Споделям я с вас с надеждата да ви хареса и най-вече да ви бъде полезна.

http://dox.bg/files/dw?a=eaeaa8a2cb

Този празник вече е много важен за моите ученици - миналата година всички се прощаваха и беше много трогателно, защото го направиха от сърце и вярвам, че станаха по-добри помежду си.Определено го предпочитам пред Свети Валентин, защото за да можем да обичаме,трябва да можем да прощаваме...,най-вече на себе си...Поздрави от мен за всички вас!

ЧУДОТО НА ПРОШКАТА
Грег Андерсън

Прошката е чудо, което се получава от само себе си. Прощавайки, ние отхвърляме омразата към другия. В ума и душата ни настава покой. Прошката е нещо лично, невидимо, едно искрено нашепване, звучащо дълбоко в душата.
Нищо не обърква повече живота; нищо не провокира толкова болестта, колкото омразата, угризенията и взаимните обвинения. Тези три реакции към живота се градят на гнева, вината и враждебността. Задържани в ума и сърцето, те блокират живота. Блокират личностния ни потенциал. Пресушават живота и го лишават от радост и мир.
Всеки е способен да прости и на другите, и на себе си. И всеки може да го направи незабавно.
Прошката ни освобождавана от непрестанното самонаказване, което ни налага решението да мразим. Прошката ни позволява да неутрализираме отровните емоции, които ни парализират. Решението да простим ни прави свободни. Прошката е единственото, което може да ни избави от вината и неприязънта.
Ние прощаваме, не за да остане другия ненаказан. Ние прощаваме, за да освободим себе си от яда и омразата. Изцелението настъпва като по чудо.
Последиците от това, че не можем да простим на себе си или на другите са очевидни и като правило - изключително тежки. Омразата е гибел за съвършеното здраве. Изберете не-прошката; изберете омразата и животът ви завинаги ще е изпълнен с ненавист, дълбоко разочарование и маниакално самосъжаление.
Отказът от прошка се дължи на страха. Тъй като се страхуваме какво могат или не могат да ни направят другите, ние избираме гнева, нападението, отбраната като начин да се чувстваме сигурни. Омразата - най-гибелното, най-нездравословното чувство, може да бъде победена единствено от прошката.
Законът за прошката се спазва много трудно. Той ни кара да преразгледаме мотивите си. Изисква да се вгледаме надълбоко в нещата. Процесът на прощаването изисква да се откажем от убедеността си, че винаги ние сме правите. А това наистина е трудно.
Прощаването не изисква от нас да изневеряваме на убежденията си или да пренебрегваме принципите си. Не е необходимо да правим компромиси с личностния си интегритет. Не е нужно да се отказваме от това, което наричаме своя истина. Достатъчно е да се поставим на мястото на другия и да се опитаме да проумеем неговата истина. Законът за прошката не иска от нас да живеем, опитвайки се да угодим на всеки, изневерявайки на себе си.
Законът за прошката ни помага да стигнем до истината, че не духът ни настоява да отстояваме на всяка цена някаква своя правота, а личното ни его.
Законът е общовалиден и има еднаква сила във всички човешки взаимоотношения: лични, семейни, професионални, обществени. Прошката е в сила за всичко, при всекиго, винаги.
Нищо не осквернява съвършеното здраве на духа и тялото повече от ненавистта, угризенията и взаимните обвинения. Тези емоции са много по-опасни за нашето здраве от най-тежката физическа травма.
Как изглежда Законът за прошката в действие. Мога да отговоря на този въпрос единствено с личния си опит.
Лежах у дома, измършавял от рака, с непрекъснати болки. Всички - и семейството, и лекарите, а и аз самият знаехме, че умирам. И въпреки това нещо ме държеше. Звънях по телефона на всеки, който бе оцелял. Исках да разбера как го е постигнал. Отговорите винаги бяха: "Необходимо е да простиш. Опрощаването променя нещата."
Първата ми реакция беше: "Няма какво да прощавам. Опрощаването не е мой проблем." Грешах.
На първо място бе моята критичност. Каквото и да погледнех, аз търсех да открия какво не му е наред. Правех това без изключение. Любимият ми обект бяха хората. Набързо изучавах даден човек, за да открия къде са слабите му места. Правех го с цел да унижа някого, за да се издигна над него в своите представи. Моето мислене беше изкривено, лишено от милосърдие и състрадание.
Критичността ми преминаваше в обвинения. Заемах ролята на съдник. Бях убеден, че правият винаги съм аз. Раздавах присъди и продължавах да доказвам правотата си на друго място. Моето отровно поведение бе основната причина за диагнозата, която сам си отсъдих. Бях въплътил чувството си за достойнство и пълноценност в представата, че винаги съм прав. Изпитвах потребност всеки да знае и признае, че съм прав.
Поведение на враждебност, породена от убеждението, че винаги сме прави и че трябва на всяка цена да отстоим правотата си, води до огромни загуби на енергия, генерирайки негативен дух и дух на противопоставяне, което е чиста емоционална отрова и за нас, и за другите.
След втората операция, която потвърди, че ракът се е разпространил в лимфната система, ми оставаха 30 дни живот. И едва тогава, с произнесена смъртна присъда, знаейки часа на изпълнението й, аз започнах своето пътуване към благосъстоянието на ума, духа и тялото си.
Свързвах се непрекъснато с хора, успели да оцелеят, и от всички чувах все едно и също: "Трябва да простиш." Отпадайки все повече физически, започвах своята работа по опрощаването. Процесът се състои в съзнателни решения и действия, които са неразделна част от явлението опрощаване. Всеки сам открива своя начин да престане да изразява отрицателни чувства, да сложи черта на миналите несправедливости, били те действителни или въображаеми. Луиз Хей казва, че е достатъчно да поискаме да простим; за начина ще се погрижи Вселената.
Проумее ли се веднъж идеята за прошката, тя трябва да се прилага непрекъснато и искрено. Тя не е еднократен акт, а начин на живот. Същността на процеса е в това, да изчистиш враждебното си отношение към човека, на когото искаш да простиш - все едно дали това е някой друг или ти самият, и да започнеш да си представяш, че му се случват хубави и добри неща.
В леглото, в което умирах, написах на лист:
Име:
Премахни:
Утвърди:
И започнах да съставям дълъг списък от имена на хора, на които трябваше да простя. Притварях очи, отпусках се и ясно си представях човека. Представях си как казвам от цялата си душа: "Прощавам ти. Прощавам ти изцяло за всяка неприятност, която си ми създал; за всичко, което не си направил за мен." Припомнях си отделни случаи. Не се вторачвах в подробности, просто си спомнях отделните случки и освобождавах неприязънта, признавайки, че вината всъщност е била моя.
После си представях как на този човек му се случва нещо хубаво; как има това, към което се стреми. Виждах го усмихнат, щастлив, доволен. Да поискаш на другия да му се случи нещо хубаво, е част от процеса на опрощаването.
Не винаги всичко минаваше гладко. С изненада установих, че се съпротивлявам; болката оставаше. Постоянствах и след 3-4 упражнения успях да постигна емоционалната и духовна промяна, която ми бе необходима, за да изчистя от себе си задръстващата ме отрова. Когато не успявах, казвах: "Боже, вземи това, не мога повече."
Трудният момент от процеса на опрощаването за мен бе да си представям, че на другия му се случва нещо хубаво. Искрено се отдадох на този процес, без да очаквам облекчение.
Докато работех върху опрощаването, открих, че започвам да опознавам хората, на които се опитвам да простя; да проумявам мотивите им.
Ден след ден напредвах по списъка. Назовавах хора. Прощавах им и ги освобождавах от вината. Утвърждавах ги. По много пъти се връщах на някои имена, особено когато споменът за тях ме изпълваше с голямо безпокойство. И предлагах моята прошка с голяма искреност.
В някои случаи се оказа, че работата трябва да продължи чрез личен контакт; че на някои хора трябва да се извиня лично, не чрез писането. А това определено не беше лесно. Всъщност, това бяха едни от най-трудните моменти в живота ми: да се изправя очи в очи с човека, когото смятах за враг, и да му поискам прошка. Но и никога през живота си не съм изживявал такова облекчение, както след като съм намерил сили да е изправя пред врага си и да му поискам прошка. Едва тогава познах свободата; проумях, че прошката освобождава мен.
Времето, когато работех по опрощаването, бе обратът във физическото ми оздравяване. Започнах да наваксвам изгубените килограми; по-лесно се справях с болките; мислите ми все по-дълго се задържаха в бъдещето, което предстоеше. И тези мисли бяха положителни, далеч от страха за предстоящата смърт.
Вярвам, че с опрощаването ние се променяме не само на духовно ниво; променя се нашата биохимия. Знам, че лекарите и приятелите ми се чувстват неловко, когато споделям с тях своята вяра в силата на прошката, но факт е, че качеството на живот рязко се подобрява, когато се практикува Законът за прошката.
Освободете се чрез прошката!

"Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви" (Мат. 6:14-15).

Днес е много специален ден за вярващите християни. Сирни Заговезни. Денят на прошката. До преди няколко години дори не знаех колко много учени са се занимавали със смисъла на прошката. Но винаги съм се впечатлявала от дългите и страстни размисли върху вината и прошката в "Престъпление и наказание", "Братя Карамазови", "Идиот".

Днес знам, че вината не е в дребните и ежедневни дрязги и крамоли, в които влизаме в ежедневието. Вината ни произтича  от собствения ни живот, изцяло пропит от егоизъм. Така че другите нямат нищо общо с нашата вина. Те са само средство, за да се прояви този егоизъм. Защото дори в любовта си ние сме егоистични. Може би най-много в любовта. Най-често за нас любовта е желание да притежаваме - любимите хора, вещи, себе си, а не да даваме. Забравили, че най-висшият морал изисква да не осъждаме ближните си, ние бясно се впускаме в надпреварата "Аз съм най-добрият". А какво е тази надпревара, ако не осъждане на другите: "Вие не можете като мен", "Вие сте по-некадърни от мен". Така ставаме участници в битката на всеки срещу всеки, която няма край. И така доказваме истинността на думите на Достоевски: "Всеки е виновен за всичко пред всички". Погледнете живота ни: дори в най-добрите си моменти, когато искаме да се държим като професионалисти, ние непрекъснато обвиняваме: децата - че са шумни и искат да следват собствената си природа, а не "нашите програми", родителите - че са несериозни, не се грижат добре за децата си, не им обръщат достатъчно внимание, колегите - че имат свои идеи за това как се работи в групата и ние не сме част от тези идеи, съставителите на програми - че следват своите измислени умопостроения, а не природата на детето, обществото - че не отдава достатъчно уважение и престиж на нашата професия, държавата - че е оставила своята грижа за децата и нас, учителите, на последно място. Какво е това, ако не осъждане?! Не е ли това злото сред нас: разделянето и противопоставянето? И не е ли прошката единственият начин да се завърнем от отчуждението към сближението и от враждебността към любовта? И само този, който е преживял ужаса на самотата и липсата на любов, на която сам се е обрекъл поради егоизма си, е способен да прощава и да понесе благодатта на прошката. В такъв един ден човек може да се спре, да огледа живота си, своя и на хората около себе си и да каже, както аз ви казвам сега:

 Аз първа ви моля да ми простите в името на Христа всички мои съгрешения против вас, извършени от мен със слово или дело, волно или неволно. От своя страна, аз ви прощавам от цялото си сърце,  всички ваши грехове против мене.

Простено да ви е от мен и от Бога! 

1 МАРТ – Ден за прошка.ppt