Без съмнение днешното изкуство е отражение на отношенията, които господстват в модерното общество – меркантилизъм, постигане на печалби без оглед на средствата, консуматорска мания, подклаждана от търговците чрез тотална реклама. Поставено в тази неблагоприятна свръхкомерсиализирана среда, то мутира от продукт с художествена стойност до нискокачествена търговска стока. Причините за тази колосална девалвация е много проста – тези, които потребяват тая стока – финансовият елит – не разполагат със сетивните възприятия и критерии да я оценят. Това позволява да им бъде пробутан всякакъв боклук. Ситуацията е подобна на тази от периода на Великите географски открития, когато европейските авантюристи предлагат евтини и нискокачествени дрънкулки на невежите диваци, получавайки в замяна злато и скъпоценни камъни. От този гешефт в крайна сметка страда самото изкуство, както и хората, които го ценят в истинските му измерения.

    Терминът изкуство съдържа в себе си възвишена конотация, но в днешно време предизвиква единствено асоциации с финансов оттенък и скандален привкус. Днес изкуство не е творческата материализация на най-възвишените представи на гения, а способността да пласираш продукта си с помощта на рекламата на възможно най-високата цена. Тоест, тук вече става дума само за търговия, та дори и за чиста спекула.

    Изкуството – всепризнатата кралица на всички човешки деятелности, коронованата особа на световната култура, днес е в позицията на прислужница на користни спекуланти. Изкуството – този Олимп на човешкия гений – от изключително трудно превземаем връх, по силите само на най-достойните единици, днес е място за нечистоплътни оргии на тълпи от естетически осакатени бездарници.

    Подходящ пример за настоящия казус с преобръщането на критериите в изкуството е приказката „Новите дрехи на царя”, която, разбира се, не е възникнала случайно. Познатата фабула разказва за ловки измамници, които „ушиват” за лекомисления и самовлюбен монарх дрехи, уж направени от специална материя, която, видите ли, не може да бъде забелязана от глупците и некадърниците. Предупредени пресметливо за чудния „ефект” да отсява умните от празноглавите, който уж притежавал модерният плат, свидетелите на това шарлатанство не смеят да споделят простата истина за голотията на своя владетел, страхувайки се да не се изложат. Днес имаме същата конфигурация – „творци”, които произвеждат нещо без никаква стойност, финансово обезпечени, но културно неграмотни консуматори и мълчаливо мнозинство, което, под страх да не бъде заподозряно и обвинено в естетическа некомпетентност, спотаява в себе си очевидния факт, че „царят е гол”, т. е. съвременното изкуство е дезавуирано от собствената си немощ. Това дава възможност на парвенющината и бездарието да излязат в настъпление и да се развихрят. Всеки упрек срещу царящия културен нихилизъм е посрещан от глутниците на тези advocatus diaboli с френетични анатеми и „разпни го”. Също като в приказката некомпетентни и користни адепти на съвременното изкуство се опитват да ни убедят, че негативното отношение спрямо безобразните му проявления се дължи на непознаване на неговата същност, характер и др. под. Преведено това означава, че който не примира от екстаз пред неговите продукти, е лишен от въображение, интелект, духовност, естетическа чувствителност и не е способен да прозре дълбокия замисъл на автора, да оцени вътрешната, скритата красота на произведението му. Естествено, това е все същата уловка от посочената приказка – който не вижда „дрехите”, е некомпетентен и глупав. Наистина, каква удобна формула за оправдаване на бездарието!

    В съвремието изкуството се явява изцяло елемент от икономическите отношения производство-потребление, губейки основни черти от своята същност – естетизъм, духовност, красота, съвършенство, хармония, симетрия, реализъм, образност, майсторство. От арбитър, следящ да не бъде размита границата между красивото и грозното, от възпитател на естетически идеи и понятия, то се превръща в проста пазарна стока, предмет на покупко-продажба. От сублимен творчески акт на естетически надарен субект, стремящ се да пресъздаде красотата на природата, на човека и на човешката душа по възможно най-реалистичен начин, то е сведено до ролята на предмет, предназначен да задоволи низките щения на комплексирани сноби. Гротескният вид, който днешното изкуство е придобило, е в пълно съответствие с жалката му длъжност на пазарен продукт – абсолютен сурогат, непълноценен заместител на класическото изкуство. Допуснали сме тази най-възвишена проява на човешкия дух и гений да бъде принизена дори и под нивото на обичайните потребителски артикули, в които ако не естетика, то присъства поне качество на материалите и изработката. За съжаление в съвременното изкуство отсъства както красотата, така и прецизността на направата. Всъщност, чрез одиозния си облик то отразява в пълна степен естетическата импотентност на шарлатаните, занимаващи се с неговото производство, и на потребителите на този пошъл ерзац.

    Изкуството днес се е превърнало в елемент от интериора, в част от модерното обзавеждане, и често се избира според цвета на стените, мебелите и останалите аксесоари в дома. Нерядко галериите са посещавани от купувачи, които водят със себе си своя консултант-дизайнер, който ги съветва какво точно да изберат, за да подхожда на съществуващото вътрешно оформление в тяхното жилище. Ролята на изкуството вече е сведена до функцията на луксозен предмет, символизиращ преди всичко определен статус, а наличието, или по-скоро отсъствието, на художествени качества е абсолютно пренебрегван показател. Което пък е добре дошло за страдащите от естетическа дисфункция примитиви, възползващи се от отпадането на непреодолимите иначе за тях ограничения – критичността на взискателния потребител на изкуство.

    Освен индикатор за общественото положение на притежателя си, съвременното изкуство е и форма на инвестиция. Непрекъснато растящите му цени, предизвикват масова еуфория у хората с търговски нюх и амбиции. Всеки купувач може да е сигурен, че днешното му капиталовложение в такъв продукт, утре ще се отплати, прибавяйки солиден процент печалба. Но това не говори по никакъв начин за художествената стойност на тези изделия, защото от тях по правило се интересуват предимно меркантилни типове, гонещи финансови облаги, без да се интересуват от естеството на търгуваната стока. Най-запалени играчи на борсата за модерно изкуство са новобогаташите от Катар, Русия, Китай и Индия, които с тези си завоевания си печелят известност и престиж, а и немалко пари, което е най-важният фактор, разбира се. 

    Издигналите се в някои случаи от нищото (което може да е похвално, ако е постигнато по честен начин), а понякога и със съмнителни средства тузари, бързат да манифестират финансовата си състоятелност със скъпи покупки – автомобили, яхти, имоти, острови, замъци, а защо не и изкуство. Последното е за тях само част от мероприятието за себедоказване чрез демонстративно излагане на прясно набавените материални придобивки. Затова и художествените качества не са от значение – важна е цената, и ако тя е сензационна, всеобщото внимание е гарантирано, което е и целта на обичайния себичен грандоман. Тъй като естетическите критерии са премахнати като маловажни и дори непотребни за крайния потребител, вече всичко, съпроводено с подходяща реклама, може да бъде провъзгласено за изкуство. И когато светът вижда, че абсолютен художествен брак се котира на пазара с такива високи стойности, това се превръща в модел за подражание. Това е особено привлекателно за творческите инвалиди, които могат да прогресират само в условията на такава естетическа недостатъчност. Ето, този е механизмът, чрез който бездарието се превръща в еталон.

    Проблемът не би бил толкова сериозен, ако засягаше само пряко замесените лица – бездарния творец, хитрия търговец и наивния богаташ. Но в днешният свят, в който царстват медиите, които формират и канализират обществените вкусове, цялата тази позорна спекула бива широко огласявана с акцент върху баснословната стойност на поредния фабрикат, наблягайки непременно и върху „гениалността” на неговия автор. За повечето хора средствата за масова информация са единственият прозорец към света, който изгражда техните представи и светоусещане, определя посоката на техните мисли, настроения и реакции. Това предопределя и налагането на днешните модни вкусове и естетическа визия в масовото съзнание. Така извратените взаимоотношения в света на съвременното изкуство, макар и на пръв поглед стоящи далеч от бита на средностатистическия гражданин, чрез посредничеството на медиите оказват пагубно влияние за изграждането у него на дефектни критерии.

    Медиите с особена охота публикуват информацията от света на съвременното изкуство, разчитайки на страстта на публиката към сензационни новини. Тя бива поглъщана със същата подсъзнателна ирационална пристрастеност, както и известията за природни катастрофи, пътно транспортни произшествия, социални катаклизми, финансови измами, масови убийства, борсови спекулации и престъпления от всякакъв род. За средствата за масово осведомяване няма никакво значение каква е новината – важен е рейтингът, който ще произведе за медията, и, разбира се, средствата от реклами, които ще привлече. Актуалните новости за съвременното изкуство, предлагани на публиката, са само средство за спечелване вниманието на аудиторията, както и всички останали новини. И колкото са по-пикантни, т. е. свързани със секс, наркотици, изневери и най-вече – с пари, толкова по-популярна става медията. А светът на модерното изкуство изобилства от такива пикантерии, защото то реално се издържа от тях. Самото изкуство тук е забърсано под килима – останали са само екстравагантността, оригиналнеченето, пародията, позата, сензацията, ексцентричността.

    В опита си да отбраняват с всички средства кощунствените деяния на съвременните творци, техните верни апологети прибягват до различни прийоми. Един от любимите им е трикът с т. нар. „индивидуализъм” или „индивидуален подход”. С него се цели да се даде обяснение на уродливите изделия, които днес висят позорно в галериите за съвременно изкуство, представяни за „шедьоври” на „велики художници”. Тезата е, че това било личното виждане на автора, който по този начин показвал собствения си поглед върху света и събитията. Жалък опит за оправдаване творческата импотентност! Защото не индивидулният подход прави твореца, а способността му да обективизира чрез изкуството си своите идеи в доставяща естетическо наслаждение реалистична форма.

    По силата на природните закономерности всички хора са различни и притежават свои отличителни характеристики. Това определя и различния им подход при извършването на обичайните дейности. Всички шофьори карат автомобилите си по специфичен начин, но не индивидуалните различия в шофирането им ги прави шофьори, а способността им да управляват превозното средство. По същия начин художниците рисуват по различен начин, но това, което ги детерминира като художници, не е разнообразието в маниерите и методите им, а способността им да рисуват правилно, т. е. да изобразяват правдиво и убедително обектите. Едва когато някой усвои умението да рисува правилно, тогава той може да бъде определен като художник. А индивидуалният му подход ще служи просто да го различаваме от останалите художници, а не да го дефинираме като художник. Защото тези, които не умеят да рисуват правилно, го правят също по различен начин. Ако се ръководим само от това, че художник е този, който драска по своеобразен начин, тогава всеки бездарник може да бъде художник. Къде тук е критерият?

    Издигането на индивидуализма в култ, придаването му първенстваща роля пред останалите задължителни критерии е дълбоко погрешно. Това води до превръщането на оригиналнеченото и ексцентризма във водещи мотиви за твореца.

    Всички бездарници са бездарни по различен начин (т. е. всеки от тях е бездарен по свой си индивидуален маниер), но не различията ги правят бездарници, а неумението им да рисуват правилно, което е основен критерий. Отричането на това правило отваря вратите на изкуството за всякакви некадърници, които се крият зад мантрата „индивидуален подход” – т. е. „аз рисувам отвратително, не защото съм бездарен, а тъй като това е моето оригинално виждане за нещата”.

    Тезата за „индивидуалния подход” всъщност е зле прикрит опит в изкуството да се промъкнат откровено посредствени негодяи, които с това се опитват да създадат впечатление, че в изкуството няма критерии. И е видно, че не малко хора се хващат на тази елементарна уловка.

    Индивидуализмът не може да бъде решаващ критерий в никоя сфера и най-малко може да бъде такъв в изкуството. Все едно някой да се качи в автомобила и да започне да криволичи и да се блъска в каквото попадне на пътя му, обявявайки, че това не е по причина на неумението му да шофира, а е израз на неговия „индивидуален подход”. Значи тогава всеки може да бъде шофьор, щом като „индивидуалният подход” е поставен над всички критерии. Демонстрация на точно такава катастрофа, породена от неспособност, са „постиженията” в съвременното изкуство, където индивидуализмът е поставен на първо място. Всеки драска, каквото роди бездарния му и понякога болен мозък, оправдавайки се със собственото си виждане.

    Друг фокус, чрез който се прави опит съвременното изкуство да бъде маскирано като... изкуство, е твърдението, че не било необходимо обектите да бъдат пресъздавани от творците в техните произведения възможно най-близко до реалния им облик, защото и с извънредно оскъдните си похвати и, меко казано, странни образи то, съвременното изкуство, успявало да предава послания. Само че това опростенчество е свело съвременното изкуство до свойството на обикновените пътни знаци, които с възможно най-прости средства и символи също излъчват определени послания. Това е доказателство, че ако надраскаме няколко фигури и някой разпознае в тях човешки форми, това не означава, че сме сътворили изкуство. В детските рисунки, табелите, пиктограмите, емблемите и пътните знаци също се разпознават разни обекти и без усилие можем да отгатнем замисъла им, но това не ги прави изкуство. Последното лесно се разпознава по висшата степен на майсторство, с която са пресъздадени образите и формите, нещо, което не може да се каже за пътните знаци и съвременното изкуство. Но ако за първите това е разбираемо и необходимо с оглед на тяхната функция, то за естетическата ограниченост, опростителство, банализиране и примитивизъм на съвременното изкуство няма никакво оправдание.

    Ето как стоят нещата в днешното изкуство. Имате любимо ястие, което сте опитвали многократно и чийто вкус, вид, аромат, начин на приготвяне, съдържание и консистенция са ви прекрасно познати. Влизате в реномирано заведение, за което сте чували, че предлага изискани и добре приготвени храни и си поръчвате този ваш предпочитан специалитет. Когато ви го поднасят обаче, виждате и дори подушвате, че това въобще не е желаната от вас гозба. В чинията ви се мъдри нещо силно изгоряло, миришещо при това и на развалено, в което, доколкото можете да различите, даже не се съдържат необходимите продукти. Естествено, вие не бихте консумирали подобна помия и търсите сметка от управителя. Той, обаче, придружен от тълпа клакьори, се опитва да ви убеди, че изгорелият бълвоч е именно посоченото от вас ястие, че вие нямате вкус, че не разбирате от тези неща, че не сте в интелектуалното състояние да проумеете, че имате честта лично да опитате произведението на главния готвач – много известен кулинарен гений – който чрез него бил изразил индивидуалния си подход. По същия начин глашатаите на съвременното изкуство ни поучават с менторски тон, че грозното е красиво, бялото е черно, бездарието е гениалност, посредствеността е талант, безидейността е вдъхновение, асиметричността е симетрия, несъразмерността е пропорционалност, дисхармонията е благозвучие, примитивността е естетика, вулгарността е култура, безобразността е изкуство и т. н. Те ни убеждават, че в куриозно-парадоксалните драсканици се крие някаква особена красота – такава, каквато само „призваните” могат да видят; че в тях се съдържа дълбок смисъл; че те предават възвишени послания; че внушават велики идеи; че изразяват силни чувства, но ние, непросветените, не можем да се насладим на цялото това „богатство” защото сме невежи и безчувствени. Досущ като в приказката тези зомбирани индивиди се опитват да ни накарат да не вярваме на зрението, слуха и чувствата си, а да се доверим изцяло на тяхната преценка. Какво неописуемо нахалство!

    Не е необходимо някакво извънредно умствено усилие, за да се отгатне причината за пословичната ненавист на модерните днес „творци” към красивото, към симетрията и реализма – ненавист, която флагрантно се откроява в умопомрачителните им до патологизъм творения. Първоизточникът на тази неприязън е комплексът, породен от проумяването на неспособността им да ги пресъздават в собствените си работи поради творческата си имбецилност. Това е непреодолима пречка пред реализацията им на пазара, затова задача от първа важност за тях е всички естетически критерии да бъдат омерзени и запокитени на бунището. Този регресивен процес е в ход от прекалено дълго време и днес се намира в заключителната си фаза. Днес имаме нещастието да сме свидетели на неговата кулминация, която ознаменува триумфа на посредствеността. Красотата е обругана и низвергната, защото дори само нейното съществувание е отрицание на инфантилните прояви на днешните производители на изкуство. Реализмът съвсем целенасочено и злоумишлено е охулен и злепоставен, защото се явява непостижим връх за паразитиращите натрапници. Той е абсолютен антипод на несръчните им експерименти и самото му присъствие ги денонсира категорично. Ако естетическите критерии, които с толкова любов и всеотдайност са градени от предишните поколения, бяха все още в сила, днес огромна част от статистите, подвизаващи се на художествената сцена, не биха могли да преживяват от бездарието си. Защото тези критерии са ситото, през което се отсяват некадърниците. Ето затова те толкова упорито бяха атакувани и торпилирани от ордите лишени от талант самозванци. Детронирането на тези критерии позволи на тия варварски пълчища да нахлуят в храма на изкуството и да му отмъстят за собственото си бездарие. Естетическите ценности, развивали се в продължение на хилядолетия, днес са безсрамно поругани от агентите на съвременното изкуство. Техните атрофирали креатури са стряскаща епитафия за една преждевременна кончина – тази на истинското изкуство!

    Все пак, изхождайки от историческите закономерности, можем да предположим, че след дългия период на мракобесие и деградация, характеризиращ се с пълен упадък на критериите и стойностите, изкуството ще преживее отново своето прераждане, както това се случи в периода на Ренесанса. То отново ще се върне към изконните си ценности – хармония, симетрия, реализъм, естественост, художественост, стремеж към съвършенство, убедително представяне на стойностни идеи, способност да доставя естетическа наслада. Отново, изпразненият днес от съдържание термин изкуство, ще се изпълни с традиционния си смисъл и същност, правейки ни благословени свидетели на върховното майсторство на гениалния творец да пресъздава красотата в най-изящните й форми и багри. И изкуството пак ще възкръсне от пепелта на днешната разруха, защото „животът е кратък, а изкуството – вечно”. 

    Изкуството вероятно е възникнало от вътрешната потребност на индивида да изрази себе си, да се легитимира и реализира като личност и творчески субект, да направи своите идеи, представи и светоусещане достояние на другите и да демонстрира способностите си пред тях. Със специфичните си средства и възможности то е дало възможност на хората да оставят за следващите поколения натрупаните опит, знания и умения и да ги запазят за бъдещето. Постепенно изкуството се е утвърдило като част от културата и се е превърнало в обществено съзнание и необходимост, в съвест на човешкия колектив. В частност то е изява на личността, но като цяло се явява еманация на културното развитие на обществото. Тоест, изкуството е отражение на духовното равнище на дадения социум. 

    Предполага се, че в първобитните общества изкуството се е зародило като способ за решаване на практически задачи. Една от целите му много вероятно е била да привлича вниманието на околните – мъжките или женските индивиди – към субекта, притежаващ някакъв необичайно изглеждащ за тогавашното ежедневие предмет. Такава вещ може да примамва и съблазнява останалите с необикновени цветове, линии и форми – нещо, което, между другото, не е чуждо и на днешните хора. Умеещият да създава такива неща (като огърлиците от раковини , намерени в Южна Африка и датирани около 75 хил. години преди новата ера) сигурно е бил уважаван, тъй като предметите на неговата дейност са били търсени и харесвани, а и в онези времена такива способности са били приписвани на мистични сили.

    Утилитарният генезис на изкуството се открива и в изображенията на ловни сцени, хора в животински маски, пронизани от стрели животни, които са свързани с ритуални обряди, предназначени да осигурят успех в лова, който е бил основно средство за препитание на древните хора. Възможно е някои от тези пиктограми да са свързани с култа към тотема – звяра, покровител на племето, на който са принасяни жертви.

    Татуировките и обичаят да се носят разни украшения също са продиктувани от необходимости – да предизвикват страх у врага, да служат като свещени символи и амулети, предпазващи от болести, зли духове, смърт, да свидетелстват за подвизите на ловеца или вòйна т. н. Рисунките на древните австралийски аборигени, откривани по скали и стени на пещери, които днес продължават да се практикуват от техните наследници, използващи същите материали и техника, всъщност представляват картинни разкази. Но сами по себе си те нямат особен смисъл – трябва да съпроводени със строго определени танцови движения, звуци от музикални инструменти и напеви. Това визуално и звуково представление съдържа конкретно послание и се изпълнява в точен момент от годината. Неговата цел не е да осигури наслада на присъстващите, а да им внуши идеи и знания, с чиято помощ ще бъде гарантирано оцеляването на общността.

    Виждаме, че в първоначалната си форма изкуството е имало чисто практическа функция. Но този утилитарно-познавателен подход на древните хора все още не представлява истинско изкуство – онова, което изразява и предизвиква чисто естетически усещания. Но то е основата, върху която са изградени следващите нива; то е фундамента, върху който лежат всички дейности и форми на художественото творчество до наши дни.

    Несъмнено древните ни предци са притежавали умствения капацитет на съвременните хора. Но за разлика от нас техните познания за заобикалящата ги действителност са били много по-бедни и наивни. Неможейки да си обяснят природата на явленията и процесите в околния им свят, те си създавали представи, съответстващи на малкия обем знания и опит, с който разполагат. Нашите прадеди са смятали, че освен видимия физически свят, съществува и друг – духовен, мистичен и невидим такъв. Като причинители на събитията в природата са припознавали тайни и незрими сили, криещи се в скали, живи твари, реки, дървета. Неспособни да им противодействуват физически, те са се опитвали да ги омилостивят по своеобразен начин. Затова и голяма част от произведенията на първобитните творци са били създадени да служат за магически ритуали. Чрез рисунки и скулптури и съпътстващите ги церемонии е трябвало да бъде обезпечена сполука за ловуващите, благоразположението на духовете, здраве и плодовитост, закрила от стихиите и дивите зверове, спасение от враговете и др. под. Така от хаоса на обърканите и примитивни представи на предисторическия човек е възникнала първобитната магия, станала родоначалник на религията. Тя е била призвана да помага за осъществяване на най-важните и опасни начинания, поради което е имала и първенстваща роля в тогавашните общества. Оттогава религията и изкуството са интимни спътници в многовековния път на човечеството.

    Любопитно е, че най-ранните следи от творческа дейност на древните хора представляват предимно изображения на животни под формата на скални и пещерни рисунки, статуетки от глина или камък, изрязани от кост и рогове фигурки или издълбани с остър предмет върху тези материали животински образи. Както днес, така и тогава човекът е изобразявал този обект, който е приковавал основно вниманието му. За индивида от палеолита това е бил елена, бизона, коня и други животни, които са били най-важният източник на хранителни вещества. Прави впечатление, че кръгът на представяните животни е ограничен преимуществено до тези видове, които са представлявали непосредствен интерес като основен източник за съществувание. От успеха на улова им е зависило оцеляването на цялата група – както на самите ловци, така и на жените, децата и по-възрасните индивиди. Ловът е бил основният фактор и около него се е въртяла цялата дейност на общността. Но тъй като той често е бил несполучлив поради използваните примитивни пособия и техники, гладът, болестите и смъртта са били неизменна част от живота на хората от каменната ера. Ето защо е било изключително важно да се осигури късмет на ловците. Понеже не притежавали някакъв друг способ да повлияят на природните сили, предците ни са се опитвали да ги омилостивят, принасяйки им жертви и изпълнявайки ритуали. Тези магически обреди се състояли от танцови движения и стъпки, съпроводени от звуците на груби инструменти, а участниците са изрисували телата и лицата си с бои, а някои са носели и маски. По този начин жизнените потребности на членовете на древните общества са изисквали от тях да проявяват творческа активност, която в своя първичен вид е била с изцяло лукративен характер, но всъщност представлява зародишът на изкуството, каквото го познаваме днес.

    Понеже животът на нашите древни прадеди е бил неразривно свързан със суровата и враждебна към тях природа, чиито закони по никакъв начин не са могли да си обяснят с оскъдните си познания, те са прибягвали до магията в опит да повлияят позитивно на събитията. Чародейството се е превърнало в неразривна част от тяхното всекидневие, към което са се обръщали в най-сюблимните моменти от жизнения си път.

    С разрастването на човешките популации, а с това и с усложняването на обществените взаимоотношения, настъпва развитие и на първобитната магия. Оттърсвайки се постепенно от първоначалната си примитивност, тя се разгръща в по-комплицирана система от митологически представи и култове, които предполагат наличието на втори свят, тайнствен и неприличащ на реалния. Във връзка с усложняването на култовете се появява и група от жреци и магове, за които тази дейност се превръща в средство за препитание, в основно занятие и „професия”. Използвайки специфични прийоми, те допълнително внасят мъглявост и неяснота в представите на съплеменниците си, които и без това са твърде елементарни и наивни. За да затвърди позиците си, от които извлича определени облаги, тази прослойка прибягва до помощта на изкуството, с което и никога не се е разделяла. Със средствата, които владее, то трябва да придаде по-голяма тежест и внушителност на тяхната по същество несъстоятелна и неособено полезна за колектива дейност. Изкуството трябва да създаде впечатление у членовете на общността, че кастата на жреците е жизнено необходима за неговото оцеляване. Именно поради тази причина се налага то да сътворява все по впечатляващи и грандиозни произведения, чиято цел е да внушава страхопочитание и боязън, смирение и покорство.

    Неслучайно след трансформирането на примитивната магия в сложна система от култове се случва метаморфоза и в областта на изкуството. В най-ранния вариант е било необходимо възможно най-реалистично изобразяване на звяра с надеждата, че това ще улесни неговото убиване. Тази натуралистичност се открива в най-раннитеизображения, открити на различни места, и е характерна за този период. Тоест, изкуството тук е имало чисто прагматичен характер и е служило на практическите цели и необходимости на целия колектив. На следващия етап обаче, в периода на възникване на култовете, изображението става идол, фетиш, въплъщение на загадъчни тъмни сили. Идеите, представите и понятийния апарат за тях са инициирани от зараждащото се шаманско съсловие, чиито интереси то обслужва. За тези цели изкуството вече не трябва да е носител на реализъм и затова то постепенно се преобразява в далечно фантастично подобие на действителността. Откритията показват, че култовите изображения на всички тогавашни народи са силно деформирани и се отдалечават от реалностите на живота.

    В представите на древните хора светът е бил изпълнен с фантастични, свръхестествени измислени образи. Това е следствие от неразбирането на природните закономерности, нуждата от обяснение на които принуждава въображението им да ражда несъществуващи персонажи и сюжети. Наивността и невежеството им биват умело използвани от религиозните дейци, които успяват да заменят реалния свят с илюзорен, призрачен такъв, представяйки своите изкуствени и въображаеми фантоми за „висша реалност”. За целите на тази кауза религията се е нуждаела от услугите на изкуството, което има силата да въздейства мощно върху масовото съзнание. От своя страна религията е можела да предложи на твореца, възлагайки му някакъв ангажимент, препитание, възможност за изява и протежиране. Така тя, разполагайки с мотива и с материалните средства, се превръща в основен потребител на продуктите на изкуството. Между двете възниква здрава симбиотична връзка, родила едни от най-великите произведения на човешката цивилизация.

    Тайната на успеха на религията се крие в това, че тя дава на прасторическия човек онова, от което се нуждае – обяснение на явленията, чийто характер му е неизвестен. Практически тя му предлага цялостна концепция за всичко, което го вълнува – за целия познат и непознат свят. Въпреки наивността на нейната обосновка, тя бива възприемана лесно от хората поради  слабата им информираност и повърхностната им представа за заобикалящата ги среда. Човекът от тази далечна епоха е като дете, което, по причина на своята неопитност, вярва във фантастичните приказки, с помощта на които задоволяват любопитството му. Но целта на тези утопични внушения не е просто да заситят неговия интерес, а да го вкарат в определени рамки, да го подчинят на определени правила. След „опитомяването” му той вече лесно може да бъде впряган в ралото на религията.

    Следващите епохи в развитието на човешката цивилизация – античността и средновековието – също показват тясното сътрудничество между религиозните институции и художественото творчество. През феодализма основни консуматори на изкуство са били родовата и поземлена аристокрация (чиято позиция е подържана от идеята, че властта ѝ е дадена от Бог) и църковните деятели, които единствено са разполагали с финансовите средства за това. Но освен парични ресурси, те са притежавали и необходимия критериен инструментариум, с който да оценяват произведенията на изкуството. Този елит от най-ранна възраст е бил възпитаван и образован в основните науки и изкуства, и на практика е бил единствената част (извънредно малък процент) от населението, способна да разбере и оцени една художествена творба. Средновековните творци са работили почти без изключение за тази взискателна и естетически грамотна прослойка. Не е било възможно на поръчителя да бъде предложено произведение, което не отговаря на естетическите критерии на времето, които са се определяли именно от вкусовете на аристокрацията. Претенциозността на работодателите е принуждавала творците непрекъснато да повишават своята квалификация и да търсят нови похвати, с които да отговарят на все по-високите изисквания.  

    Освен това, религиозният плам на епохата е определял и тематичната насоченост на произведенията. Вярата в единния Бог е била водещият мотив във всички човешки дейности, в това число и в изкуството. Творците не са пресъздавали насила библейски персонажи и сцени – те са вярвали дълбоко в тяхното съществувание. И тъй като Бог е съвършенство, те са се стремели да го изобразят и постигнат в работите си. Този върховен идеал и стремлението към недостижимото са причина за търсенето на способи да се пресъздаде красотата в най-висшите и форми. В онези времена са открити едни от най-ценните инструменти за възпроизвеждане на реалистични образи, отговарящи на представата на медиевисткото общество за красиво – пропорциите и перспективата. Те и до днес остават едни от основните критерии за оценяване на произведенията на изобразителното изкуство.

    Конкуренцията тогава е била особено силна и е карала творците да се съревновават за благоразположението на малкото потребители на техни произведения. А конкурентната среда винаги действа благотворно върху качеството на крайния продукт. Именно тази благодатна атмосфера – амалгама от висши идеали, особено взискателни и естетически чувствителни клиенти и остра конкурентна борба – е основният фактор, довел до създаването на едни от най-изумителните художествени творби в човешката история. Произведенията на тогавашните художествени деятели – художници, поети, композитори – остават ненадминати и до днес, заради искрената  им амбиция да търсят красотата, хармонията, симетрията като въплъщение на Божието съвършенство, и да ги претворят в своите творби.

    Но тази тенденция по-късно постепенно затихва и почти напълно изчезва в днешно време, превръщайки съвременното изкуство в жалка гротеска, в изродена форма на истинското изкуство – класическото. Това, разбира се, има своите причини и те трябва да се търсят в появата на нови икономически и политически взаимоотношения и порядки в късното средновековие, които довеждат и до размествания в културния дискурс. Зараждането на капитализма създава и изтиква на преден план една нова прослойка, която оттук нататък ще играе основна роля в определянето на обществените вкусове и интереси. Буржоазията е цяла нова класа, търсеща всячески място сред елита, който дотогава се е състоял изцяло от аристократи и висши свещенослужители. Опитвайки се да им подражават, буржоата копират дословно техните навици, маниери, облекло, начин на изразяване и т. н. С това посъбралият богатство, но не притежаващ все още признание и политическа власт, капиталист се стреми да се впише във висшата класа. Но въпреки имотността си, той не разполага с някои основни белези на аристокрацията – образование, възпитание, културни традиции, естетически вкус и взискателност. Това го прави само имитатор на външните черти на елита, без да носи в себе си и без да е способен да разбере неговите изконни вътрешни характеристики. В притежанието на предмети на изкуството снобът вижда възможност да се припознае като аристократ и да компенсира неблагородния си произход. Но бедните му духовни познания и интереси го правят лесна плячка за самозвани творци, които успяват да му пробутат евтините си фабрикати. И тъй като буржоазната класа постоянно се разраства, пропорционално с нея нараства и армията на мнимите труженици на изкуството, които се прехранват от нейното невежество. Започват да се появяват и нови спекуланти, които бързат да приберат част от плячката в ролята на посредници. Така се създават и художествените галерии и музеи, които са предназначени за публично излагане и продажба на произведения на изкуството. Тъй като в епохата на феодалния строй аристократите сами са били притежатели на такива произведения, тези културни институти не са били необходими. А и останалото население, състоящо се предимно от неграмотни селяни, не е имало средствата и духовната необходимост да посещава такива места, дори и да съществуваха.

    Упадъкът на изкуството започва от момента, в който то престава да се ръководи от дълго изгражданите и шлифовани вкусове на аристократичния елит, и започва да се подчинява на грубия вкус на масовия потребител. А отношението на буржоата към изкуството в никакъв случай не е породено от вътрешна необходимост, а представлява само поза, с която те се опитват да подражават на превъзхождащата я в културно отношение аристокрация. Допирът на буржазията с изкуството е само външен, повърхностен и параден, проява на снобизъм от страна на хора, които от скоро се подвизават по високите етажи от йерархията на европейското общество, без да разполагат все още с културната основа и критерийният инструментариум да оценяват изкуството.

    Ето че от естетическата ограниченост и духовна нищета на перманентно появяващите се богаташи започва да се прехранва цяла каста от фалшиви художници и алчни гешефтари. Формира се нова индустрия за производство и пласмент на фиктивни художествени произведения, едно от най-силните оръжия на която е тоталната реклама. Постепенно от продукт, предназначен за потребители с изискан вкус, изкуството се превръща в масова стока, която трябва да задоволи желанията и комплексите на съвсем прясно изпечените сноби с твърде ограничени културни разбирания и интереси. Резултатът е това, което наблюдаваме днес – драстичен качествен спад в почти всички сфери на изкуството.

    Ниският критериен праг на новите консуматори на изкуство – финансовият елит – позволява в тази сфера да се промъкнат всякакви авантюристи без понятие и талант за такова. Продавачите на тази стока пък имат изгода от този наплив на бездарието, защото това дава взможност да се увеличи предлагането, което повишава продажбите, а от там се покачват и печалбите. Така се оформя „златният триъгълник”, отговорен за декадентството в изкуството – некадърен творец, алчен търгаш и некомпетентен купувач, всеки от които има интерес от това статукво на регреса. Тази деградация се отразява в изявите на съвременните творци, които са осакатени откъм красота, изящество и естетизъм в полза на наивността и примитивността.

    Днешният глобализиран свят, в който печалбата на всяка цена е основен мотив, а парите са единствена ценност, създава условия за бързо забогатяване на много хора, голяма част от които са културно неграмотни. Това ги прави потенциални жертви на ловки спекуланти, възползващи се от тяхната естетическа индиферентност и неутолимо желание да демонстрират принадлежност към елита. Баснословните цени на придобиваните от тях продукти привличат върху техните особи фокуса на медиите и обществеността – нещо, за което всяко парвеню бленува. Така започва една надпревара за покоряване на поредния ценови връх, което осигурява привличането на всеобщото внимание. А от това извличат финансова изгода лукавите търгаши, които изкуствено раздухват тази меркантилна истерия. По неестествен начин и напълно незаслужено се лансират имената на определни актьори от този комедиен фарс, повишавайки до изумителни висоти финансовата стойност на техните фалшификати. Рекламата превръща имената им в икони, в новите богове на съвременния консуматор. И както в миналото всеобщата пропаганда на църквата е създавала светци, така днес тоталната реклама ражда идолите на новото поколение, заради които някои съвременни пилигрими посещават новите свещени места за поклонение – художествените галерии за модерно изкуство. А това пълни джобовете на търговци и бездарни фигуранти.

    Но докато има изгода в този бизнес, докато има лековерни и неуки в естетическо отношение потребители и поклонници, тази откровена измама и подмяна на ценности, понятия и критерии ще продължава. Единствено от нас зависи самозванците и шарлатаните да бъдат изобличени, а талантливите творци и обичащите искрено изкуството и разбиращи неговата същност хора да отхвърлят тиранията на това чудовище.

Живея в малък град, където няма от онези големи магазини, в които можеш да се загубиш, ако няма кой да попиташ какво къде се намира и обикновено срещаш служителите чак на касата, когато трябва да си платиш удоволствието от разходката с пълна пазарска количка. В моя град магазините са малки, с една-две продавачки и всички си се познаваме, всичко си е много гот, когато отида да си оставя в кварталния магазин скромната лепта от 20-тина лева всеки ден, но някак си идилията свършва, когато отида за някаква малка услуга: примерно да ми развалят 5 лв... И тогава се случва случката... оказва се че нямат дребни, Но нали съм си гадна и изобретателна, веднага изпращам племенника ми да си купи 2 бонбона за по 5 стотинки и изведнъж му развалят 5-та лева. Аман, от плиткодушие!

Днес отидох да купя за майка ми боя за коса. Човек ще реши, че това е лесно. Е, не е! Отивам в магазина, избирам боята, вадя 10 лева да я платя и 15-16 годишната продавачка ми казва, че няма дребни и ме помоли да отида в съседния магазин да си разваля парите и после да и’ платя. Аман, от плиткодушие! От 10 години работя в Гърция и не си спомням някой да ме е изпращал да си развалям парите в съседния магазин, защото там магазинерите знаят, че по този начин си губят клиентите!

Е, аз реших, че не ми е работа да обяснявам на онова дете как се прави търговия, защото като знам колко заплата и’ дават направо не си струва да си мръдне задника от стола! Взех си паричките и отидох в съседния хранителен магазин и помолих собственичката да ми развали 10 лева, а тя ми каза че няма дребни. Аман, от плитодушие! В този магазин оставям най-малко по 50 лв на седмица. Е, вече няма да повтарям тази грешка. Просто вече няма  да купувам нищо от там.

Излязох бясна, защото се почувствах изиграна, не просто обидена!

Влязох в съседния магазин за бои и химикали с молба да ми развалят 10-та лева. Оказа се, че и там нямат дребни! Там оставих 3 000 лв, само преди няколко месеца, когато правихме ремонт! И тук вече на глас изкрещях: Аман, от плиткодушие!

Изкочих на улицата и се развиках със следната тирада:

-          Е*ати, селянията просташка! Е*бати смотаната ви търговия! Е*бати колегиалността! Защо си губите времето тука да имитирате дейност като за нищо не ставате!

Отидох бясна обратно в магазина и видях как момичето много бързо пъха боята за коса в торбичка и ми казва:

-          Може да я вземеш и да ми платиш по късно...

Добре ама аз пък не искам да плащам по-късно. Аз искам да платя сега. Защо да взимам на вересия нещо, за което имам пари да си платя?

Казах и’ че аз съм от онези откачалки, които винаги си плащат сметките благодарих и за усилието да не ми продаде боята за коса, отказах поръчката и си тръгнах много обидена. Обидена съм, че живея в отчайващо неразбираща, отчайващо мизерна откъм правилни постъпки и действия страна. Обидена съм, от това че това лято пак ще работя в чужбина и там ще ме попитат как е възможно всичко това да се случва.

Имам чувството, че мизерията не е в джобовете ни, мизерията е превзела душите ни. Ми аз пък не искам да живея в такъв вид мизерия.

П.П. Държа да подчератя, че в момента на написването, вече не ме е яд и дори не ми е тъжно. Просто ми хрумна да ви разкажа за премеждията на един обикновен клиент в българската провинция

Една много популярна схема продължава до ден-днешен да си действа безотказно. Тоест: наемат те, обещават ти добра заплата, а към края на месеца ти казват, че не са доволни от работата ти. Не само че не ти заплащат дължимото за труда и старанието, а даже по обиден начин ти приписват несъществуваща вина. Много е долно, но все още се злоупотребява с доверието на хората на наемния труд.

Гложди ме въпросът какъв е начинът за противопоставяне спрямо измамниците работодатели в сферата на търговията. Въобще има ли някакви стабилни законови средства един невинен човек да защити човешките си и трудови права, или на него не му остава нищо друго освен да страда заради това, че се е доверил на мошеника?

Предварително благодаря за всеки коментар, който би внесъл повече яснота по въпроса.