Тъй като Православната Християнска религия е основна в България, ще започна с обичаите за погребение, които се спазват при нея.

  Според православната религия, право на християнско погребение и опело има всеки, който приживе е бил кръстен.
  Преди опелото, тялото на покойния се измива, като символ на това, че ще застане чист пред Бог преди Възкресението си. Тялото се облича в нови дрехи, а на гърдите се полага евангелие. Полага се в ковчега с лице на горе, с затворени очи и уста, а ръцета са скръстени на гърдите, в знак на вярата към разпнатия Христос. В дома и в църквата, при опелото, покойника е обърнат с лице на изток, като символ на очакване на Второ Христово пришествие. Запалват се свещи, които символизират преминаването на умрелия от свят на мрак, към вечното жилище на светлината.
  След опелото, покойника се погребва в гроб с глава сочеща на запад и лице гледащо на изток. Често опелото се извършва на самия гроб.
  След погребението, на гроба се поставя дървен кръст, символизиращщ варята на покойния в християнската реллигия, а след година, върху гроба се поставя надгробен паметник или надгробна плоча.
 В следващите статии четете за мюсулманско, еврейско и арменско погребение.

  Чудили ли сте се защо по филмите, гробищата винаги са едни такива места, на които стърчи по един паметник тук там, а останалото е добре окосена полянка, а когато отидем в нашите, действителността е съвсем различна. Наскоро се зачудих и се поразрових тук там. Оказа се, че причинте са доста, различни и някой от тях доста основателни. 
  Като за начало, основна разлика се явява културата ни. За разлика от това, което виждаме по филмите, нашите надгробни паметници са изградени от основа, рамка, надгробна плоча и надгробен паметник. Често, за да изкупим вината си, че приживе не сме обръщали достатъчно внимание и не сме отдавали необходимото уважение на умрелия, върху гроба му "построяваме" архитектурни чудеса :-) .
  Друг проблем се оказва липсата свободни терени за гробове в големите градове, което налага да се използва всяко възможно местенце. Това от своя страна води до невъзможност да се оформят споменатите по-горе полянки.
  Нещо интересно, което прочетох е начинът, по който се правят гробовете в много от развитите държави. Всъщност, те преставляват подземни гробници, в които се полага ковчегът, отгоре се затваря с бетонна плоча върху която се насипва тънък слой пръст в който се насажда трева или цветя. Така надгробният паметник изглежда сякаш е забоден в пръстта, а всъщност е здраво захванат йъм бетона отдолу. За съжаление в БЪлгария все още не е разрешено изграждането на подобни гробници.
  И зарди изброените по-горе причини, мисля да не бързам да умирам, докато не се появи гробище, което да ми е на сърце. А до тогава, ще се движа повече, ще ям здравословно и ще се усмихвам

 Когато дойдат Задушници мен почват да ме задушават разни мисли, а едновременно с това аз задушавам околните с ужасни мисли.

Примерно  баба ми си има традиция да меси и пече малки кръгли хлебчета /колачета/ за всеки починал от рода и вечерта пред Задушница нарича кое колаче на кой починал да е. Но тази Задушница не можа да дойде на гробището, заради снега и трябваше да ми нареди какво и как да свърша, а аз я изгледах наистина тъпо и казах, че попа си знае работата и няма нужда аз да му я върша, но ако тя иска и само заради нея мога и една молитва да отпея, та да не занимавам свещеника със служебните му задължения и като се замислих и си спомних една история, която моите близки често разказват. В нашия град имало един човек, които в края на живота си останал сам и се навъртал около гробищните работници и точно на Задушници, като обикалял гробовете на починалите си близки пеел молитвите, които  запомнил от поповете и когато нямало поп на гробището казвал на бабите, че и той може да отпее молитвите, само че разликата между него и попа е в това че попа като пее молитвите гледа от книга, а той си ги знае наизуст. И като се замисля винаги стигам до извода, че ние хората все си мислим, че можем нещата, които не отбираме по-добре от онези, които цял живот работят, за да постигнат нещо в професията си.

* * *

Е, днес пообиколихме гробищния парк, защото умрелите все още са повече от живите и си побъбрихме с  познатите от групата на живите и една позната ми се оплака, че сина и’ в тези снежни дни я подиграва, че е остаряла, защото и’ е трудно да върви в снега, а тя му отговорила, че ще изчака онзи миг от живота му, когато той ще е на нейните години и ще му припомни колко е трудно, когато човек остарява. Реално не е нужно човек да остарява, за да е нескопосан, но понеже улиците и пътя в гробищния парк бяха добре заснежени и никой не се беше потрудил да ги изчисти беше съвсем разбираемо трудното движение. И аз се попързалях, между вечните домове, но понеже не успях да счупя нито крак, нито ръка, т.е. оцеляхсега мога да споделя някое и друго преживяване от поредния нормално снежен зимен ден.

* * *

Обикалянето между вечните домове на родата приключи към обяд и тъкмо си тръгвахме с близките ми и срещнахме гробаря. Не че имаше нужда да копне някой от нас, а просто понеже пътя е за всички. Та срещнахме гробаря и от учтивост го попитахме:

-         Как си?

А той ни отговори професионално и компетентно:

- Бях зле, а сега хич не съм добре.

И ние като загрижени за благото на човечеството запихаме защо???

А той ни каза, че есента умрелите му купили кола, а в тоя сняг едва му покрили разходите за хляба.

Какво да се прави, в тоя сняг хората ги е страх и да умрат!

* * *

По пътя за вкъщи мислих само колко много ние хората обичаме да се месим в божите дела и да даваме предложения към екипа му по посрещане в Рая кой да прибере и кой да остави да измъчва себе си и близките си по тая грешно красива Земя.

Така ме налегнаха едни спомени как една позната все викаше на мъжа и’:

-         Господ няма ли нужда от шофьор, та още не те е прибрал?

А той и’ отговаряше:

- Ми защо да прибира мен, ако има нужда от шивачка като теб?

То като дойдат Задушници, пък и като отминат мен все разни такива мисли ме полазват.:)