2008-а беше обявена за Европейска година на междукултурния диалог и носеше очакването за по-целенасочено и осъзнато вглеждане в другостта и многообразието ни, откъдето започва успешната евроинтеграция. Този поглед обаче се оказва не само благопожелателен, но и болезнено предизвикан от събитията, разиграли се на Западните Балкани. Полуостров, за който чуждото потисничество, великите проекти на нациите за господство, опитите за установяване на влияние на големите държави, тоталитаризмът и диктатурата не са само исторически феномени. Те са живото наследство – бреме за съвремието ни. Разпадането на Бивша Югославия, съпътствано от множеството въоръжени конфликти, онагледява тази трагична обремененост, възродена във време на неустойчивост и преосмисляне на социалните конструкти в глобализиращия се свят.
В този контекст обявената на 17-и февруари независимост на Косово е поредният бунт на Балканите не само в смисъла на локализиран на територията на полуострова конфликт между държава и отцепваща се територия, който включва и други страни, подкрепящи едната или другата позиция. Този бунт е и своеобразен опит за пореден път да бъде пренареден пъзела от сложни преплитания на етноси, верски групи и множествени идентичности на Балканите. И може би най-накрая те да заживеят ако не в хармония, то поне в мир и взаимно зачитане. Доколко този процес е естествено пораждащ се у хората или е по-скоро външно инспириран от чужди икономически и политически интереси не може да се каже с точност. Факт е обаче, че пътят на противопоставянето, враждебността и упорито разрастващия се антагонизъм към различието не водят до желаната стабилност на новия ред, а до нови бунтове.
Стоим пред тази тъжна картина на агонизираща безпътност и безчовечност – подпалени храмове, разрушени домове, убийства и ожесточено насилие – само на 45 км по права линия от България. Неизбежно тя придава нови значения на актуалните днес въпроси за развитието на европейския континент – разширяването на ЕС и евроинтеграцията, бъдещето на националната държава в „глобалното село”, както нарича информационната ера Маршал Макулън. Нещо повече – горчиво напомня за необходимото и неотложно изграждане на конкретна визия за ролята на ЕС като идеен и действащ обединител на европейските народи, включително и тези, които днес остават извън неговите предели.
В публикуваното преди седмица съобщение на Комисията до Европейския парламент и Съвет са набелязани основни линии, по които ЕС да оказва подкрепа за развитието на Западите Балкани, така че те да превърнат европейското си бъдеще в желана и усърдно преследвана цел. Най-вече се подчертава значението на прякото запознаване на хората с европейската идея и как тя би направила живота им по-добър. Затова се отпускат повече стипендии за студенти от региона и се върви към облекчаване на визовия режим, има воля за по-интензивно участие на страните в програми на общността в областта на културата, младежта, медиите. Разбира се предвидените 7,5 милиарда Евро в рамките на инструмента за предприсъединителна помощ за периода 2007-2011 също благоприятстват развитието на страните от Западна Европа и Турция. Създаденият миналата година регионален съвет за сътрудничество в Югоизточна Европа също има за цел стабилността на Балканите и изграждането на добри съседски взаимоотношения.
Безспорно това е пътят, по който чрез общи усилия Балканите и ЕС да постигнат траен мир за континента – какъвто е бил устремът на бащите на идеята за европейско обединение преди повече от 50 години.
Френският историк Жак Льо Гоф казва: „Вярвам, че построяването на красива и добра Европа е великото дело на вашето поколение” и тази мечта трябва да оцелее въпреки потъпкването и в кървавите сблъсъци като този в Косово - в гражданите на ЕС, при които има скептицизъм относно бъдещо разширяване на общността, в жителите на размирните райони като спсение от днешната безизходица.
Трудно се говори за светло бъдеще на фона на кървави конфликти, бедност, ширеща се престъпност и страдание на хората. Затова и мрачно прозвуча Одата на радостта, пята от косоварите в нощта на тяхната независимост. Въпреки това всеки им правото да бленува по-добър живот за себе си и своя народ след множеството понесени тегоби. И е хубаво, когато тази мечта е разпозната в общото мирно европейско бъдеще, а не в религиозни фундаменталистки идеи или проекти като „Влика Албания”, които биха донесли още много конфликти и кръв на Балканите.
Не може да се отрече, че подобни страхове гласно или полугласно звучат в европейската общественост. Те присъстват и в дебата докъде трябва да се простира Европейския съюз, дали след бъдещи нови разширявания ще остане функционален, как да се задържи балансът между алианса на държавите – членки и влиянието на националната държава. И няма ли нова форма на управление като например Съединени Европейски Щати, която да направи ЕС по-силен и конкурентноспособен на Световната сцена?
Всички тези въпроси и множествеността на отговорите им са търсения, мислене относно идентичността на европейците – членове и потенциални членове на Съюза. Глобализацията в разноликите и измерения – глобалния пазар, доминирането на масовата култура, униифицираща индивидите-потребители поставя човека в ситуация на напрегнато търсене на себе си. В света без граници, където всичко и всички стават близки благодарение на новите технологии има опасност да останем далечни на себе си. В стихийното отваряне на света, държавата като пазител на национална идентичност, също губи от влиянието си на международната сцена. А усетената заплашеност от обезличаване подканва понякога яростното изтъкване на отличителното, своето, различно от чуждото. Такава емоционалност е осезаема в съвременните сепаратистки тенденции. Те от своя страна пък създават още по-голяма разклатеност на устоите ни в света.
Така глобализацията и сепаратизмът се оказват здраво обвързани и най-лошите последици от са борбите между народите. Те намират благоприятна почва на европейския континент - богата смесица от етноси и регионално обособени групи, които историята е поставяла в пределите на различни държави. Пресният случай с Косово насочва вниманието ни и към други вероятни огнища на разцепление, каквито има например в Испания, Румъния, Северна Ирландия.. И тук идеята, с която преди половин век шестте държави-основателки поставят основите на единната европейска общност звучи болезнено актуална. Вместо да се борим помежду си, можем да се борим да бъдем заедно. Евроинтеграцията е нашият успешен път в глобализацията на света. Защото така деструктивното обезличаване се превръща в осъзната и достойна европейска идентичност. В Европейската общност човекът е активна личност, носеща своите национални и етнически определители – символ на значимост, културно богатство и отвоювано място в света. Именно изграждането на общностно мислене за различието като богатство на многообразието, а не като основание за противопоствяне, може да бъде интегративната сила за съременното ни общество. И тя следва да бъде поддържана от полиитиката, икономиката, институциите като същностни, идейни обединители на хората.
Затова интеграцията на страните-кандидатки за членство – Турция, Хърватия, Бившата Югославска Република Македония и на потенциалните членове – Албания, Босна и Херцеговина, Сърбия, Черна Гора, Косово, трябва да се провежда постепенно и пълноценно. В договора за учредяване на ЕС е записано, че „Всяка европейска страна може да кандидатства за членство”, а в Лисабон е добавено „страни, които зачитат ценностите на ЕС и са ангажирани с разпространението им”. Когато свободата и толерантността, спазването на човешките права, демокрацията и върховенството на закона станат устойчиво мислене на гражданите на тези държави, тогава и политиката им ще бъде последователна в тази насока. Разбира се ролята на властта е не по-малко значима – тя е призвана да намира правилните механизми, с които да се тушират сочените най-често от ЕС като проблемни зони – корупцията, неефективната съдебна система, публичната администрация. Тя трябва да работи и в изграждането на добър икономически климат и развито пазарно стопанство, за което ЕС сътрудничи чрез осигуряването на благоприятни търговски връзки с кандидатите и потенциалните кандидати за членство.
Икономическият фактор е особено значим, за да не се създават условия за вътрешно разделяне на Съюза на бедни и богати държави, на своеобразен „западен” и „източен” блок. Важно е страните, които се присъединяват да бъдат конкурентноспособни и да имат траен икономически растеж, който да ги доближава все повече до най-проспериращите в общността. Например България и Румъния отбелязват такъв икономически напредък спрямо балканските си съседи, които от по-рано принадлежат към Европейското семейство. Иначе делът на групата на най-бедните в Съюза би се умножила неколкократно, което не е от полза за Общността.
През последните 50 години петте вълни на разширяването на ЕС се случват в синхрон с темповете на интеграция на 27-те страни-членки. Само в успоредното протичане на двата процеса ЕС може да работи пълноценно за благото на всичките си граждани. Затова най-важна при бъдещите разширявания на Съюза е постигната пълна готовност на държавата-кандидатка. А предизвкателствата пред сегашните и бъдещи кандидати са големи и Комисията непрестанно акцентира върху тях в докладите си. Спрямо Турция още чака своето решение проблемът с Кипър, признаването на правата на кюрдите, свободата на изразяване и вероизповеданията, правата на жените, смъртното наказание – все фундаментални въпроси, влизащи в пряко несъответствие с европейските ценности и модели. И тук Турция сама трябва да реши кои ще припознае като свои. За страните от Западните Балкани преди всичко е необходимо изглаждане на противоречията помежду им и с другите балкански държави. Защото евентуалното избухване на военен конфликт вече в мащабите на Съюза може да доведе до катастрофални последици. В този смисъл изостреното внимание при бъдещата евроинтеграция е оправдано и ще донесе ползи както за Съюза, така и за страната-кандидатка.
Ако образно си представим присъединяването на нова държава към европейското семейство, то всички бихме били по-щастливи ако видим еднакво сърдечна и желана прегръдка, а не осиновяване на дете от родители, които може би в бъдеще ще изпитат трудности при отглеждането му. В този смисъл множество предизвикателства стоят и пред европейската общност, която само при вътрешна интегрираност, хармоничност и съгласие за перспективата на развитие на Съюза, може да приветства нови разширявания. Затова и отхвърленият през 2005-а година от Франция и Холандия проект за конституция хвърли мрачна сянка върху мисленето в тази посока. Ясно е, че сегашната институционална рамка не позволява приемането на повече от 27 страни и подписването през декември на договора от Лисабон възобнови надеждата, че Съюзът отново ще поеме напред към откриването на общата перспектива, а не във вкопчването в противоречията, националния егоизъм и разделителните линии. Европейците предпочетоха идеята за обществения договор на Русо пред конституцията като название, отпращащо към власт над властта и оттам вид тоталност. И ясно показаха, че „Съединените Европейски Щати” не могат да бъдат успешната формула за Европа, чиято сила е именно в ярките идентичности на държавите, споделянето на богат опит и сътрудничеството. Едновременно с това е нужна по-силна интеграция по отношение на външната политика и съдебната система, които да направят съюза строго дефиниран, последователен и мощен играч на световната сцена. До голяма степен този баланс е отразен в договора от Лисабон като например наред със засилването на ролята на националните парламенти в прякото взимане на решения за общността са и новосъздадените постове на Председател на Европейския съвет и Върховен представител на Съюза за външните работи и политиката на сигурност.
Така в началото на 2008-а година евроинтеграцията отново получава своите оптимистични хоризонти, към които да се стремим, за да оставим завинаги в миналото като изстрадан опит конфликти като този в Косово. И от нас – европейците зависи успехът на европейската идея, на мечтаната Европа, за да не се окажат прави мислители като Алвин Тофлър, за когото ЕС е отживелица или Ралф Дарендорф, който нарича евроинтегацията „последната утопия”.
Като отскорошни членове на Европейското семейство българите, някои повече други по-малко носим ентусиазма, породен от естествената ни необходимост да вярваме в постигането на ценности като мир, свобода, законност, просперитет. Надежда, сривана през вековете чуждо потисничество, Балканските войни и националната катастрофа след двете световни войни, тоталитаризма като поглъщащ идентичността и свободната воля. Всички тези повратности на съдбата пораждат мечтата ни за Европа, заразяваща от повече от половин век не само нас, но и целия континент. И противно на всички скептици и критици, които биха я обявили за наивна, тя остава задължителното условие за успех на всяко дело.

Не, не критикувам - просто питам. Ако някой знае - да отговори. Защото докато говорителите на телевизора се подпалиха от думички като независимост, война, криза и т.н., говорителите на Външно министерство са в дълбока и непростимо безразлична летаргия. Докато в Съвета за сигурност играят на канадска независимо ли да бъде проклетото Косово или не, българските дипломати все още си разгряват китките. Докато другите се надпреварват да викат да или не, България само си мънка нещо неразбираемо под носа, и всичките й изречения започват с "Може би...".

Чакаме ли? Мене ми се струва, че чакаме. Чакаме да видим накъде ще повее вятъра, та и ние да се понесем по него. Чакаме да видим силните какво ще направят, за да направим същото.

Това не е хиперинфлацията в Зимбабве. Това дори не е геноцида в Дарфур. Това е независимостта на Косово - една неизгаснала кибритена клечка едва на 100-200 километра от нашия сламеник. Това е и наш проблем. Стига сме се офлянквали - ако ще казваме нещо, да го казваме, за да натежи и нашето перце на везната на тоя проблем.

Или поне да не се оплакваме, че никой не е чувал за нас и не ни познава. Защото за да те познават, трябва да си някой, да си важен, да имаш воля. А не да си онази послушна балканска мижитурка.

И за да изясня какво имам предвид под изразяване на позиция, ще го покажа: моята позиция е против независимостта на Косово. Поне сега, поне в този свят. В този свят, в който няма една мярка за това, дали един народ заслужава да има своя държава - против съм. В който кюрдите и индианците Дакота  са мръсни отцепници, а албанците и чеченците са борци за свобода - против съм. Казах! Кажете и вие.