Все пак, по отношение на страха бяха настъпили някои малки изменения. Преди да продължи нататък, авторът реши да си ги изясни в писмен вид.

В началото авторът беше тръгнал да се бори със страха защото виждаше в него пречка към пълноценната изява на божественото в себе си. Преди той си мислеше, че основната цел на човек е да се изравни със създателя си. А това трябваше да стане не с натрупване на нови умения, а с изваждането на скритите умения на бял свят. С отхвърляне на бремето, което ги бе затрупало и което авторът си мислеше, че е натрупано и поддържано главно и единствено от страха.

Колкото и силно да вярваше в това обаче, авторът не успя нито да литне, нито да премести нещо с поглед, а водата превръщаше във вино все по старомодния начин, т.е поливайки лозето си с поливна вода и пот (а преди лягане и с урина). Божественото продължаваше да му убягва.

Авторът си бе изградил една много стройна теория, според която човек се е появил на бял свят, когато някога душата е нападнала тялото. Да, в началото той си мислеше, че се е случило точно така.

Имало е един свят, обитаван само от тела, които са си живеели телесния живот, нито по-добре, нито по-зле от маймуните и плазмодиите. Естествените нужди на тялото са диктували естественото му поведение и естествения му живот. Не е имало нито добро, нито лошо, не е имало любов, не е имало омраза. Когато тялото го е засърбявало, то се е почесвало, когато някой е оспорвал храната му, то се е озъбвало. Когато са го нападали естествени нужди, то ги е вършело.

Но, отнякъде са се появили едни души и са нападнали телата. Вселили са се в тях и са решили да ги използват.

Много им е харесало на душите непредвидимото поведение на тялото. Много им е харесала неговата чувствителност, неговите осезания. И главно – много им е харесала ограничеността на тялото. То не е можело да лети, не е можело да избяга винаги от опасност, поради което от време на време му се е налагало и да се бие за живота си. Налагало му се да мисли.

(Да, тук е моментът да отбележим, че независимо под каква форма си представяше този съюз между тяло и душа, авторът бе в непрекъснато колебание, кои точно черти на човека са телесни и кои духовни. Все пак той бе по-склонен да причисли мисълта към телесните качества)

С течение на времето този съюз се закрепил. Душата ставала все по-мързелива и оставяла все повече на тялото да върши някои неща, които преди и се налагало тя да върши, като например да взема решения, тялото пък си въобразило, че е недосегаемо, както е недосегаема душата и може да върши каквото си иска. И двамата били жестоко наказвани за грешките си. Но....

Съюзът не се разпадал. Уловката тук била, че тялото по природа било глупаво, а душата – вечна. На каквито и мъки да била подлагана, докато се намирала в тялото, тя пак ги приемала с радост, защото после я чакала цяла вечност на скука и пълна свобода (е, някои души вярват, че могат да се вмъкват отново и отново в нови тела, след като сегашното им умре). Тялото пък съзнавало ясно своята тленност, но все се надявало някой ден да успее да надхитри Върховния и да се пресели във вечността заедно с душата.

Ей така  горе-долу си представяше авторът, че е устроен човек. С течение на времето този сценарий се променяше. Понякога на авторът му се струваше, че не душата е измамила тялото, като се е намъкнала в него, а че тялото е пленило душата за да я използва за гореспоменатата цел (да стане вечно). Но, така или иначе (а имаше вариант, в който някаква външна сила ги е събрала двете, въпреки волята им, с цел някакъв извратен експеримент) този съюз си съществуваше и някак си трябваше да се справяме с вредните му последици.

Тъй си мислеше авторът.

После обаче той започна да осъзнава, че въпреки хилядолетната симбиоза, нито тялото, нито душата бяха успели да напреднат особено в самостоятелното си развитие. Просто се изтърпяваха взаимно по време на съвместното си съществуване и после - всеки по пътя си. С други думи, въобще нямаха за цел да разберат кой ги е събрал и какви дивиденти извлича на техен гръб. Те не можеха да надскочат себе си. Колкото и да искаше, душата не можеше да повдигне тежкото тяло във въздуха, не можеше да спре стареенето му, не можеше да спре оглупяването му. Колкото и да се стараеше, тялото не можеше да запуши устата на душата, която все му се месеше в най-неподходящ момент с душевните си нужди и по тази причина то не можеше да следва съсредоточено плановете си за усъвършенстване.

С други думи, плановете на автора за изравняване с Бога се отлагаха за неопределено време. Авторът първо трябваше да внесе хармония между тялото и душата, и чак после да иска от тях да литнат нагоре към Нов живот. Да внесеш хармония между собственото си тяло и собствената си душа на думи изглежда лесно, но как може да стане това, при положение, че ....

Ако някой трябва да управлява два обекта, то очевидно те са външни за него, а ако трябва да управляваш тялото и душата си, то тогава ти кой си? Това първо. И второ. Как да управляваш нещо, което не е твое? Или казано по друг начин – как да управляваш нещо, за което знаеш толкова малко? Аз, който и да съм, не съм създал нито тялото нито душата. Те не ми принадлежат. Те си водят някакъв си техен собствен живот и аз – въображаемото същество наречено СЪЮЗ между тяло и душа страдам от това, но не мога да направя нищо за да облекча страданията си.

След като авторът осъзна този факт, него хич вече не го интересуваше дали ще се страхува или няма да се страхува. Той беше едно детенце, отритнато от родителите си, които преследваха собствените си цели, макар на всички да беше ясно, че тези цели за тях са недостижими, поради което единственото, което осмисляше съществуването им беше търсенето на удоволствие. Страхът би могъл да го заинтересува само и единствено ако можеше да му донесе решение на проблема. Ако лежеше в основата му. А засега....

В крайна сметка децата почти винаги ги присъждат на майката, и съюза спокойно можеше да последва душата след раздялата й със тялото, но там имаше опасност да умре от скука, защото безтелесните души едва ли могат да се похвалят с много разнообразен живот.

Така си мислеше авторът.

Да, ако сега някой седне да разправя на автора, че това си е негов личен проблем, че той лично не може да внесе хармония между тялото и душата си, то той ще му отвърне, че още никой човек не е видял да се рее в небето, да ходи по водата и да превръща водата във вино с молитва. Т.е – и при другите хора хармонията я няма. Ето това е лошото - всички сме на един хал. Съставени сме от нещо, което не е наше и съответно не можем да го променяме. Живот назаем. Както и да се въртим, гъзот ще ни е все отзад (шопска мъдрост).

Разбира се, от крайният песимизъм никога не е имало особена полза, освен оная, че някои хора умеят да извличат удоволствие от него, което оправдава и съществуването му. И след като достигна бреговете му, авторът си взе малко дъх и се обърна за да се потопи отново в безбрежния океан от теории, опитващи се да сложат някакъв ред в хаоса на съществуването, подпомагайки със съществуването си самия хаос, поради простата причина, че на никоя не и стискаше да се гмурне достатъчно надълбоко, а всички предпочитаха да плуват като медузи по повърхността.

Тук малко се отрезви (или се опи допълнително, което е едно и също) и видя, че нещата не са чак толкова лоши (хубави), колкото му изглеждат и че в сегашната му теория зеят много дупки, (което допълнително го изпълни с радост, като си представи, че трябва да седне да ги запушва) които трябва да се запушат.

Реши да пренапише почти цялата теория, изхождайки този път от презумпцията, че всичко трябва да се разглежда от гледна точка на тялото и от гледна точка на душата. Защото наскоро го беше осенила една идея за страха а именно...

Да се опитаме да разберем, доколко наистина е случаен този процес на асоциативно мислене. Все пак, какви точно са тези въображаеми ситуации, които въображението ни непрекъснато генерира? Една част от тях са спомени. Трудно ще си представите нещо, което вече не сте виждали (но не е напълно невъзможно и да си представите). Друга част са реконструкции на спомени, а трета са мечти.

Налита ме да спра до тук, защото числото Три е магическо за нашего брата и по незнайни причини смятаме, че всички се крепи на него. Т.е. като изброяваме, все гледаме да са три неща. Ни повече, ни по-малко. Та, има и четвърта част - програмирани ситуации. Те са нещо, сравнимо само с математиката - никакви емоции, само формули. Да дадем примери, за да стане по-ясно. Спомен е това, че някога в детството ви сте яли бой от съученик в училище. Реконструкция на спомен е, че вие сте набили същия съученик, а мечти е, че нямате заеми за изплащане. Програмираните ситуации са например, че трябва на всяка цена да се задомите, че трябва да нагласите един бидон с кисело зеле в мазата и пр.

Колкото до спомените и мечтите – ясно, в общи линии механизмът при тях е прост – има лоши спомени, които генерират добри мечти. Както и хубави спомени, които генерират хубави мечти – в общи линии, никой няма да седне да си мечтае злото. Интересен е въпросът с реконструкцията на спомените. Забележете, все пак, че при мечтите всичко е наред – там няма неизвестни. Там всяко нещо е статично. Ние сме красиви, умни и силни, а не подлежащи на разкрасяване, на поумняване и на подсилване. При спомените също всичко, уви, е статично. Там битият си е бит, целунатият си е целунат (интересно, че хората рядко си спомнят как са били някого, освен ако не се обвиняват за това). Докато при реконструкциите нещата не са много ясни. При реконструкциите, ние искаме да променим развоя на събитията, но не сме съвсем наясно с промяната на кои елементи ще го направим.

И започва едно разиграване на ситуации.

Сега, преди да ме обвините, че ви занимавам с някакви рядко срещани спомени от детството или от младостта, като например как целият клас ни се е смял или как хубаво са ухаели косите на еди коя си, ще ви припомня, че ние си спомняме не само реални ситуации, но и измислени такива. Примерно – някога си сме планирали да направим еди-какво си. Но не сме успели да го направим. Реалната ситуация се е оказала по-различна от планираната. В спомените си ние запазваме както реалната ситуация, така и планираната. И нищо чудно, след време да си спомним за нашия план и да решим мислено да го преработим.

В спомените ни също така влизат и чутите разкази за случки, в които ние не сме участвали, независимо дали са реални или измислени. В спомените си ние трупаме всичко. Само след миг това, за което си мислим сега, ще е спомен. Това, което сме усетили сега, ще е спомен. Някои твърдят, че ние помним всичко, но ни е трудно да го извадим на бял свят. Кой знае – може и да са прави.

А какво стана с четвъртия тип въображаеми ситуации? Този четвърти тип обикновено сме свикнали да наричаме „мислене”. На работа мислим, как да си свършим работата, извън работа мислим как да си свършим "задълженията" и въобще мисленето е онзи безстрастен процес, в който подреждаме в ума си познати елементи по такъв начин, че да постигнем крайната цел. Ако не стане по един начин, ще променим нещо и ще видим, ако пак не стане – трети начин... и така, докато си изработим някакъв що годе приличен план на действие и не започнем да го прилагаме (със съответния контрол по време на действието, което си е пак мислене). Докато мислим, ще се съгласите, доста често сме принудени да правим преходи и съответно да се страхуваме от последствията им. Но тези неща в общи линии вече ги описахме в началото и дори предложихме един метод за справяне със страха по време на мислене и особено при вземането на решения. А мисленето в крайна сметка е създадено само за това - за вземане на решения.

Ако продължите да прилагате предложения от мен метод едно, скоро ще се убедите, че никак не е трудно да свикнете да мислите без да се страхувате. Просто ще свикнете да не мислите за излишни неща, а само за онова, което пряко засяга всекидневния ви график.

Фактически метод едно ще отпадне и на негово място ще се настани един друг – а именно, ще свикнете да преценявате, доколко всяка мисъл, която ви занимава в момента е свързана с преките ви задачи за деня и ако не е – просто ще я отхвърляте.

Излишната мисъл ще започне да създава едно такова неприятно чувство във вас, както е неприятна миризмата на леш, защото страхът се създава именно от излишните мисли. Защо примерно, докато си вършите скучната, отговорна и спешна работа, трябва да се сещате и за това, че никой не ви обича? Нима точно сега му е времето да разсъждавате по този въпрос? Нима точно сега ще седнете да анализирате чепатия си характер? Нима ще успеете за няколко минути да си изработите план, как да станете по-добри? Нищо подобно – просто ще окепазите и работата с която се занимавате в момента, както и ще се разплачете от мъка. Никакво решение няма да ви хрумне, а само ще използвате нервното напрежение, в което ви е хвърлила сегашната ви работа, за да подсилите многократно страха си, че цял живот ще бъдете я стар ерген, я стара мома. Ето това прави излишната мисъл.

Ако постоянствате в тази насока, скоро времето ви ще бъде организирано много по-добре, ще станете способни да поемате много повече задачи и съответно ще спрете да мислите за глупости.

Но все пак  Така постепенно ще се превърнете в едни бездушни роботи и ще започнете да се страхувате да не останете без работа. Не в смисъл да не останете безработни, ами просто да не се окажете и за миг без нещо, за което да мислите как да го свършите или как го вършите. Т.е. – ще се страхувате да оставите мозъка си на мира, т.е. – да седнете и да си отдъхнете – да се окажете пред избора как да си починете от това целодневно напрежение. И ще започнете да се страхувате от такива моменти на отпускане, просто защото именно в такива моменти разумът, който е решил да заспи ще пусне така добре задържаните досега от него спомени и мечти на воля.

На сцената ще излезе вятърничавата тройка – Спомени-Реконструирани спомени-Мечти. В практическото отсъствие на разума спомените започват да бълват един след друг, мечтите започват да им дават оценки, а машината за преработване на спомени започва да разиграва сценки….

(Тук, внезапно или не, приключи Съобщение първо. Авторът или тотално беше объркал конците, или беше забравил за какво иде реч или беше твърде зает с друга работа и темата беше започнала да му се струва вече изключително досадна... Но факт е, че той за дълъг период от време спря да пише по нея.
Но не спря да мисли по нея. Дълго и мъчително мислене в свободното за мислене време - твърде оскъдно, между другото. Мъчително мислене, защото в главата му беше останал само бегъл спомен за това, какво бе писал и не можеше да разбере новите идеи, които му идваха относно страха, къде трябваше да бъдат сложени и дали не променяха цялата структура на теорията. В крайна сметка, тврде рядко му оставаше време да мисли за каквото си иска, особено за страха, но мъчителното чувство, за нещо недовършено оставаше - авторът на обичаше да си оставя магарето в калта.
С тази мъка той си и живееше. Той беше свикнал да живее с по някоя мъка под мишница. Твърде добре си живееше, между другото, докато беше спрял да пише по темата...)

Да, в общи линии, нещата не са чак толкова розови. Както вече казахме, премахването на страха не премахва и решенията, които бихме взели под негово влияние. Просто разширява избора на решение и изчиства ума ни за известно време, за да можем правилно да изпълним взетото решение. От където излиза, че това, което сте си го дробили, пак ще трябва да си го изсърбате, но ще го правите без страх, а това все пак си е някаква разлика и то съществена. Едно е да ядеш бой в оптимистично настроение, а друго е телесното наказание да е съпроводено и с психически тормоз.

От друга страна, не всяка ситуация, в която трябва да вземем решение е придружена от страх. Защо в такъв случай трябва при всяка ситуация на вземане на решение да се опитваме да идентифицираме страха?

И въобще, защо му е на страха да се намесва в процеса на вземане на решение? Досега обяснявах как действа страха, но не стана и дума за това – защо го прави? Е, ето, че опасната вратичка се отвори и през нея аз съвсем лесно мога да се озова от другата страна на оградата, твърдейки, че страхът е полезен. Неее, чак дотам няма да стигна. Ще го анализирам от гледна точка на моята техника.

Какво става на практика? В сублимния момент се появява силен страх, който ограничава нашето полезрение и фаворизира един от възможните изходи (засега няма да се спираме на причините по които го прави). Ние веднага реагираме и прогонваме страха, изчиствайки си кръгозора по този начин и избираме верния изход, като един от много равни, а не като фаворизиран. За начина по който го правим сега също няма да говорим. Нямаме време – нещата трябва да стават за части от секундата. Важното е, че страхът (временно) изчезва и къде отива нас не ни интересува. Но.

Как точно премахваме страха? Дали го унищожаваме, дали просто спираме да го забелязваме или временно го пращаме някъде другаде? В крайна сметка този страх притежава доста енергия, за да затъмни така мислите ни. Тази енергия нас досега не ни интересуваше – ние я елиминирахме заедно със страха. А се оказа, че е напълно възможно тя да го върне при нас след известно време, като труп на удавник, комуто дори сме помогнали да се удави и не сме го виждали няколко дни.

Сега нещата започнаха да клонят пък към разцентроване на финия механизъм, който ни управлява от хилядолетия. Но мен от това не ме е страх. Който ми е слагал механизма, той да му мисли. Да не ми е слагал способност за разцентроване на механизма. В крайна сметка аз съм вечен, тъй че сметките ни са уредени още при раждането ми. Но за това – пак – друг път.

Излиза, че е по-добре да унищожим страха, вместо да го преместваме от едно място на друго. А според сегашното състояние на моята техника, той си е нещо като клан-недоклан. Ако се вгледаме пак внимателно в сублимния момент, ще видим, че този страх в точно този момент притежава много голяма енергия. С думите „Не ме е страх!” ние просто отхвърляме тази енергия. В появилия се вакуум идва щастието. И толкова. Но после страхът се завръща. Завръща се неговата енергия. В комплект с енергиите на другите отхвърлени страхове. А какво ще стане, ако вместо да отхвърлим енергията на страха, ние вземем, че я преработим? Да вземем просто да я използваме. Още на момента, докато страха не си я е отмъкнал обратно в храстите.

Ето, пак ще кажете – трудна задача. Трудна – от гледна точка на първата техника. Ами ако техниката се промени изцяло?

Нека пак се върнем на въпроса, що е страх? Дали той е някакъв обект със собствен живот, дали просто е проява на някакъв общ, изначален, първичен страх или е просто явление от етапа на вземане на решение? Дали е някаква аномалия в живите организми? Или е заложен още при проекта (когато са ни проектирали) с предпазна цел?

Успокоителното е, че животните също се страхуват. Не само ние – хората, сме изродите. Все пак и животните вземат решения. Защо свързвам страха непрекъснато с решенията? Не може ли да се страхуваш и в моменти, когато не вземаш решение? Там е работата, че май може. Откъдето изниква въпросът: „Нуждата от решение ли предизвиква страхът, или страхът предизвиква нуждата от решение?” (а и въпросът: „Защо трябва непременно всичко да опростяваме?” Не може ли пък да са верни и двете?)

Да се върнем, все пак, на страха. Помни ли някой, че по-преди споменах колебанието, като белег на страха? Ако помни – браво! Успял е да преодолее страха си, четейки това четиво. Всяко колебание ли е страх? В общи линии - да. С това предполагам лесно ще се съгласите. Всеки може да ми твърди, че не се страхува, а само се колебае, както и аз мога да твърдя, че не се колебае ами направо се страхува. Въпросът е, дали всеки страх е колебание? Я си представете, че се страхувате за друг? Къде тук е колебанието? Вие нищо не можете да направите. Просто очаквате със страх решението на друг. Даааа, и ако можете сега да ми обясните, защо се страхувате? От вас на практика не зависи нищо. Да не говорим за случая, в който решението е в нечии други ръце, ами направо за случая, когато решението е в неизвестни ръце. Тогава? Докато стоите безсилни, поне можете мислено да изпращате внушения на онзи, който взема решение, ами когато извършителят е неизвестен? Тогава започвате да се молите на Господ.

Вярвате ли, че вашите внушения действат на извършителя? Вярвате ли, че молитвите ви стигат до небето?

Очевидно вярвате, щом сте способни да стоите пред телевизора и да се вълнувате от развоя на мача, който се играе някъде на майната си. Така сме устроени - духовни същества сме ние. Но в същото време сме и атеисти. Парадокс. Е, стига толкова морал.

Страх ли ви е да не паднете от високо? А защо ви е страх? Болката ще я усетите чак като се ударите в земята, а и тогава няма да имате време дори да я усетите.

Добре, по-лек вариант. Страх ли ви е да се качите по високата стълба на покрива? На тавана? Някога ви е било страх. Страх ви е било от много "физически" работи - да карате колело, да плувате, да скочите от един метър. Страхът в общи линии не е много свързан с разума. От къде идва тогава? Хм. Нека ви го кажа направо - от въображението.

Там е работата, че въображението е велика сила. Ех, колко книги са се изписали на тази тема! Ех, колко лечения се основават на тази сила! Добре. Нека сега предположим, че се качвате за първи път на кола чак на десет години. Хм. Този пример май не е много актуален днес. Добре, нека да не е кола, нека да е гигантска люлка в увеселителен парк. Нека е просто виенско колело. Абе нека е някое от онези шеметни влакчета, които падат с голяма скорост по парабола и минават през примки, за да ви обърнат надолу с главата. Формално погледнато никой не ви е насилвал да се качите на такова нещо. Но първия път ви се обръщат червата. Догажда ви се. Повръщате. А на други нищо им няма. Въпрос на свикване. Все пак преживяването е неприятно. Гадене в стомаха, повръщане, загуба на ориентация. Всичко това е, защото не сте свикнали. Това е нещо ново за вас. Тялото ви не е свикнало с него. Като свикне - всичко е о'кей!

А сега да ви поставим пред пропастта. Гледате надолу, виждате колко е високо и от не май къде си въобразявате, че вече падате. Досега не сте падали от толкова високо. Е, чак от толкова високо не сте падали! Значи, за вас това ще е нещо ново, нещо, на което още не сте му свикнали. Ще ви се догади, ще ви се обърнат червата... Въобще даже и не мислите, че долу ще се размажете като палачинка. И си въобразявате това толкова картинно, че чак ви се догажда. Обръщат ви се червата и загубвате ориентация. И залитате и аха - да паднете. Много е кофти! Хващате първото нещо, което ви е под ръка. Добре, че на такива места обикновено има перила, иначе може да помъкнете и някой друг със себе си, особено ако е страхлив като вас.

Добре, ами колелото? Там пък от какво ви беше страх? О, там въображението работи на космически обороти, в сравнение с пропастта! Там си въобразявате хиляди работи едновременно. Новите преживявания ви бомбардират непрекъснато.

Излиза, че страхът е плод главно на въображението. Спомнете си пак първия път на виенското колело. Изведнъж усещате, че падате и инстинктивно се стягате. Вестибуларният ви апарат ви праща непознати дотогава импулси и цялото тяло се паникьосва и се опитва да се свие в защитна поза тип „в майчина утроба”. На третия тур вече му свиквате и се показвате от черупката. Към края си показвате вече и рогата. Новото преживяване дори е почнало да ви кефи.

Добре – няма лошо, когато се намирате в опасност, наистина е по-добре да я посрещнете свит на топка. Дали това е страх, оставям на вас да прецените. Във всеки случай, всеки е склонен да го нарича страх. Някои дори обичат този страх и пищят всеки път, като падат с по-голяма скорост в някое "увеселително” съоражение. Но това е някакъв съвсем друг вид страх, обоснован страх, страх от директна опасност. С него засега няма да се занимаваме. Ще се занимаваме с оня, другия, който се предизвиква от изцяло въображаеми ситуации.

Все пак – да потегнем редиците, трябва да дадем някакъв извод, след толкова много приказки. Страхът дотук се оказа реакция при преход, осъществяван във въображението ни. Тази реакция, както се вижда притежава значителна енергия. Може да активира доста сериозно тялото ни. Почти като в реална ситуация. Добре, а каква всъщност е тази реакция? Ако приемем, че е някакъв защитен механизъм, то ще излезе, че е грешно да се борим срещу страха. Ако обаче задържим за малко и си спомним, че защитата си е защита, а конкретното и изпълнение – съвсем друга работа, то може да излезе, че вместо страхувайки се, можем да се защитим и по друг начин.

За да се защити, човек може да бяга, а може и да напада. А може и да лъже. Да вземем например решителността. При нея пак има фаворизиране на един изход от ситуацията, но зарядът, така да се каже, е положителен. Пак има преход от познатото към непознатото, той пак е съпроводен с изтръпване тук-там по тялото, но то вече не гледа да се свие на топка, ами заема бойна позиция. Освен това - няма го погледът назад. Няма го двуполюсния модел. Погледът е устремен само напред, без да ти се свиват червата, при мисълта, какво ще стане ако не успееш.

С други думи, какво ще стане, ако вместо да кажем „Не се страхувам!”, кажем „Решен съм!”  И това да се направи само с цел, да овладеем енергията на страха, да я превърнем в енергия на решителността, да я използваме и да не я оставим да върши каквото си иска. Това е само идея.

Да се върнем пак на страха. Добре, все пак, ние не се страхуваме от карането на колело, докато не решим да се качим на колелото и да го подкараме. Излиза, че страхът се появява, когато се появи и преходът. A кога се появява преходът?

Преходът (поне засега ще приемем така) се появява когато си иска. В общи линии когато ние самите се намираме в преход телом, то се намираме в преход и духом. Но има моменти, когато си стоим спокойно и пак сме в преход. Тия моменти фактически са по-голямата част. Много по-голямата част. Защото докато си седим, ние мислим. А мислите постоянно „прехождат” една в друга. Докато си седим, ние също така усещаме. А усещанията също могат да създават преход. Примерно – чувството за приближаваща опасност. Има такива, по-отворени хора, които освен да мислят, също така могат и да усещат, докато си седят спокойно. Както и да е. С други думи, нашето въображение постоянно се намира в преход. А това е съвсем достатъчно условие за появата на страхове. Въображението често ни поставя в непознати ситуации. В ситуации, където неизвестните са много. И ние автоматично започваме да се страхуваме. Т.е. да се защитаваме, страхувайки се.

Така. Дотук обосновахме съществуването на страхове и по времето, когато не ни се налага да вземаме решения. Т.е. когато си мислим, че не вземаме решения. Когато ситуацията не ни изглежда такава, че вземаме решение. Когато просто си седим.

Сега, да се насочим в друга посока. Защо при даден преход ние изпитваме страх, а при друг изпитваме въодушевление? Ясно е, че и в двата случая има неизвестни. Но при въодушевлението, ние сме склонни да пренебрегнем неизвестните. Изпълнени сме с вяра така да се каже. А при страха изглежда е точно обратното. Неизвестните ни поставят в абсолютно затворено положение и ни карат да реагираме по програмата за неизвестна околна среда - т.е. свиваме се на кълбо. Ще кажете - всичко е само в нагласата. Ако си оптимистично настроен - ще реагираш с въодушевление, ако си в песимистично настроение - ще изпиташ страх. Въпрос на шанс е дали ще си песимист в момента или оптимист. И пак ще зарием зурли в познатите пътеки на изработването на позитивна нагласа – универсално лекарство за цял живот. Да, ама нали нас точно това ни интересува – как да превърнем негативната в позитивна нагласа? Как от песимисти да станем оптимисти. Как да превърнем страха в решителност. В общи линии не ви ли се е случвало, когато сте много позитивно настроени да изпитате страх? Изведнъж да ви се доплаче от мъка, изведнъж да се видите в ролята на щастливо прасе, на което му точат ножа за коледа?

Нагласата, драги мои, не е нещо, което се управлява толкова лесно. Нагласата ни управлява нас толкова лесно. А ние само си мислим, че с напрежение в коремната област можем да бъдем щастливци за цял живот. Или поне за един ден. Рано или късно ни омръзва и започваме да копнеем по трезвия си живот, изпълнен със страх и съмнения. Но това е друг въпрос. С него засега няма да се занимаваме.

Въпросът сега е, без да обвиняваме нагласата, да разберем как се формира страха. За целта, първо ще се съсредоточим върху появата на самия преход. В общи линии нуждата от преход се появява, когато в системата има нестабилност. Разбира се, една система може да бъде изправена пред нуждата от преход и от външни причини, но за тези случаи сега няма да говорим. Няма да говорим за това, какво става, когато подът под краката ни изведнъж започне да пропада, когато се върне внезапно жена ни или когато най-внезапно получим инфаркт. Ще говорим за онези случаи, когато без външно влияние, ние сами си създаваме нуждата от преход. Т.е. ние сами си създаваме нестабилността. В мислите. Във въображаемата ситуация, която е окупирала ума ни в момента.

(20 дена по-късно)

Страхът в общия случай ни кара да превърнем всяка ситуация в двуполюсен модел. Да повярваме, че от всяка ситуация има два изхода. Само два - или ще направиш нещо или няма да го направиш.

Това "няма да го направиш", ще се съгласите, въобще не означава, че изходите са само два, защото ако не направиш нещо, може пък да направиш безброй други неща, но страхът ни уверява, че ако не направиш нещо, то каквото и друго да направиш, резултатът ще е все един - провал!

Примерно: или точно сега ще предложиш на приятелката си брак или никога няма да се ожениш за нея. И тресейки се от страх ти й предлагаш брак. И тя ти отказва. Учуден ли си?

Най-интересното е, че не си. Точно това си очаквал, точно това си и получил. Е, все пак, ще кажете: “Шансът беше фифти-фифти – можеше пък и да се съгласи, патката!”

Хе, хе, виждаш ли, колкото повече я убеждаваш, че трябва да размисли, толкова повече тя упорства в отрицателното си решение. Хайде – някакъв стандартен край – всеки – по къщите си, криви усмивки и т.н., до следващата среща.

---

И къде сега беше грешката? Може би грешката беше в това, че й предложи? Да, ама все пак моментът беше назрял. От колко време ходите? Може пък и някой намек да си усетил от нея наскоро или пък от майка й, или пък от майка си... Абе тази идея да й предложиш не ти е дошла току-така в главата. Може би трябваше да изчакаш? До следващата среща? Ами какво щеше да се е променило дотогава? Все същото щеше да е. Пак щеше да те тресе страх. Да, там е работата. Защо трябваше да отлагаш? Е, загуби сега една потенциално добра жена, но пък се сдоби с мъдрост!

Грешката не е в това, че си й предложил или не си й предложил. Грешката е в това, че всичките ти действия са били съпроводени от страх. Трябваше просто да си наложиш да елиминираш страха и тогава да решаваш и да действаш.

---

Да, може този съвет да изглежда малко мъгляв. Да се елиминира страха не означава ли, че трябва да и предложиш? Или пък означава, че не трябва да й предлагаш?

Не. В общи линии това означава, че може да и предложиш, а може и да не й предложиш, а може да направиш и нещо друго, но в крайна сметка това, което щеше да направиш при липсата на страх, щеше да е правилното нещо.

Ако и беше предложил, след като си елиминирал страха, тя вероятно щеше да каже "Да". Със сигурност щеше да го каже! Защото тогава щеше да си и предложил по правилния начин. Тресейки се от страх, ти просто си оплескал предложението. Това я е възпряло. Не, че не те е харесвала досега.

Ако пък предположим, че най-безстрашно ти решеше да не и предлагаш, то... ами няма лошо и тя ще се радва, че сте постъпили правилно, ще си останете добри приятели, не само на думи, и.... кой знае – може пък да се ожените все пак... в подходящия момент.

Тази по-сложна ситуация ще бъде разнищена някога, по-нататък. Сега ще наблегнем на следното: когато човек не се страхува, той взема правилното решение. Това, че решението може да е същото, както ако би го взел от страх, не означава, че и изпълнението ще е същото. Т.е. това няма да е същото решение. Защото решавайки да направиш нещо или не, съвсем не означава, че вече си решил и как точно ще го направиш.

И ето – стигнахме до първата техника за справяне със страха. Когато трябва да вземем решение и усетим, че ни е страх, трябва по най-бързия начин да уточним, от какво ни е страх и да си наложим да не се страхуваме от него. И да продължим с вземането на решение.

На теория изглежда лесно, на практика обаче може никак да не е лесно. Така е с повечето теории, да не кажем с всичките - практическото им приложение винаги ни излиза през носа. Онези от вас, които са имали вземане-даване с разни техники на самооправяне, на самовнушение и самоконтрол сигурно вече усещат тежестта на провала при първите и при последващите опити.

Да, всеки е имал вземане-даване с някаква техника на самоконтрол, дори да е само от рода "Не се чеши!", "Не се хили!" и пр. Знам колко ви е трудно. Но трябва да ви уверя, че при тази техника всичко минава като по мед и масло още от първите опити, стига да не уцелите нещо погрешно, и да не започнете да се борите не с този страх, с който трябва. И всичко става за части от секундата. Това и е красивото на тази техника - мигновенността.

Мигновенността ви позволява да реагирате в рамките на наличното време при екстремни ситуации. Мигновенността ви помага да разпознаете правилно страха.

Да, засега май ще се наложи да приемете някои неща на доверие. Първото е, че страхът се разпознава най-лесно миг преди да вземете решението. Второто е, че за да го елиминирате е достатъчно само да си кажете „Не ме е страх (от това нещо)!”

Можете да опитате (някой път де - в реална ситуация). Резултатът винаги ще бъде един и същ – ще ви олекне толкова много, че ще изпитате щастие (макар и за кратко), пропорционално по големина на страха, който сте изпитвали допреди малко. И от там нататък, няма да е никак трудно да вземете правилното решение. Просто ще го вземете. Това е.

Не трябва да забравяте, значи, две неща: да погледнете страха право в очите (с което ще го разпознаете) и да кажете "Не ме е страх!" Просто е.

А сега да обясним за онези неща, които трябваше да приемете на доверие. Първо – за разпознаването на страха.

Има, значи, хора всякакви – с разхлопани нерви, чувствителни, с нерви от корабни въжета, трезви, пияни, образовани... - всички те изпитват страх. Дори бих казал - еднакъв по сила страх. Разликата е само в проявата му.

Независимо какъв тип сте, вие сте изпитвали страх и най-добре знаете, как той се проявява във вас. Когато ви е страх, често се случва да ви се свие стомаха, но не е задължително, често ви се ускорява пулса, но не е задължително, често ви пада кръвното, но не е задължително. Въобще - може да ви е доста трудно, да определите еднозначно, кога точно ви е страх. Но има и други белези, които могат да са ви по-полезни. Например колебанието. Ако се настроите така, че всеки път като изпитвате колебание да се самосезирате, че ви е страх, може и да не контролирате непрекъснато стомаха си или ударите на сърцето. Умът бързо се учи на такива работи.

Работата е там, че, както вече казахме, страхът може да се окаже страшно труден за разпознаване и по тази причина прибягваме до телесните индикатори – стомах, сърце, кожа и т.н.

Работата също е и там, че страхът няма смисъл без решението. Няма смисъл да ви тормози, ако не се намирате пред вземане на решение. Значи, той може и да си съществува с години, без да го забележите, просто защото с години не ви се е налагало да вземате някакво решение, което е свързано с него, но появи ли се моментът на вземане на решение, страхът няма друг избор, освен да се оголи, да покаже истинската си същност, да излезе от храстите.

Именно тогава е моментът да го хванете. Това е мигът преди вземането на решение. През останалото време я го откриете, я не, а ако се задълбочите, нищо чудно да си откриете и несъществуващи страхове (и съответно да си ги придобиете), но мигът преди вземането на решение не лъже - ако ви е страх, значи във вас се е бил загнездил някакъв страх и този е моментът да го разкриете и да го ликвидирате.

Бъдете прочие по-чувствителни. Това не е слабост.

Вторият момент – вълшебните думи „Не ме е страх!” Да си призная, този феномен ме удиви много. Има хиляда и един начина за лекуване на страха, които битуват по книгите, по телевизията, в интернет и по всички медии. Всички те предлагат някакви решения за изкореняване на скритите и явните страхове. Някои са прости, някои са сложни, някои изискват години на търпение, някои – месеци, а онези – мигновенните ги забравяме бързо, след като си счупим един-два пъти главите с тях.

Аз самият също съм предлагал такива решения. Честно казано - помагали са, но честно казано и ефектът им не е бил много траен. Всичко, което съм измислял или чувал съм го прилагал върху себе си и в резултат съм се убедил в едно - страхът може да се върне по всяко време. Ефектът на всички лекарства срещу страх е временен. Страхът едва ли не е неизкореним.

Ето – станаха три неща даже, но тук, при първия опит - хоп! - няма го страхът. И то става въпрос за такива хронични страхове, които си ги носим с години, не някакви модерни или наскоро придобити.

Да, да ви кажа право, аз съм доста скептично настроен към самовнушенията. „Не ме е страх, не ме е страх, не ме е страх...." - това нещо при мен не е носило резултати, или ако е носило, те са били с трайността на първи сняг. Но само едно "Не ме е страх!" да свърши толкова работа? Това беше голям шок за мен!

Ами какво да ви кажа. И аз обичам да вярвам в чудеса. Чудесата все пак съществуват. Ако сега се сетя за някакъв свой страх и му кажа „Не ме е страх!”, в общи линии нищо няма да направя. За да му подействат тези думи, страхът трябва да бъде изпитан с пълната му сила.

Важен, значи, е моментът в който произнасяме думите „Не ме е страх!”

Знанието за страха не е самия страх. Тези думи трябва да бъдат казани на страха, а не на личния му картон във вашата картотека. А да седна сега да го вадя специално за да му кажа „Не ме е страх!”... моля, моля, имам си достатъчно друга работа, че изкуствено да го измъквам от дупката му. Предпочитам да изчакам момента на естествената му поява.

Такова обяснение си давам аз на магията „Не ме е страх!”

Ако все още не сте опитали метода и не сте постигнали радостната възбуда или сте недоволни от моите обяснения на този феномен, изчакайте малко, ще ги задълбочим по-нататък.

Сега ще насочим вниманието си пак напред.

(Знаете ли, че съдба не съществува? Може би го знаете. Може би го вярвате даже. Но все ви се иска да не е вярно. Да, твърде модерно е напоследък, пък и още от адамово време насам, да си мислим, че ако нещо лошо ни се случи, то е за добро. Че това е съдба. Че така е трябвало да стане. Че съдбата ни дава знак. Глупости на търкалета! Просто е трябвало повече да сте внимавали! Ако сте забравили да си запазвате файла и всичко, което сте писали в продължение на един час изчезне, това не е съдба, а чиста проба нещастие. Нищо повече. Възстановявайте си го сега по памет. Но без да си мислите най-изгодно, че Господ ви праща сигнали и този път ще го напишете по-добре или пък, че е искал да ви каже, да не го пишете. Това си е чиста проба нещастие.

И знаете ли още нещо? Рай няма. Ще се мъчите на земята, ще се мъчите и на небето. Но това е друга тема, за друг текст. Ще я развия друг път. Сега просто си живейте живота, без да се мъчите и без да се радвате. Ад също няма. Споко! Настройте си Word-a да ви запазва автоматично файла на всяка минута, не на десет, както е по подразбиране!)

Започнах да пиша този текст успоредно с практикуването на тази техника. Практикувах я няколко дена и нещата се промениха. Може би за добро? Кой знае. Във всеки случай, страхът изчезна от решенията ми.

През тези дни бях доста зает, и непрекъснато трябваше да вземам решения и може би в залисията, а може би поради техниката, спрях да забелязвам страха. Може би бях започнал да изпълнявам техниката на подсъзнателно ниво – автоматично. Може би бях успял?

Във всеки случай след няколко дена практика изведнъж се случи нещо много странно. Страхът отново се върна.

Не това беше странното обаче. И през ум не ми беше минавало, че така лесно мога да се справя с това изначално животно. Свикнал бях на завръщанията му. Странното беше друго. Този път той нямаше лице. Ей така – в миг на почивка изведнъж ме нападна страх. Безименен страх започна да ме тресе.

Честно казано – не вземам упойващи вещества и все още не съм започнал да прекалявам с пиенето (поне все още не виждам бели мишки в тъмното и не налапвам шишето от сутринта). Добре се познавам, за да си мисля, че този страх е в следствие на нещо, което съм погълнал. А и не ми се случва често да ме е страх просто ей така – без да знам защо. В цялото изживяване все пак имаше някакво очарование, но за това – друг път.

Сега мен просто ме тресеше един голям страх и само толкова. Не знаех каква е причината. Може би беше поради рязката промяна – допреди малко бях под напрежение, а сега бях решил да зарежа всичко и да си почина. Но не беше и това. Познавам се добре.

И ми хрумна, че цялата работа е свързана с техниката, която бях прегърнал в последните дни. С елиминирането на страха. Целият този страх, който бях отритнал през последните дни, сякаш сега се беше натрупал на едно място и плахо излизаше от храстите за да ме нападне. Нищо чудно, че нямаше лице, защото той беше сборен страх на всичко, което бях отхвърлял през последните дни, а аз въобще не си спомням колко точно страхове бяха това.

Това предположение, ако и да не е истина, поне ме накара да се замисля върху детайлите на моята техника. И върху страха въобще. Защото, ща – не ща, трябваше да продължа да вземам правилни решения.

Пък и вече бях обявил война на страха.

Теория на страха

Страхът, малкият страх, който ежедневно ни съпътства. Обичаме си страха, той е нашият регулатор.

Страхът ни предпазва от болката. Но и страхът замества болката. Това става неусетно.

Страхът е нещо, което отдавана се преследва. Страхът се преследва още в малките деца. Преследва се от всички.

Най-вече се преследва от смеха.

Но страхът се и насажда. Още в малките деца.

Страхът е необходим – така казват всички.

Да не си кривим душата – всеки иска да се избави от страха (както и всеки иска да вмени страх на другия). Но и всеки уважава страха, който е проявил – той го е предпазил от някоя голяма глупост, която е щял да извърши. Страхът – ангел или дявол?

Страхът пази малкото дете от горещата ютия. Страхът кара ученикът да си пише домашните. Страхът прави човека честен, а не крадец или убиец. Страхът ... ни държи живи. („Живи-непогребани” –  казват в едно село.)

„По-добре живо куче, отколкото мъртъв лъв!”

Не, това не е четиво, което иска да се присмее на страха и по този начин да го унищожи, поне – не този страх. Този страх всеки си го гони сам. Приятелите му го гонят, любимите, роднините... За този страх се е писало много и отношението към него е силно амбивалентно – в зависимост от случая – може да е вреден, а може и да е полезен.

Този страх ще го оставим на мира. В крайна сметка и той ще се изпари заедно с другия – нещо като вторичен ефект. Нещо като екстра.

Всъщност никой няма да се интересува от този страх, когато се запознае с ОНЯ – другия...

„Че колко вида страх има,” би попитал някой? „Страхът си е един!”

Само дето често е скрит зад разни неща и не го забелязваме. Свикнали сме да не го забелязваме. Искаме да не го забелязваме. Прикриваме го със смелост например. А каква смелост е това? Това си е чисто безразсъдство! Но според нас безразсъдството се обяснява с други причини. С глупост, с честолюбие, с егоизъм, с липса на първите седем години... А в основата му си лежи само и единствено страх.

Ние ще говорим за оня страх, който е невидим за нас. Оня страх, който управлява живота ни. Оня страх, който ни прави нещастни. Оня страх, който ражда противоречията и който превръща човека в подвластно на обстоятелствата животно.

---

Някога приисквало ли ви се е да се отървете от всичкия страх, който се таи във вас? Може би ще кажете – „ДА!”, но най-вероятно ще сгрешите. За да поискате такова нещо, трябва първо да знаете какъв страх се таи във вас. А това малцина са го виждали. Защото ние виждаме само страха, който е на повърхността. А онзи, който е отдолу остава незабелязан за нас.

Онзи който лежи зад нашето его, зад нашите прищевки, зад нашите разумни действия – него не го виждаме. Виждаме го само когато... ни заболи стомаха, или сърцето, когато ръцете ни затреперят, когато започнем да заекваме... но дори и тогава не щем да го видим и обясняваме всичко с напрежение, с несправедливост, с малодушие... А нашите сетива крещят „Страх ни е!”, но ние отказваме да ги чуем.

Страх.

Иска ми се да се отърва от всичкия страх, който се е загнездил в мен! От всичкия страх, който ми се вменява! От страха към каквото и да било!

Сетете се за каквото и да било, което всява страх във вас – аз искам да не се страхувам от него! Може би ще ме сметнете за глупак? Може би ще кажете, „Ти искаш да премахнеш предпазните прегради около себе си, тези прегради, които те държат жив, в добро здраве, с чиста душа и с много приятели!”

Но почакайте малко! Нима моите отношения с живота, с Господ, с приятелите ми са изградени само на основата на страха? Нима аз не вярвам в Господ защото и го обичам, а не само се страхувам от него? Нима не обичам приятелите си, живота, себе си? За какво ми е тук страха?

„Е, какво толкова ревеш?” – ще кажат някои – „Човек не живее само в страх! Нормалният човек се страхува всъщност твърде рядко...” Други ще додадат – „Ти искаш да премахнеш един жизненоважен регулатор в човешкия живот! Я си представи, че детето няма страх от горещата ютия. Ами то ще си изгори ръката!”

Каква ръка бе! Нали има чувство за болка. И разум в главата. И памет завидна! А за нормалният човек... спорно е каква част от живота си той прекарва в страх. Аз по-скоро си мисля, че целият живот на нормалния човек минава в страх...

Всъщност, вече можем да започнем търсенето на страха.

Стандартна ситуация едно.

Нападател напредва към противниковата врата с топка в краката. Миг, преди решаващия удар, той я подава на свой съотборник, който оплесква нещата. Гол няма.

Тази ситуация се обяснява със страх у нападателя да поеме отговорност за решаващия удар.

Втора стандартна ситуация – нападател напредва към противниковата врата с топка в краката. Тегли красив шут и не уцелва. А във вратарското поле е пълно с негови съотборници.

Тази ситуация се обяснява с прекалената самоувереност на нападателя. Всъщност тук обясненията може да са много. Може да е просто глупав, може да е бил изморен и да не е оценил правилно ситуацията, може да е безотговорен тип или да има зъб на собствения си отбор.

Факт е, че и в двете ситуации гол няма. Някой нещо е сгрешил, но тъй като сега изследваме нападателя, то сгрешилият ще е той.

Знаете ли, зад всеки един мотив на нападателя да не вкара гол мога да сложа страх. Големи „фокуси” правя – няма що! Измислям си работите както ми падне и после си скалъпвам теория. Да, ама не трябва да забравяме, че щом едно нещо може да съществува в мислите ни, то непременно съществува в реалността, независимо, че още не сме се сблъсквали с него. Щом страхът може да бъде поставен от мен зад безотговорността например, то дори и случаят с нападателя да изглежда изкуствен, някъде по света непременно зад нечия безотговорност стои страх.

Но да караме поред.

Самоувереността – тук има страх от оценката на хората. Ако вземе да подаде, ще го обявят за малодушен, неуверен в себе си, за слабак като цяло и т.н. Целият стадион все пак него гледа в този момент, барабар с треньорското ръководство. А може би сега го гледа и жена му, която наскоро го е обявила за мухльо... Можете да продължите нататък сами, ако искате.

Глупост – това е интересна ситуация. По принцип глупостта си е природен дар. Тук страхът няма нищо общо. Обаче. Какво според вас прави глупав нападател в отбора? Кой според вас би сложил глупак в отбора си, а още повече би го назначил и за нападател? Ако за такава фантастична ситуация все пак има обяснение, то или глупакът се ползва от протекции, което веднага изважда на бял свят страха на треньора от протекциите или самият треньор си го изкарва на ръководството, като вкарва в игра глупаци, което пък вече надхвърля всякакви граници на въображението. (т.е. страхът отива при ръководството)

Изморен нападател – ами защо не е поискал да го сменят? Какво прави, като е изморен толкова напред, че и с топка в краката? Човекът просто го е страх, да си признае, че е изморен и не става за работа. Изнасилва тялото и ума си, но нищо не се получава. Или го е страх, че другите няма да се справят без него. Тук в общи линии ще се съгласите, че страхът лесно се открива, особено ако познаваш нападателя по-отблизо.

Безотговорност – това състояние се доближава по първичност до глупостта. То е сякаш нещо, което няма основа, то е сякаш генетично заложено. Просото човекът не го интересува, това е! Той живее над нещата, встрани от нещата, публика, съотборници, ръководство... те не значат нищо за него! Просто днес нещо не е в настроение и това е достатъчен мотив да не си върши работата като хората. Обаче. Задавате ли си въпроса, защо този човек е безотговорен? Човек не се ражда безотговорен. Той става такъв от страх.

Да, всеобщо схващане е, че е по-лесно да си безотговорен, отколкото отговорен. Отговорността трябва да се изгражда, да се тренира, да се укрепва. А безотговорността е естествено състояние. Само че е точно обратното! Човек има вътрешна необходимост да бъде отговорен. Отговорността е предпоставка за неговата личностна идентификация – не можеш да бъдеш личност без да носиш някаква отговорност. А всеки човек иска да е личност в обществото, в което живее. Неговата отговорност му помага да стане такава. И т.н.

Докато за да израснеш безотговорен са необходими причини и усилия. Усилия много по-големи от тези да се научиш да поемаш отговорност. Безотговорният човек в общи линии винаги бяга от отговорност, защото отговорността не се заключава в това да носиш някаква отговорност в себе си и тази отговорност да нараства с времето, ами просто да бъдеш готов да поемеш отговорност, когато отговорността те нападне.

Да, отговорността е нещо външно. Тя възниква по някакъв начин и започва да търси кой да я поеме. Онези – по-отговорните са по-склонни да го направят. Това е.

Откъдето излиза, че безотговорният човек просто не е готов да поеме отговорност. Той бяга от нея. Приел е този път на бягство за път в живота. А бягството... винаги е обусловено от страх. Е, какъв точно страх е накарал човека да поеме по пътя на безотговорността си е негова лична работа – той трябва да го уточни и да го пребори, ако иска разбира се...

А оня нападател, който е решил да се изгаври със съотборниците си... Ами не е ли било по-смело от негова страна да се изправи срещу тях и да им каже в лицата, че ги мрази, че това-онова, вместо да избира такива завоалирани начини?

Така! Дотук нагласихме нещата.

По-голямата част от вас все още са убедени, че се опитвам да ги преметна. Поставянето на страха зад различните причини за неуспех не беше достатъчно убедително, и да беше убедително пък, в някои от случаите пътя до страха се оказва толкова сложен, че смисълът от премахването му се губи. По-добре да се борите със ситуацията по други пътища - не като търсите страха. Добре, няма лошо, аз имам достатъчно търпение. Надявам се да бъдете търпеливи и вие.

Дотук поне е ясно, че страхът води до неуспех. Е, голямо откритие! Обаче аз твърдя, че зад всеки неуспех се крие страх. А това вече е достатъчен мотив да се опита човек да изкорени страха. А аз внасям и едно уточнение – не да го изкорени, ами да не му дава да се развихри. Да го потуши, докато още не е свършил непоправими бели.

Е, да анализираме сега предходния анализ.

Както се вижда не е лесно да търсиш страха. Т.е. – лесно е, но ако седнеш да го търсиш встрани от ситуацията. От гледната точка на сеирджия. Ей така – за спорт! На чужд гръб. Обаче ако си в самата ситуация… Там работата става дебела.

Как мислите, с какви части от секундата разполага горкият нападател за да разбере: него сега страх ли го е или не го е страх и ако го е страх, как да се пребори с този вреден страх? Да, никак не е лесно животът да минава като кинолента пред очите ти. Т.е., за да преборим страха ни трябва метод, който да усвоим и да можем да реагираме за части от секундата, за да предотвратим нежелания развой на една ситуация.

Там е работата, че ей така докато си седите спокойно и се наслаждавате на спокойствието си и през ум няма да ви мине какви точно страхове таите и да седнете да ги борите. Страхът се осъзнава, когато се сблъскаш с него, а тогава обикновено човек си казва, че вече е късно!

Ето това му е номерът в живота на страха – да ви накара да повярвате, че той е непреодолим. Да ви накара да повярвате, че той действа за ваше добро. Защото сблъска ли се човек със страха и веднага започват едни безкрайни дебати – основателен ли е страхът или неоснователен. И докато вземете решение обикновено времето ви свършва и вземате решение в полза на страха.

 Ще кажете: “Не – в половината от случаите вземаме смело решение.”

Хе! Че това решение е пак в полза на страха. Взето е от страх – значи е грешно. Как да накараш един опак човек да скочи в пропастта? Ами много просто, като започнеш да го убеждаваш, че не може да скочи – той наопаки ще вземе да скочи! Ей тъй, щото го предизвиквате. Така действа и страхът – предизвиква ни да вършим глупости.

Между другото – глупавият нападател едва ли е чак толкова глупав, че да не знае, че е глупав. Всеки малоумник знае, че основната цел във футбола е да вкараш гол в противниковата врата. Ако пък някой малоумник не знае, той просто няма да седне да се мори да играе футбол. А представяте ли си от какви подбуди е воден един човек, който хем знае, че не го бива да свърши някаква работа, хем се захваща с нея? Като например да вкарва голове? Освен със страх от нещо, действията му с нищо друго не могат да се обяснят.

Така. Да продължим нататък....

Много дни минаха.

Безименния страх продължи да го тресе от време на време, а той престана да го забелязва. Престана да търси страха и сякаш по този начин страхът спря да съществува.

Но не спря да действа (страхът). Той се чувстваше все по-нещастен. Започва да замества страха със смисъла. Не казваше "Страх ме е", а казваше "Няма смисъл". А нещастието... то си оставаше необяснимо и необяснено. Просто се игнорираше. Докато накрая системата взе да блокира. Всичко загуби смисъла си.

Започна да го занимава мисълта за преградите. Или може да се каже – мисълта за липсата на способности. Дали тези бяха еквивалентни? Дали наличието на преграда ограничаваше действието или липсата на преграда, но липсата и на сила го правеха?

Все тая. На него му се искаше все повече и повече да няма прегради около себе си. Идваха му наум безумни идеи, че всичко е едно цяло, а всеки е конкретно проявление на цялото, а така изказана идеята не беше никак безумна, но тя просто беше лошо изказана. А той искаше да каже, че няма индивидуални особености по принцип, а има само КОНКРЕТНИ индивидуални особености. КОНКРЕТНИ за момента, за състоянието в което се намираха околните елементи, а иначе... Иначе онова там – цялото, чиито проявления сме ние - хората - си оставаше все така забулено в мъгла.

И друг въпрос го глождеше непрекъснато - какво да правим с околните? Дразнеше, до умопобъркване го дразнеше факта, че човек не е сам на тази земя. Че трябва да се съобразява с околните. Да има социално поведение.

И това беше сякаш неизкоренимо.

Да, човек лесно можеше да се отдръпне в пустинята, но това си беше просто изолация. Това можеше да доведе най-много до оглупяване. Той го беше пробвал на собствения си гръб, разбира се - беше се изолирал за известно време от всичките си приятели (за съжаление не можеше да се изолира от семейството си), но напредък особен не констатира. Приятелите започнаха да му липсват, загуби ориентир, всичко вече му изглеждаше непостижимо. И се зачуди, как едно време, като имаше редовни контакти с приятелите си, всичко му изглеждаше толкова лесно (постижимо)?

В крайна сметка той се отчая.

Страхът отдавна бе отишъл по дяволите. Отдавна вече му бе минало желанието за развитие. По-точно бе се предал на идеята, че развитие не е възможно. Само можеш да се въртиш в кръг. Нямаше изход. Той беше сам, една мършава мишка, сред милионите мишки и нищо повече. Щеше да умре след време, а нямаше никакъв смисъл от смъртта му. Не виждаше никакъв смисъл и от живота си, а да не говорим за смисъла от задгробния му живот. Презумпцията за вечност, която все още изповядваше, не допускаше, че той и след смъртта си ще започне да прави нещо по-смислено от сега - т.е. - НИЩО!

Беше започнал да колабира и сякаш нищо не можеше да го спре да колабира – най-малко пък можеше той. Знаеше добре, че околните нямаха нищо против той да вземе да поколабира малко, докато се свие до удобни за тях размери. По тази причина и те едва ли щяха да го спрат в пътя му към дъното.

Беше започнал да усеща далечния полъх на смъртта. Много далечен, но по-осезаем от досега. Беше като куче застанало с нос срещу вятъра, душещо нещо, защото сега вятърът носеше нещо ново - т.е. полъхът на смъртта. Да не би това да беше смъртта? Постепенна загуба на способности? Постепенно оглупяване, постепенна забрава, постепенна загуба на интерес към живота? Ами после?

Такъв един мъртъв дух ли се преселва в отвъдното? Това страшно много започна да го плаши, но дори и този екзотичен и силен страх не можа да възбуди достатъчен интерес у него за да се размърда нанякъде. Той продължаваше да потъва към дъното. А защо просто не погледнеше страха в лицето и не му кажеше "Не ме е страх!" Къде отиде всичко? Къде отиде оптимизмът му, който му даваше сили да каже тези думи?

Сега той просто казваше "Не ме интересува!" Прищя му се да не е вечен и сега пък се уплаши, че вечно ще бъде вечен. Опита се да си представи собствената си дезинтеграция и за негов ужас не успя. Нищо не се получаваше. Той не можеше да приеме, че някой ден ще спре да мисли. Че духът му някой ден ще се разтопи във въздуха. Не, от това нямаше смисъл. По-добре да си представи колко безкрайно много трудности го делят от желанията му. По-добре да си представи колко безкрайна е вселената. Жалко! Той нямаше да умре. Щеше да се мъчи вечно. А какво по-лошо от един оглупял дух, от един дух - зомби?

Да ние имаме нужда от страха си. За да ни подтиква да живеем. За да се чувстваме живи. За да продължим... (нима той се беше признал за победен в своята борба срещу страха?)... за да продължим да изпълняваме функциите си.

Да – и друго го тормозеше напоследък. Той все по-силно виждаше в себе си и в жена си и в сина си и в околните проявите на техните майки и бащи. Всички безнадеждно одъртяваха и се превръщаха в онова, което беше имал възможността да наблюдава в детството си. Никакво развитие. Само повторение. Всичко си вървеше по нормалния ред. Дори и „ненормалното” си беше нормално. Всичко се въртеше в кръг.

Дали това го тормозеше всъщност? Липсата на развитие? Лесно е да се каже. Но май него го тормозеше липсата на неговото личностно развитие.

Плюл беше на човечеството. Пък и ... нали си бе избрал пътя – той да тегли човечеството, не човечеството да тегли него. Ако не се развива, накъде ще тегли?

Е, цялата работа пак заприлича на изпълнение на задължения. "Всеки човек има задълението да се развива за да тегли човечеството след себе си!" Ами... то като помислиш... логично излиза да е така... ама....

Ама той не искаше на врата му да висят задължения. Искаше...

(Вечерта, след изпушването на една цигара на балкона)

Вечерта на него му хрумна, че всъщност нещата са съвсем прости. Човек знае много за материалния свят (или поне си мисли че е така), но много малко за нематериалния (дори и не си мисли, че знае) Човек се е научил да разрязва черните кутии, които му се изпречват на пътя, за да не се мори по входа и по изхода да гадае какво има вътре, но някои кутии все още не може да разрязва. Не може да определи размерите и формата им. Няма инструменти за рязане. Не ги знае даже къде са, че да ги хване в ръце и да се опита да ги разреже. И, ще - не ще, ще трябва да гадае какво има вътре по входа и по изхода. Това е интересното. Това е спортът. Това е приносът към човечеството. Това е неговата мисия.

И, дали от цигарата или от осъзнаването на този факт, той се поуспокои и реши отново да се заеме къртовски с изследване на природата на страха.

После пак се зае с досадната си работа, но още по-късно вечерта получи ново просветление, и този път то си струваше.

Осъзна една голяма (според него и за него, за негови нужди) истина: Смисълът на човешкия живот беше в удоволствието.

Да, човек живееше за удоволствието. Това му беше стремежът в живота. Стремежът му на всички нива на неговото съществуване беше удоволствието. Беше много просто. Дали човек беше едно цяло, дали беше част от нещо, дали беше съюз между тяло и душа, и независимо от клаузите по този съюз, и тялото и душата искаха едно и също - удоволствие. Това беше смисълът на тяхното съществуване.

А, най-важното – този смисъл никога не се изтъркваше – можеше вечно да поддържа живота (поне на душата).

Прост механизъм. Без никаква връзка с разума.

Нещо просто искаше удоволствие. И нещото беше надарено с разни инструменти за постигането му, един от които беше разумът.

Разумът беше инструмент. Нищо повече. Никаква божествена промисъл. Пък и да я имаше тази промисъл – кой го интересуваше? Ние не бяхме създадени да бъдем божества. Ние бяхме създадени да се стремим към удоволствие. Може би в това имаше някакъв смисъл за някого, но това нас не ни интересува.

Ние не можем да избягаме от строежа си. Така сме построени - да търсим удоволствие. Ако се опитаме да избягаме - това ще значи самодезинтеграция - т.е. - смърт - и на душата и на тялото, а това май, според днешните вярвания, не беше по силите ни. Поне по отношение на душата.

Всичко си идваше на мястото.

Може би тази мисъл да изглежда тъпа и детинска на много хора. Удоволствие! Това е просташко! Ами възвишените идеи? Ами любовта? Ами саможертвата? Ами филантропията? Ами поезията? Изкуството? Гениите? Науката?

Много е просто. Всички тези неща водят до удоволствие. За това ги правим. Те са инструменти за постигане на удоволствие. Хората, които желаят добро на човечеството го правят само защото извличат удоволствие от това. Ако не извличаха удоволствие, те щяха да се заемат с нещо друго.

Любовта? Тя е нещо първично, безусловно, неуправляемо... Да, ама тя също е заложена в нас от Онзи, за да ни доставя удоволствие от време на време. А ние, като видим, че от тази бозка от време на време тече мляко, започваме да я дърпаме, та дано пуска постоянно, но в общи линии нищо не постигаме.

Както е и с другите бозки. Създали сме си изключително сложна система за да разберем кога от коя бозка тече мляко, как можем да накараме бозката да пуска мляко, когато ни се поиска и т.н и т.н. и цялата тази система не води до никакви задоволителни резултати (поради което в по-голямата си част от живота ние сме нещастни), но поне изграждането й ни носи удоволствие, т.е. това е още една бозка, която ние инстинктивно надушваме и лапваме, когато по нея тръгне мляко.

Да - цялата ни наука и умствената ни дейност съществуват само за да ни носят удоволствие. Иначе... ние просто отказваме да се занимаваме с тях. Не е ли така? Влюбеният учен не зарязва ли науката заради появилата се любов? Къде му отидоха възвишените идеи? Къде отиде стремежът му да помага на човечеството? Всичките отидоха под една фуста, в нечии очи, в нечий смях, коса... (респективно - панталони или як гръб). Може би ще отречете?

Ами какво става, драги приятели, когато ученият си получи дозата мляко от любовта? Ох каква доза си получава! Мляска от кеф! И после? После неясно защо го засърбява пак да се залови с науката, защото надушва, копелето, че сега от там ще потече (за него) мляко а фустата временно може да почака. (Добре, че и фустата, респективно – панталоните, си намират откъде да сучат временно мляко - добър е Дядо Господ, че така ни е устроил!) Може би ще кажете, че греша? Замислете се и ще видите, че не греша.

Да, има разни учени, дето не се поддават на любовта. Аскетици. И светци има. Отшелници. Е, за тях просто млякото тече не от любовта. Ами примерно.... от Брамс!

Знаете ли колко източници на удоволствие може да има човек? Милиони! Милиарди! Е, всеки се ограничава до стотина-двеста през живота си (вероятно). Има хора, които например не обичат да носят дамско бельо под панталоните си. Не обичат туршия. Мразят пъзъли. Въобще...

Мога да ви кажа, как стигнах до това просветление.

Трябваше да помагам на сина си да се оправи със системите уравнения по математика. Досадна работа. Хич не ми се занимаваше. Започнах с чувството, че имам дълг към детето. Насилих се. Хванах една неразбираема за него задача и започнах да я решавам. И хъката - мъката - стигнах до някакъв отговор. Обаче отговорът беше грешен. После обаче погледнах пак и видях къде е грешката и отговорът стана правилен. Алилуя! Въодушевих се. Още не бях за изхвърляне. Можех да се справя с тези задачи. Решението беше интересно. Нестандартно. Някога бях цар на тези решения. Преди двайсет - двайсет и пет години. И... отидох до мазата за дърва. Трябваше да се топлим с нещо все пак.

Но въодушевлението вървеше с мен. Сега щях да му обясня на детето как се решават тия задачи! Обаче се замислих – какво толкова ме беше запалило в тази случка? Нима смисълът на живота ми е да решавам системи уравнения? Не, нещо не беше наред. Това не би трябвало да ме зарадва. Не чак толкова, поне. Въобще не би трябвало да ме зарадва.

Една проста система уравнения. Защо се радвах? Ами явно в паметта ми се беше отключил някакъв отдавна неизползван механизъм за решаване на системи уравнения и за това се радвах. И за какво се радвах толкова? Нима използването на този механизъм ми носеше радост? Изглежда ми носеше, щом продължавах да се радвам на измъкването му от праха на миналото. На какво се радвах? Ами на това, че ще мога да го използвам още и още. За нови и нови задачи. Да го използвам защото... ще науча детето да решава тези задачи?

Глупости! Просто този механизъм ми носеше гарантиран успех. Това е. С този механизъм аз постигах успех. Макар и за една измислена задача. Какво значение имаше, че задачата е измислена, след като в крайна сметка аз постигах успех (т.е. вярното й решение)?

Значи, мен ме интересуваше успехът. Аз исках да постигам успехи. Независимо какъв е смисълът за човечеството от тези успехи. Те имаха смисъл за мен. Това бе важното.

Значи, моята цел в живота е да постигам успехи? Дори и с измислени задачи? Ами щом няма смисъл за другите от тези успехи, тогава какъв е Божественият замисъл, вложен в мен? Божественият замисъл явно беше не успехът, а онова, което следва след успехът – удоволствието.

Ние бяхме ловци на удоволствие. Заради това живеехме. Още от пръкването си на бял свят ние се оставяхме удоволствието да ни води. Дали ще е телесно, като си напълним стомаха с топла храна или като си сложим на езика нещо, което да пусне импулси по вкусовите ни рецептори. Дали ще измъчим вестибуларния си апарат за да произведем удоволствие в някои мозъчни центрове. Дали, в по-късна възраст, ще задоволяваме исканията на репродуктивния си апарат. Дали ще пишем стихове (тук вече минаваме в сферата на духовното), дали ще си мечтаем за разни случки, дали ще гледаме разни случки, дали ще си ги представяме, смучейки удоволствие от тях.... Това си е наша работа. Важното е да изпитваме удоволствие.

Удоволствие можем да изпитаме и от една решена задача. От това, че сме накарали някого да се разплаче, от това, че обличаме в думи мислите си. От това, че си представяме, че сме намерили решението на някой нерешим проблем, като например: какъв ни е произхода?

Да ние сме твърде способни да извличаме удоволствие от всичко, което ни попадне наблизо - в материален или нематериален план. Направо сме си едни машинки за произвеждане на удоволствие (изцяло или отчасти за собствена консумация). И само толкова. Нищо друго.

Машинки за удоволствие.

Защо тогава сме толкова сложни? Просто е. Защото една бозка не пуска мляко непрекъснато, а само временно. Това му е особено на източника на удоволствие. Не работи постоянно за един и същи човек. Сексът може да е постоянно удоволствие за човечеството, но не и за един човек. Все някога му омръзва. Твърде скоро му омръзва (според някои).

И тогава трябва да се търси друго удоволствие. Гладът за удоволствие е постоянен. Тогава се впрягат всички налични ресурси - телесни и нетелесни - в търсене на ново удоволствие.

Някои наричат това "Движение по линията на най-малкото съпротивление". И не знаят колко са прави. Не знаят, че всички се движат по тази линия, дори и онези, които влагат отрицателен смисъл в тази линия, защото и те се движат по нея. Преодоляването на трудности, борбата с живота са също източници на удоволствие. Хората изричащи тази фраза с презрение са предпочели тези източници. Други са предпочели да лежат цял ден по гръб. И двата типа правят едно и също. И двата типа са еднакво ценни за човечеството - т.е. - НИКАК.

Ценността на човека за цялото човечество е равна на нула. Това е безсмислено понятие. Човекът е ценен за друг човек, доколкото може да бъде използван за удоволствие. Само толкова. Прост механизъм.

Детето обича майка си, защото тя му доставя удоволствие. Майката обича детето си, защото то й доставя удоволствие. Майка Тереза се грижи за низвергнатите, защото това й доставя удоволствие. Мъчениците се оставят да бъдат мъчени, защото ... хехе, не бъркайте телесното с духовното удоволствие - защото това им доставя удоволствие. За мъчениците мисълта за Господ, за събратята им и т.н. е източник на удоволствие. Абе, няма значение, какъв им е мотивът - важното е, че щом толкова ревностно се оставят да бъдат мъчени, то го правят в крайна сметка за удоволствие. Вярват в безсмъртната си душа, а не като другите, които се страхуват от смъртта и си мислят, че след като умрат и светът ще свърши.

Казват, че човек в трудна ситуация поумнява. Това много лесно се обяснява с теорията за удоволствието. В трудна ситуация трудно се намира удоволствие. Всичките ресурси трябва да се размърдат да намерят нов източник на удоволствие. В тази дейност разумът участва, ще-не ще, доста активно. И ето ти - човек поумнява. Създава си нови механизми на мислене, минава на по-високи обороти, научава нови неща за живота.

Всъщност това в общи линии представлява и животът ни – моменти на липса на удоволствие, последвани от моменти на удоволствие, като движещият механизъм е именно непостоянството на източниците на удоволствие. Каквото и да правим, те все някога се изчерпват. Все някога стомахът ни се напълва, все някога ни писва от сладко, все някога Брамс ни омръзва, все някога ни се приисква да останем насаме, далеч от любимия човек.

На какво се дължи това?