Едва ли има по-щастливо събитие през годината за мен, от раждането на моя втори син-Мартин! Все пак годината е пред мен, но се съмнявам,че нещо друго значимо ще измести първенството на щастливото ми преживяване, за което бих искала да напиша няколко реда тука.
И така...
Всичко започна няколко дни преди да родя Мартин, някъде към 24-ти Февруари.Тогава започнах да усещам първите контракции, които ми сигнализираха, че нещо предстои.Те бяха нерегулярни, безболезнени и затова се наричат подготвителни, илиБракстон-Хикс контракции. Така няколко дни, всъщност два. През нощта на 25-ти срещу 26-ти се събудих към 3ч. с осезаеми болезнени контракции, но си казах, че ако се успокоя и се опитам отново да заспя те ще преминат. Така и стана. Но, през деня на 26-ти продължиха. Въпреки това аз не спрях да си върша своите неща през деня и не обръщах много, много внимание на болезнените спазми. Мъжът ми само ми съчувстваше като за момент се спирах и се превивах от болка, но чакаше аз да му дам сигнал за готовност.:-) Към 21часа точно приготвях Бобо за сън, когато вече една доста силна контракция ме убеди, че е крайно време да потегля ме към родилното отделение. На бързо обясних на Бобо, че мама трябва да отиде в болницата, за да роди бебето, а той (Бобо) го прие като нещо много вълнуващо - то не бяха възгласи, не бяха добри пожелания,не беше радост. :-)) Оставихме го на баба му, а аз и Дани тръгнахме към родилното отделение на ІІ МБАЛ, където бях избрала да раждам. Всъщност там раждах и първият път, там се върнах отново.
Към 22 ч. след като оформихме документите при приемането и след като минаправиха първоначалните прегледи се установи, че раждането вече е ЗАПОЧНАЛО. Приеха ме със 6 сантиметра разкритие, а това означава,че ако контракциите не спрат раждането ще приключи до час-два. Сложиха ме в предродилна зала и веднага ме обвързаха с два каиша към монитора -единият да следи силата на контракциите и родовия процес, а другият сърдечната дейност на бебето. Включиха ми система. Първата бе една банка глюкоза, след това една окситоцин. На съседното легло имаше друга родилка, за която разбрах, че е с епидурална анастезия, а това че около нея постоянно обикаляше един доктор и анестезиоложка та ми подсказа,че тя ги е наела с уговорка. Попитах, дали и мен ще ме обезболят, при което ми отговориха, че всички ги обезболяват. Само че на мен вече било късно да ми поставят епидурална анестезия,тъй като съм била със 6 сантимет раразкритие. Оптималното време за поставяне било 3-4 сантиметра. Е, казах си, че с или без упойка аз щеродя и в интерес на истината през тези два часа (от приемането ми до аждането) беше най-болезненият иинтензивен период за мен. Разбира се, около мен също кръжаха две акушерки (Младенова и Георгиева), санитарката,от време на време идваше и лекаря (д-р Христов), за да ми направи туширане и да установи напредването на раждането. Бяха много мили и си вършеха работата. При второто туширане трябваше да ми спука околоплодния мехур, но тъкмо когато акушерката подаваше ножицата на лекаря, тя (водата) си изтече. Ох, спестиха ми тази интервенция. :-)
Това беше сигнал, че съм достигнала почти пълно разкритие и само очакваха бебето да слезе ниско в тазовата област, за да започна да усещам напъните. След малко и това се случи и набързо ме инструктираха да ставам и да отивам в родилната зала. Буквално боса прекосих краткото разстояние и се настаних на родилното легло. Там вече започна същинската част. Ясно ми казаха,че оттук нататък всичко зависи от мен и моето напъване и къде насърчително, къде укорително ме напътстваха да напъвам. Аз уж напъвах, напъвах, обаче не било както трябва. Трябвало да си поема въздух и да напъвам с долната част на таза, а не с корема. Около мен двете акушерки, санитарката, анестезиоложката, педиатърката чакаше бебето, вече на линия бяха и двамата гинеколози - единият (д-р Станев) следеше процеса (по-късно разбрах, че е шефа)в готовност да се включи, а другият (д-р Христов) активно помагаше. Е, правех някакви опити, обаче останах почти без сили. По едно време ми идваше да се отпусна и да си кажа, че не мога повече. Но, все пак опитах с още един напън и ето, че това голямо четири килограмово бебе излезе и веднага изрева!!! НАЙ-ПОСЛЕ ВСИЧКО СВЪРШИ! Часът беше 00:55, а денят - 27февруари2007г. Нямате си на представа, какво облекчение почувствах, сякаш бях постигнала най-голямата си победа в живота. Защото, кой каквото да си казва, но раждането е уникален процес изискващ усилие и интензивно натоварване. При всяка жена протича различно и характерното е, че не може да се предвиди как точно ще станат нещата. При мен беше така! Този път беше далеч по-бързо,по-кратко и по-лесно от първият, за което можех само да благодаря на Бог! В известен смисъл приемам раждането за тайнство и не можех да не отправя благодарност към Бог, още повече, че вярвах, че той ме закриля. А, аз определено имах нужда от тази подкрепа.
След това "се роди" плацентата. За първи път видях с очите си какво представлява и останах удивена, колко е голяма. Да, наложи се да ми поставят локална упойка и да ме зашие доктора, тъй като ми бяха направили епизиотомия и имах малко разкъсвания. По това време акушерката ми донесе бебчо и ми го подаде и така за първи път се срещнахме с него извън досегашната му среда. Прегърнах го и го целунах - бях станала майка за втори път! В този миг усетих как ме залива майчинското чувство и прегръщайки малкото човече усетих умиление. Бях щастлива! Дори повече от щастлива!
След няколко часа ме настаниха в родилното отделение, в една стая с жената, която заварих в предродилна зала. Тя роди 15 минути след мен. Стаята изглежда така:
Дори имахме и телевизор, който на втория ден решихме да пуснем, тъй като бебетата спяха почти по цял ден:
Към 10часа на 27-ми донесоха Мартинчо в стаята ми. Всъщност тук стана малък гаф, защото първоначално ми докараха друго бебе. Сигурно знаете,че веднага след раждането на бебето и майката поставят номер-нашият беше 166. Та, идва акушерката и ми казва: "Хайде, за тук бебе номер185 (на другата родилка) и бебе номер 65", при което аз й казах, че това не е моето бебе и да го върне на майка му. :-) Тя се извини за грешката и малко по-късно ми донесе моето съкровище. Ето го няколко часа след раждането:
Както споменах, бебе Мартин спеше почти през цялото време и не ми е създавал почти никакви проблеми. От мен се изискваше само да го храня и за моя радост и това ми се отдаде безпроблемно.
На 2 март ни изписаха напълно здрави, щастливи и усмихнати:
Децата (Бобо и братовчет му) най-много се радваха. Може да се досетите,че дори и за миг не се отлепиха от мен. Все около бебето искаха да се въртят ...:-)
Последва първото запознанство на Мартинчо с неговите роднини и стаята му, която бе специално приготвена за него у дома:
Батко му Бобо обеща, че когато заспива ще му пее по 10 песни. :-) И, наистина го прави! :-)
Обаче, да не си помислите, че Мартинчо само спи. Не. Понякога се наслаждаваме на деликатното звучене на малкото му пискливо гласче::-)
Вече си имам трима мъже у дома. Да видя, как и дали ще ме носят на ръце. :-)
Таткото беше главният виновник да променим името. През цялото време се бяхме споразумели, че бебето ще носи името Симон-Петър. Но, след като се роди, Дани ми се обади и ми каза, че излиза с ново предложение за име. Предлага Мартин, и ако аз съм съгласна да го кръстим така. Хм, казах си, Мартин не е никак зле. Наум прехвърлих в главата всички известни и значими личности с това име и ПРИЕХ. Така, нашият втори син бе наименуван МАРТИН, което име се свързва с пожелания за здраве и физическа красота! Вярвам,че Мартинчо ще ни расте здрав и красив!
Останалите снимки ТУК.
http://gallery.bglog.net/main.php/v/Darla-Daisy/Dessie_011/?g2_GALLERYSID=a216e602b0141ae3271b70f545452919
P.S.Не зная защо линка към снимките се публикува в началото на постинга ми, а не накрая, както и не зная защо някои думи се визуализират слято. Извинявам се, ако това затруднява четенето, но нямам време сега да се опитвам да разуча защо е така. Поиграх си и под IE оправих текста - сега би трябвало да е четлив.
Comments20
Проблемът е друг ,така наречените делегирани бюджети. На нас също ни подливат вода, но колегите едва ли ще тръгнат из квартала да търсят Иванчо защо не е на училище. След това в 4 клас пристигат втория срок неграмотни, защото идва външно оценяване и ние трябва да се чудим какво да правим с това дете.
Грозна картинка. Всичко е пари, приятелко!
Много, много, много болен въпрос! Не виждам никакво намерение на МОМН да се откаже от делигирания бюджет. Съгласна съм, че той е "убиец" на българското образование. По въпроса за ромските деца, моето мнение няма да е показателно, защото в моите класове имам по 2- 3, а тази година има само едно. Успявам да ги науча горе- долу, но нашите ромчета могат добре да говорят и разбират български език. За мен истинска интеграция може да стане с равномерно разпределение на ромските деца във всички училища. За съжаление, почти във всеки град, особено по- малките, се жертава от общините по едно училище и се прави ромско, за да има "бели " училища за избрани люде. Нашето училище е едно от жертваните. Тази година имахме изцяло ромски 1 клас. Колегите ги ограмотиха, но с цената на къртовски труд.
За "колегиалността" от страна на учителите от другите училища, когато се записват деца изобщо няма какво да добавя. Отвратително!!!
Имам три ромчета в класа си и те все по-трудно достигнат нивото на децата от български произход, защото изпитват същите тези трудности, описани от теб.
Вяра, смятам, че ромите трябва а се обучават по някаква друга система, адекватна на техните възприятия. За тях е непосилно да учат по учебниците за масовите училища и е безсмислено да ги измъчваме. Ромите са устроени различно от нас, те имат друг начин на живот и друго светоусещане.
Здравейте скъпи колежки!Най-после и аз се осмелих да се включа по-активно.От много време посещавам сайта пасивно и се възхищавам на всичко ,което правите.Нямате си представа ,колко пъти сте ми помагали ,за което благодаря от сърце!
Темата , по която дебатирате в момента изключително много ме засяга, защото вече 20 години работя с ромски деца и всички проблеми ,които засягате с пълна сила важат и за училището ,в което работя.Няма да ги повтарям,защото те явно навсякъде са едни и същи.Държавата прехвърли един национален проблем на главите на една част от учителите, като в същото време, не само не помага за решаването му , а много често с неадекватните си мерки пречи.Съгласна съм с вас ,че делегираните бюджети са най-голямата глупост ,която родиха седенкарите от предишното правителство , а недообмисленото външно оценяване я допълва.
По обясними политически причини всички властимащи не желаят да признаят ,че Господ не ни е създал еднакви, а и социалната действителност по никакъв начин не ни оеднаквява, но пак по същите гореспоменати причини ни мерят накрая с един аршин.Няма да ви отегчавам повече с моите разсъждения,само ще кажа ,че всичко е пари и политика-което ще рече едно и също.