„Поздрави из Ниша”

с „Атлас S”

Времето превръща слънчевия диск в кротък и милостив спътник на нашата дружина пътешественици.Очите неспирно обгръщат непознатото и творят спомени.Възклицанията на околните ме връщат в реалността-приближаваме Ниш. Започвам оттук, защото Дяволския град е място, което не може да се опише. Само сетивата могат да разкажат за неговите чудни скални изваяния, червените варовикови „гъби” и бълващи сяра извори - вечни и неповторими. И „каменната сватба” на брата и сестрата, надживяла саксонците, старите сърби, ще надживее и нас, и човечеството дори. Дяволският град е монументалната вечност на камъка. Няма нужда от разкази за вечността, тя е по-силна и трайна от тях.

Докато Ниш е жив организъм, по който може да си „свериш часовника”. Бил съм в града с родителите си преди малко повече от три десетилетия като юноша. Смътно си спомням като на черно-бял филм откъслечни кадри от крепостните стени, от един голям магазин със странното название „Робна кукя”. И нищо повече.

Днес „колелото на живота” се превъртяло и пристигаме на гости на Ниш с вече порасналите ми дъщери и наша добра приятелка. Едно време дойдохме  в града скромничко със стария „Москвич” на баща ми, днес навлизаме триумфално с луксозния автобус на фирмата.

На входа и изхода на града ни очакват две „страшни” приключения. И наистина от стените на концлагера от Втората световна война и Челе кула ни гледат насилието и смъртта. И на двете места стотици хора са намерили края си без време, по насилствен начин. Само избледнелите снимки зад стъклата и запазените легенди свидетелстват, че са живяли. А ние четем горчивите страници на историята, за да се поучим от онези времена.

Момичетата ми, почти със сълзи на очи, поглъщат музейната експозиция и обясняват как сякаш се разхождат сред сенките на мъртвите. Успокоявам ги с източната поговорка, че „Никой не е напълно умрял, щом има поне един жив да си спомня за него”. Но наистина телените огради,постовете на часовите и дебелите стени на затвора пропити с болка предизвикват да ги запомниш за да цениш всеки свободен щастлив момент в този живот.

При Челе кула чувството е по-особено. Братята славяни, подобно на нас – българите, умеят да превърнат поражението в победа, погрома - в паметник на свободата. Вслушвайки се в изкусната реч на нашата екскурзоводка Анелия, разбираме, че сръбския народ никога не се примирява с неудачите. Той ги трансформира в памет, за да победи в следващите векове напук на „силните на деня”. И някак отвътре ти идва да стиснеш юмрук и до черепа на водача на първото въстание да извикаш по възрожденски: „Свобода или смърт!”

Родният град на Константин Велики е пред нас. Бил съм тук, търся града от онези детски спомени, но всичко е с ново лице. Болката идва от реалността, че   баща ми с „Москвича” вече го няма, но... „млъкни сърце”.

Ниш е все така слънчев, приветлив и чист. Има достатъчно модерни сгради на МОЛ-ове и магазини, но историческия център е същия, непокътнат. Ниш е от онези кътчета, които съхраняват своята автентичност и в свръхмодерните времена, за разлика от огромните мегаполиси. И хората са в хармония с града си. Навсякъде – в магазинчетата за дрехи, сладки и сувенири, дори на будката за сладолед, ни посрещат усмихнати продавачи, които разбират сродния български език, показват и обслужват с усмивки.

Минутите за пешеходна разходка текат неусетно, затова бързаме към крепостта. Нали „калето” е началото и символа, „Алфата” и „Омегата” на града и спомените на всеки, минал оттук. А крепостта е прекрасна! Превърната е в парк, в музей под небето. И качени на атракционното влакче, по време на обиколката може без паузи да снимаме стените и реката, паметниците, запазили спомен от миналите времена.

Една последна снимка пред крепостната порта. Това е и върховния миг, кулминацията на нашата екскурзия! Нашият миг докосване до вечността....

С „капитан” Анелия и печения шофер-пилот на нашия „кораб” Сашо поемаме пътя към дома. Благодарни сме им, че с магията на словото и колелата ни преведоха за ден през чудесата на природата, епохите и световете. И през „сребърната пътека” на спомените.

„Поздрави из Ниша!” приветливо кимат надписите на купените картички. Е, довиждане, Ниш! Както казваше великият Алеко Константинов, не се знае дали животът ще е толкова дълъг да се видим пак. Може би някога, след още години, с внуците и непременно отново с „Атлас S”.....

Светослав Минчев

гр. София

„Поздрави из Ниша”

с „Атлас S”

Времето превръща слънчевия диск в кротък и милостив спътник на нашата дружина пътешественици.Очите неспирно обгръщат непознатото и творят спомени.Възклицанията на околните ме връщат в реалността-приближаваме Ниш. Започвам оттук, защото Дяволския град е място, което не може да се опише. Само сетивата могат да разкажат за неговите чудни скални изваяния, червените варовикови „гъби” и бълващи сяра извори - вечни и неповторими. И „каменната сватба” на брата и сестрата, надживяла саксонците, старите сърби, ще надживее и нас, и човечеството дори. Дяволският град е монументалната вечност на камъка. Няма нужда от разкази за вечността, тя е по-силна и трайна от тях.

Докато Ниш е жив организъм, по който може да си „свериш часовника”. Бил съм в града с родителите си преди малко повече от три десетилетия като юноша. Смътно си спомням като на черно-бял филм откъслечни кадри от крепостните стени, от един голям магазин със странното название „Робна кукя”. И нищо повече.

Днес „колелото на живота” се превъртяло и пристигаме на гости на Ниш с вече порасналите ми дъщери и наша добра приятелка. Едно време дойдохме  в града скромничко със стария „Москвич” на баща ми, днес навлизаме триумфално с луксозния автобус на фирмата.

На входа и изхода на града ни очакват две „страшни” приключения. И наистина от стените на концлагера от Втората световна война и Челе кула ни гледат насилието и смъртта. И на двете места стотици хора са намерили края си без време, по насилствен начин. Само избледнелите снимки зад стъклата и запазените легенди свидетелстват, че са живяли. А ние четем горчивите страници на историята, за да се поучим от онези времена.

Момичетата ми, почти със сълзи на очи, поглъщат музейната експозиция и обясняват как сякаш се разхождат сред сенките на мъртвите. Успокоявам ги с източната поговорка, че „Никой не е напълно умрял, щом има поне един жив да си спомня за него”. Но наистина телените огради, постовете на часовите и дебелите стени на затвора пропити с болка предизвикват да ги запомниш за да цениш всеки свободен щастлив момент в този живот. 

При Челе кула чувството е по-особено. Братята славяни, подобно на нас – българите, умеят да превърнат поражението в победа, погрома - в паметник на свободата. Вслушвайки се в изкусната реч на нашата екскурзоводка Анелия, разбираме, че сръбския народ никога не се примирява с неудачите. Той ги трансформира в памет, за да победи в следващите векове напук на „силните на деня”. И някак отвътре ти идва да стиснеш юмрук и до черепа на водача на първото въстание да извикаш по възрожденски: „Свобода или смърт!”

Родният град на Константин Велики е пред нас. Бил съм тук, търся града от онези детски спомени, но всичко е с ново лице. Болката идва от реалността, че   баща ми с „Москвича” вече го няма, но... „млъкни сърце”.

Ниш е все така слънчев, приветлив и чист. Има достатъчно модерни сгради на МОЛ-ове и магазини, но историческия център е същия, непокътнат. Ниш е от онези кътчета, които съхраняват своята автентичност и в свръхмодерните времена, за разлика от огромните мегаполиси. И хората са в хармония с града си. Навсякъде – в магазинчетата за дрехи, сладки и сувенири, дори на будката за сладолед, ни посрещат усмихнати продавачи, които разбират сродния български език, показват и обслужват с усмивки.

Минутите за пешеходна разходка текат неусетно, затова бързаме към крепостта. Нали „калето” е началото и символа, „Алфата” и „Омегата” на града и спомените на всеки, минал оттук. А крепостта е прекрасна! Превърната е в парк, в музей под небето. И качени на атракционното влакче, по време на обиколката може без паузи да снимаме стените и реката, паметниците, запазили спомен от миналите времена.

Една последна снимка пред крепостната порта. Това е и върховния миг, кулминацията на нашата екскурзия! Нашият миг докосване до вечността....

С „капитан” Анелия и печения шофер-пилот на нашия „кораб” Сашо поемаме пътя към дома. Благодарни сме им, че с магията на словото и колелата ни преведоха за ден през чудесата на природата, епохите и световете. И през „сребърната пътека” на спомените.

„Поздрави из Ниша!” приветливо кимат надписите на купените картички. Е, довиждане, Ниш! Както казваше великият Алеко Константинов, не се знае дали животът ще е толкова дълъг да се видим пак. Може би някога, след още години, с внуците и непременно отново с „Атлас S”.....

Светослав Минчев

гр. София

                                      Автобиография   

                              Милорад Павич 

Аз съм писател от двеста години. В далечната 1766 година един от Павичеви издава в Будим стихосбирка и оттогава ние се смятаме за писателска фамилия.

Роден съм през 1929 година на крайбрежието на една от четирите райски реки в 8 часа и 30 минути под знака на Везни /подзнак на Скорпион/, а по хороскопа на ацтеките аз съм Змия.

За първи път преживях бомбардировка, когато бях на 12 години, а за втори, когато бях на 15. Между тези две бомбардировки се влюбих за първи път и попаднал под хитлеристка окупация, бях принуден да науча немски. Тогава тайно ме обучаваше на английски един господин, който пушеше с лула миризлив тютюн, макар че не владееше чак толкова добре езика. В същото време за пръв път забравих френския, а след това го забравях още два пъти. После, бягайки от англо-американските бомбардировки, се озовах в една школа за дресиране на кучета и там един руски емигрант, офицер от царската армия, започна да ми дава уроци по руски, използвайки сборника със стихотворенията на Фет и Тютчев, защото той не притежаваше други руски книги. Днес си мисля,че чрез ученето на езици аз като вълшебен звяр съм преживял различни метаморфози.

Обичах двама Йоановци - Йоан Дамаскин и Йоан Златоуст /Хризостом/.

Повече любов срещнах в книгите си, отколкото в живота с едно изключение, което е  валидно и до днес. До 1984 година бях най-нечетеният писател в своята Родина, но изведнъж всичко се преобърна и аз станах най-четеният. Написал съм един роман лексикон, друг като кръстословица, трети като воден часовник /клепсидра/, а четвърти като пособие за гадаене с карти Таро. Петият стана астрологически пътеводител за непросветените.

Старах се, колкото е възможно, по-малко да се преплитам с моите романи. Смятам, че романът както и ракът живее чрез своите метастази и се храни с тях. Колкото повече време минава, аз се чувствам все по-малко автор на моите книги и все повече автор на бъдещите, които по всяка вероятност никога няма да бъдат написани. Изненадан съм, че досега книгите ми са превеждани около сто пъти на различни езици. Накратко, аз нямам биография, имам само библиография. Критиците във Франция и Испания ме отбелязаха като първия писател на 21 век, а аз живях в 20 век, когато трябваше да се доказва невинността, а не провинението.

Най-големи разочарования в живота ми донесоха победите, но с тях човек не може да се оправдава.

Не съм убил никого. Но мене ме убиха. Много преди смъртта. По-добре моите книги да беше ги написал някой турчин или немец.

Бях най-известният писател на най-ненавиждания народ на света-сръбския.

Ново столетие за мене започна през 1999 година /година с 3 обърнати шестици/ с третата бомбардировка, когато Натовските самолети хвърлиха бомби над Белград и Сърбия. Оттогава Дунав, реката на която живея, вече не е плавателна.

В 21 век влязох през театралните декори. В палиндромическата 2002 година режисьорът Владимир Петров ” пусна първата театрална лястовица в Москва и завладя руската столица без бой”, поставяйки на сцената на Московския Художествено-Академичен театър ”Чехов” моето театрално меню ”Завинаги и ден отгоре”. Същата година Томаж Пандур опъна шатра, в която намести 365 седалки и върху пясък игра ”Хазарски речник” в Белград и Любляна, превръщайки пред очите на публиката думите в месо, а водата във време. През 2003 година Санкт-Петербургският Академичен театър ”Ленсов” посрещна юбилейните бели нощи и 300-годишнината на своя град с поставянето на моята пиеса ”Кратка история на човечеството”.

Приживе съм получил онова, което много писатели получават чак след смъртта си. Мисля, че Бог, дарявайки ме с радостта да пиша, е бил милостив към мене, но в същото време ме е наказал може би заради тази радост.

Превод от сръбски език: Кунка Мирчева