Сакото

Събудих се, както обикновенно. Станах, както обикновенно. Пих кафе...

Някак си всеки един мой ден минава както обикновенно. Не си представях така живота си. Но пък от друга страна, рутината е хубаво нещо, нали? Жалко, че гласовете ги няма в момента за да ми отговорят. Затихнали са, но ще се върнат. Те винаги се връщат. Бутайки се в тролея си мисля за сакото. Да, онова спортно сако от мола. Само ерудирани и уважавани хора носят такива сака. Хора притежаващи уважение, самочувствие. И аз искам такова сако, и аз искам хората да ме гледат с уважение, а не с презрение и надсмешка. Сакото. Всяка седмица ходя до мола за да го видя през витрината. Колко добре стои на пластмасовия манекен, дали ще ми стои добре? Би трябвало. Някой ден трябва да го пробвам, даже може още днес, след работа. Просто ще влезна, ще кажа на продавачката: „Хей, ще пробвам това сако!” Тя сигурно ще ми каже, че ми стои добре, нали това и е работата. Вътрешно ще ми се смее, ще ме гледа в очите и ще излъже. Но това няма значение, искам сакото, не, трябва ми сакото. То ще ме направи човек, ще ми донесе уважение, приятелство, може би дори и любов. Най-после някоя жена ще ме погледне и вместо да види, грозен смачкан човечец, ще види привлекателен младеж....

Не, няма, ще види грозник със сако!

Ето, гласовете се върнаха, както вианги. Но аз почти не ги слушам. Вече дори и не ми правят впечатление.

Но, ние сме тук. Тук са и проблемите ти, вианги са били и вианги ще бъдат. Ти отново ще извадиш ножа, и отново ще почнеш да режеш. Бавно ще прокарваш острието по ръката си, ще гледаш как кръвта започва да тече. Тази красива червена течност. Ще изпитваш болка, но удоволствието ще е по-голямо. Както едно време като беше малък. Помниш ли? Поминш ли как убиваше малките животинки, гущери, мишки. Но в един момент това не ти беше достатъчно и започна да нараняваш себе си.

НЕ! Млъкни! Гласовете си отидоха, но хората в тролея ме гледат странно, явно пак съм извикал на глас. Често се случва. Нищо, след малко слизам. Дано гласовете не се върнат по време на работа, достатъчно проблеми си имам.

Вече съм в офиса, пред компютъра. Поредния ден зад бюрото. Колжеките ме гледат странно, както винаги. Чудя се какво виждат. Със сигурност не хубави неща, но няма как принудени са да работят с мен. Като се прибера...

Ще извадиш ножа.... или може би запалката и ще се обгориш.

Не, няма аз....

Или може би, ще минеш отново към животни. Например кученцето ти Немо.

Никога не бих.... Не и Немо.... Като се замисля, не съм го виждал от няколко дни. Обикновенно като изчезне така се връща след 1-2 дни, но сега....

Кучето е умно, тръгнало си е, изоставило те е, както всички други.

Млъкни, нищо не знаеш за мен!

Напротив, семейството ти си тръгна, приятелите ти си тръгнаха, Немо си тръгна. Останахме само аз и ти! Аз и ти, Аз и ти, Аз и ти, АЗ И ТИ!!!!!!

МЛЪКНИ, ШИБАНО КОПЕЛЕ!!!! Отново извиках на глас. Всички в офиса ме гледат със страх и отвращение. Дали ще повиакт охраната? По-добре да си тъгна. Ще кажа, че не ми е добре, сигурно съм пипнал някакъв вирус. По-добре да хвана такси, искам по-бързо да се прибера, притеснявам се за Немо. Сакото може да почака, ще стана уважаван и красив утре.

Вече съм пред вратата, отключвам я, някаква миризма ме лъхва от вътре. Боже, какво смърди така?

Изненада

Какво си направил?

Аз ли? Нищо.

Шибаняк такъв, какво си нарпавил?!?!?! Къде е Немо?

Виж в банята.

Влизам в банята. Там е Немо, заклан. Всичко е в кръв. НЕ!! НЕМО!!!

Виждаш ли какво направи?

Не, не съм аз, ти си! ТИ СИ ГО НАПРАВИЛ!!

Как може аз, един глас, да направя това?

Но...

Ти. Ти си този, който се реже за удоволствие, който си говори сам и чува гласове в главата си. Ти уби Немо, не помниш ли? Каза, че хората носещи сака нямат кучета. Извика Немо в банята, сложи му ядене в напичката, след което взе големия нож, хвана горкото бийгълче за главата и започна да режеш. То скимтеше и се мяташе, но ти продължаваше да режеш, целия изцапан с кръв, но усмихнат. Усмихваше се и режеше гръкляна на горкото животно.

НЕ!НЕ!!!! Трябва да изляза от тук, трябва да отида за сакото, само то ще ме спаси.

Да, точно така сакото, отиди и го вземи, но  побързай, някой може да те изпревари. Използвай прозореца по бързо се слиза от там.

Да, прав си така и ще направя. Отварям прозореца и отивам за сакото. Най-после ще бъда това което винаги съм искал – ЧОВЕК!

Двадесет и Четри

(24)

Джак Бауър е агент на американските служби за сигурност. Бори се срещу тероризма и спасява света от ядрено унищожение, химично оръжие или там каквото се сетите. Той е от типа хора дето първо стреля, след това стреля още, накрая вкарва 2,3 куршума за цвят и ако има оцелял го измъчва докaто не му каже каквото му трябва. За не разбралите, Джак Бауър е единствения човек на земята по-слиен от Чък Норис. За другите не разбрали ще кажа: „Не, Бойко Борисов няма място в тази класация!”. И накрая за да не настъпи тотално объркване, 24 е сериал, Джак Бауър е измислен герой, но Чавдар не знае това или поне не иска да го повярва.

-         The Following takes place between 1 p.m. and 2 p.m. – Каза Джак/ Чавдар със стържещ глас.

-         Чавдаре, ако не млъкнеш, ще те заведа при директора, отново. – извика госпожа Петрова.

-         Но, госпожо трябва да спасявам света! – изрева Чавдар.

-         Ще го спасяваш в голямото междучасие, сега си спасявай оценката по Бел!

Ентусиазма на Джак/Чавдар беше убит, запален и заровен от тези думи. Той се взираше в часовника си и чакаше да стане 3 часа за да отиде да си спасява света.

-         5, 4, 3, 2, 1.... The Following takes place between 3 p.m. and 4 p.m.

-         Давай Чавдаре, отивай да спасяваш света. – въздъхна учителката.

Докате летеше през коридорите на училището, Джак/Чавдар извади мобилен телефон и набра някого.

-         Клоу, трябва ми информация за един човек! – продлжаваше да стръже гласът му.

-         За последен път ти казвам, че не се казвам Клоуи а Михаела, Чавдаре!!! – извика женски глас от другата страна.

-         Стига де. – отвърна умилително Чавдар. – Моля те, влезни в образ!

-         Уфф, ако не се познавахме от деца, въобще нямаше да се заниамвам с теб! – каза Михаела. – Какво ти трябва Чав.... Джак?

-         Благодаря ти Клоуи – стържещия глас се появи отново. – Трябва ми информация за Абдул Кади Мехмех Алкарин.

-         Боже ,от къде ги измисляш тея – въздъхна Михаела - Джак това е лошо, имам информация, че Абдул се готви да разпространи антракс с помоща на сандвичите в лавката.

-         Мамка му! – изръмжа Джак/Чавдар – Трябва да побързам, сега е голямото междучасие, всички отиват да ядът!

-         Да, както и да е чао.

Джак/Чавдар продължаваше да обикаля коридорите докато свърши разговора, след което се отправи към лафката. Интересно е как един на пръв поглед нормален младеж, може да е толкова ЛУД. Докато тичаше към лафката, пред пътя му изкочи негов приятел .

-         Как е Чавдаре? – Попита с усмивак Митко.

-         Не съм Чавдар!! – извика Джак/Чавдар – Аз съм Джак Бауър!!

-         Ясно, пак си играеш на 24 а?

Митко беше наясно с тази особеност на Чавдар, и не и обръщаше много внимание.

-         Не си играя на нищо, преследвам терорист! Живoта на много хора е в опасност, Мамка му, ако имаш информация по, мамка му, случая кажи веднага! Мамка му!!!

Митко остана втрещен. Състоянието на приятеля му беше по-тежко от обикновенно. Сега наистина си вярваше.

-         Успокой се Чавдаре. Няма никакъв терорист, всичко е в главата ти.

-         Така значи, ти си с тях! Трябваше да се досетя, мамка му, че са те вербували. Мразя двойните агенти. Още повече мразя двойни агенти, които са ми приятели! – тонът на Чавдар ставаше все по- заплашително силен и стържещ.

-         Вече не е смешно, престани. Сега заедно ще отидем при сестрата да ти даде някакво хапче и ще се оправиш – каза Микто след което го хвана за ръка.

-         ПРЕДАТЕЛ!!! – Извика Чавдар хващайки Митко за яката след което го завлече до тоалетната и залости вратата.

-         Имаш 30 секудни – подхвана Джак/Чавдар с тих но все още стържещ глас. – да ми кажеш, каквото искам да знам или ще ти приложа древно китайско мъчение с електричество.

-         Ти луд ли си – извика Митко – От къда пък е имало ток в древен китай?

-         НЕ ТОК, ЕЛЕКТРИЧЕСТВО! – избухна Джак/Чавдар, след което продължи с тихия и стържещ глас – има разлика.

-         Исусе Христе! – проплака Митко.

-         Твоят Алах няма да те спаси!!! – Извика Джак/Чавдар – Така да бъде, ще те оставя тук, по-късно мойте колеги ще дойдат и ще те арестуват.

Агентът под прикритие изчезна от тоалетната и се запъти към лафката.

Джак/Чавдар стеоше пред лафката и се взираше с празен поглед в продавача - Бай Иван. Тръгна към него с бавна крачка, след което забърза и накрая се затича. Бай Иван гледаше и се чудеше какво става. Джак/Чавдар скочи право върху него, след което хвана един пластмасов нож и го заби в коляното на стареца. Силен вик се разнесе в училището. Трима охранители трябваше да осмиряват Чавдар.

-         Конспирация! Това е конспирация! – викаше той – Вас също са ви вербували! Трябва да говоря с президента! ВЕДНАГА!!!!

От тогава никой не е виждал Чавдар. В училището се носят много слухове. От отвличане на извънземни до това, че Той наистиан е агент и сега е в САЩ. Истианте беше леко по-различна. Карлуково, малка стаичка с меки стени. Слаба фигура свита в ъгъла говори нещо:

-         Преживях 3 месеца в китайски затвор. Това е нищо, ще издържа. Ще се върна и ще ги хвана тези терористи!!!! Все пак аз съм ДЖАК БАУЪР!!!!!

Сигурно сте чували израза: „всеки луд – с номера си”. На мен ми е любим, защото аз си имам много лудости, респективно и много номера. Та тези дни ме нападна една от най-нетърпимите ми лудости.

Седях си аз сама на дървения стол с голяма бяла столовка и си мисля най-различни безсмислици, хей така, да минава времето. И по едно време се досещам, че през този сезон още не съм ви написала някое лятно стихотворение и така реших, че при първа възможност ще го направя дори реших да е детско, лято е, не е зима, може и по по-лека да го караме. И точно в това толкова безметежно състояние, когато си броях мухите ме връхлетя една мисъл. Тъкмо бях изкарала едни 100 евро и трябваше да измисля начин как да ги похарча и като се сблъска мисълта за 100 евро с детското стихотворение се роди следната мисъл: „ Колко ще ми струва да си направя детска книжка със картинки?”

Е, разбира се картинките няма да ги рисувам аз, но като знам колко детски стихотворения съм написала, все ще прежаля десетина. Казвам че мога да прежаля, защото по отношение на стихотворенията аз съм като вехтошар, нито едно не струва, но не си ги давам без бой или поне не без вътрешна борба.

Докато четох за филмите – тези за нормалните, се замислих. В последно време не мисля много. Е, от време на време ми се случва да се появи някоя мисъл, но вихъра на събитията толкова бързо я издухва, че тя остава да се рее някъде в пространството като празна найлонова торбичка над София. Та мисълта ми беше за нормалността на хората – качество твърде разтегливо и много персонално. Аз напоследък рядко срещам нормални хора да не кажа, че никак не ги срещам – даже в огледалото докато се бръсна ме гледа някакъв с налудничав поглед. Може би бебето..., но и то горкото си има своите моментни лудости, например когато иска да яде или да му се обърне внимание или нещо друго...

Лудите са много. Когато се прибирах с едно такси от Пирогов, споделих тази си мисъл с таксиметровия шофьор и той разбира се имаше обяснение – таксиметровите шофьори имат обяснение и могат да отговорят на всеки ваш въпрос, така че питайте ги някой път какво е имало преди Големия взрив, аз все забравям. На въпроса защо има толкова луди наоколо, той ми разкри, че всичко се крие в затварянето на лудниците. Значи, затварят тези прекрасни заведения – истински оазиси на абсолютната свобода и демокрация и хоп – лудите си отиват у дома.

И понеже лудите са си у дома, т.е. те са някъде тук – сред нас, както биха казали в “Досиетата – Х“, ние така сме се размесили, че вече не се знае кой е луд и кой не е.

Зарадван, че ми отвориха очите по този начин аз се прибрах у нас. После се сепнах и си казах, но ако има толкова много хора – пациенти, значи всяка втора къща е била лудница... Мистика.

Затова ми хрумна, че народа е бил по – нормален и след това в периода на т. нар. „Преход“ е изперкал. Тотално.

Злобен, беден и много луд – българин. Тъмен, откачил балкански субект.

Тя лудостта си има и своите хубави моменти – може да се превърне в творчество и тогава според Умберто Еко – това си е един вид форма на гениалност. Явно се случва по – рядко иначе щяхме да сме гениална нация. Сега определено тя е в друга насока. Среща се на пътя – когато седнем зад волана и се опитваме да стигнем на време за работа, среща се в парламента при поредното гласуване на „бюджета“, среща се в магазина, в градския транспорт и къде ли още не.

Например в медиите. Напоследък чета или гледам или слушам се по – откачени новини. Било криминални, било политически – от регионално и от световно ниво. Кризата, корупцията, мафията. Мадона се развежда – отново криза, насилие в Холивуд – ужас, и пак – насилие у нас. КАТ спира да брои труповете по улиците – нямало вече пътен полицай, който да може да брои с такива големи числа. Даже подполковник Костов и той се обърква. И пак насилие. И после братя Галеви и риалити шоу – учение на спец - полицаите в Дупница. Страшния съд, новина, но този път не е свързана с ДПС и етническото напрежение у нас, а с ТВ – лудостта наречена „Биг Брадър 4.0“... Танци. Футбол и БГ - „Сървайвар“. Възход и падение. Божи служител нарича премиера на България, в официално обръщение – ПИЧ.

Невероятно. Или пък е. Спомнете си всичкото, което се случва с българската църква в последно време. Побой, стрелба, палежи, марихуана, свещи, имоти... истински сапунен сериал с крими елементи се случва на българската църква. Църковния живот все пак е част от всичко останало, няма как да бъде изолиран от всеобщата мизерия, която ни се случва.

Лудост и тотално изпростяване. Опитват се да ни забаламосат с голямото четене. Е как, като мнозинството от нас отдавна не четат книги. Някой са спрели веднага след като завършили училище, други никога не са почвали. А някои от българите въобще и не могат да четат. И сега моля ви се – искат да се чете. Да проявиш сили и желание да си купиш книга! И не само да си я купиш ама и да я прочетеш – невероятно! Факт – повечето жители на съвременна България не искат и не обичат да четат. Някои смятат, че било загуба на ценно време. Все пак статистиката говори, че българина обича да прекарва своето време – своя живот, битието си, пред телевизора или в кръчмата, или в някое друго заведение за обществено хранене. Дебел, тъп, луд – българин.

Когато не гледа с повишено внимание рекламата на водка, мастика или бира, нашенеца ги гледа на живо. 13 годишно дете в токсикологията след препиване по повод Димитров ден. Не е много нормално, нали?

Пиянството на един народ. Изтрещелия българин и духа от бутилката. Готино е да си пиян. Пиян и луд. Пиян и агресивен. Пиян и комплексиран. Пиян и зад волана. Лицето на кампанията „Не карай пил“ - уби човек, след катастрофа – карал пил... Пиян и на училище.

Пиян от 7 сутринта. Пиян от 7 вечерта. В блока където живея буквално не се спира. Съседа ми например. Нощния пазач. Той не изтрезнява никога. Дава всичките си пари, за да се натряска. За него живота е нормален само когато го гледа през дъното на шише ракия. Но той е нощен пазач – тази категория хора са си такива. Отломки от някога по – добър живот – днес никой не ги забелязва – те са пияни, мръсни, мизерни. Вонят на пот, цигари и скапан алкохол. Те са луди, но прозрачни.

А другите? Тези, от които очакваме да направят нещо по – нормално с живота си – българските ученици? Училище в София – в 10 часа сутринта половината клас е вече пиян. Децата вместо закуска си купуват шише вино... Ама нали на непълнолетни не се продава алкохол? Да бе да. Данчо и мастика – разбира се. Може. Те много неща не трябва да се правят, но се правят.

Пълна лудница.

Лудост.

Гледам се в огледалото и се плаша от налудничавия си вид – кажете нормално ли е да седна в 5 сутринта и да напиша – това? Определено не съм нормален.

Иван Ангелчев, (2008)

Всеки един и всички заедно можем! 

Отново за Рила и отново при Парламента да защитим правата си в петък, 28 март. Хората, които са по-свободни, ще започнат да се събират още в 16.30 в градинката между Ректората и Парламента в близост до задния вход на Парламента. В 17.30 ще започне основната акция.

Да издигнем гора от ръце и плакати за Рила пред председателя на ЕК Жозе Мануел Барозу, който е на посещение в София.

Горе на Рила беснеят машини! Докога?
Излез навън – ти и децата ти имате право на своето кътче Природа!
Излез навън, чуй Планината, чуй Гората, там е нашата история и нашето бъдеще.

Донесете плакати, за да кажем на България, българите, Барозу и Европа, че искаме:

- Незабавно прекратяване на строителство на лифт х.Пионерска – х.Рилски Езера
- Пълна рекултивация на засегнатите зони до възстановяне на предишното състояние
- Ефективна забрана за движение на моторни превозни средства в Национален Парк Рила (вкл. моторни шейни и рактракове)
- Спазване на европейското и българското законодателство за Натура 2000 в Рила
- Връщане на Рила Буфер в Натура 2000, като не се изключва Паничище под натиска на инвеститорите!
- Държавно съдействие за развитието на алтернативен и селски туризъм, който носи реални приходи за местните хора и задържа печалбата и приходите в страната.

Вземете музикалните си инструменти, отворете сърцето си, и нека сътворим мелодия, която да ни върне Рила непокътната, такава каквато я помним от детството си. (Песента Рила Пее изтегли от тук - линкът ще бъде активен в следващите 120 часа).

Скоро тук ще ви предложим и примерни текстове за плакати!