим си за нещо на тоя свят...

Хммм, мисля си : може би безсънието не е така страшно, може би повечето хора пред операция губят съня си също. Може би вярата в способностите на лекарския екип, че той може да ме преведе до утрешния ден е най-важното в случая, а не часовете прекарани в будуване.

Ще поискам  леглото в реанимацията да е до прозореца, ако е възможно. Така че, ако се събудя, да бъда най-близко до слънчевите лъчи и да разбера, че животът е на моя страна и този път.

Пиша това като писмо до поискване. Писмо, което всеки, който поиска да прочете. Надявам се да стигне до адресата.

Поздрави.
                                                            ЕЛМУНДО МАТАДОР