Уембли - катедралата на футбола, според Пеле, днес навършва 85 години. Открит е от крал Джордж V, дядото на Елизабет II. Оригиналният стадион е построен само за 300 дни срещу 750 хиляди паунда от сър Робърт Макалпийн.  Архитекти са сър Джон Симпсън и Максуел Айртон, главен инженер - сър Оуен Уилямс. Игрището се строи за световното изложение на британската империя, откъдето му остава прякора Имперският стадион. За място на стадиона е избрана 219 акрова площ от Парк Уембли. Паркът за отдих Уембли още през 1880 г. е една от най-големите атракции в света със своите игрища за голф, крикет и футбол, с лекоатлетическите си писти, тераси, фонтани и водопади - всичко, което би зарадвало човешкото сърце. С цел - увеличаване посещаемостта, през 1889-та председателят на столичната железница Сър Едуард Уоткинс решава да построи линия, свързваща парка с централен Лондон.Той предприема грандиозен проект, в основата на който лежи построяването на огромна 350 метрова кула в парка. За съжаление кулата на Уоткинс така и не бива завършена, понеже парите свършили. Заради кулата на Уоткинс обаче е запазеният момент с двете кули близнаци. След края на изложението стадионът е трябвало да бъде разрушен. Когато то приключва обаче, шефът на организационния комитет по провеждането на изложението на британската империя, сър Джеймс Стивънсън, предлага стадионът да се запази за нуждите на националния отбор и на него да се играят отговорни мачове. Идеята му е възприета. Първото спортно събитие на Уембли е финалът за купата на Англия между Болтън Уондърърс и Уест Хям Юнайтид. По официална информация на двубоя присъстват 126 947 души, но реалната цифра приближава 200 000, а според някои източници - дори 300 000. (Британците все още смятат, че това е най-посетеният футболен мач в историята, въпреки официалния рекорд за световното първенство през 1950 година от 199 854 запалянковци на Маракана.) Извън вратите на Уембли остават над 60 000 души и те естествено започват да недоволстват. Според градската легенда се намесва полицай Джордж Стори, който на белия си кон Били озаптява тълпите. Всъщност конят бил сив, но на чернобелите фотографии от онова време изглежда бял. Мачът закъснял с 45 минути, а Били и полицай Джордж Стори остават в историята. Болтън Уондърърс печели финала с 2:0, а след допитване до общественото мнение един от мостовете край стадиона носи името "Белият кон".

С течение на времето Уембли бива обновяван. През 1955 г. е оборудван с прожектори, през 1963-та е монтирано електрическо табло (направено от алуминий и полупрозрачно стъкло). През 2003 г. оригиналната структура е изцяло разрушена и започва строеж на чисто нов стадион. По предварителни планове той трябвало да бъде официално открит през 2006 г., но финансови проблеми забавят откриването му до 2007 г. Официалното предаване на ключовете от новия стадион на неговите собственици от Футболната асоциация се състои на 9 март 2007 г. Първият мач, провел се на стадиона, е приятелската среща между младежките национални отбори на Англия и Италия, завършила 3:3 пред 55 700 зрители.

Въпреки че Уембли е синоним на английски футбол, той е свидетел на много други исторически събития :
- Олимпийските игри в Лондон през 1948 г.;
- историческия боксов мач между Хенри Купър и Касиус Клей (по-късно приема името Мохамед Али) през 1963-та;
- ръгби мачове и много други състезания ;
- незабравими концерти ;
- когато през 1982г. в Лондон пристига Римският Папа, стадионът е единственното място, достойно за неговото посрещане.

Неделима част от историята на Уембли са концертите. През 1988 година Майкъл Джексън събира 504 000 души за 7 концерта.

По материали на "24 часа" и Интернет.

Два часа преди началото на мача стадионът вече се пръскаше по шевовете. Мрънкащите скептици с люспи от семки около устата бяха рядкост. Всъщност, те просто се бяха изпарили. Трибуните гъмжаха от огромни настървени, чернокоси маси хора, бълващи тютюнев дим, псувни, песни, викове. Народ.

“Ние пеем само за победа”. Не. Ние пeeхме за България. Дори на десетки метри от мен, на другия край на стадиона, виждах мрачната решителност по челата на десетки хиляди мъже, жени и деца. Сякаш бяхме на война, а не на мач.

“Българи-юнаци!”. И преди да започне, и докато траеше, и когато завършваше играта, не спирахме да дерем гърлата си като кръвожаден средновековен плебс. “Българи-юнаци!”. Нямаше да ни повишат доходите, или да паднат цените, ако нашият отбор спечелеше. Но това беше единственото нещо, в което можеше да вярва отчаяната, смачкана, изтерзана от живота човешка маса. Само това й бе останало.

Играта на стадиона мина като сън. От устремния бяс на първата българска атака, до пронизалият хиляди сърца последен съдийски сигнал. Стадионът преливаше от весело скандиране в освиркване, от освиркване в песен, от песен в ръкопляскания. За да завърши в глух, тъжен ропот.

Фаталният трети гол - последната гавра на продажния рефер с губещите българи, изпъна мрежата на нашата врата. Но не последва нито “Оставка!”, нито “Съдията – педераст”. Тон подир тон, “Мила Родино” обгърна стадиона. Въпреки покрусата. Въпреки твърдия юмрук на съдбата.

Загубихме. Но вътре в себе си бяхме победители. Защото бяхме единни, смели, и горди, истински българи. До последния съдийски сигнал.

27.03.2005

*** Мина доста време, откакто наивно написах това. Оттогава насетне разбрах, че решените на всичко млади юнаци често са просто пияни беззъби побойници. Че губим не само заради продажен рефер, но и заради негодни и глезени футболисти. И най-вече, че сме горди и смели българи до последния съдийски сигнал. Но не и след него.