Седя си с изкуствено-придобита лицева пареза на дясната бузка (все едно, че Ботокс са ми боцнали) и си мисля, че е добре, дето оцелях в снега навън... Откъде е това на бузката ми? От госпожата зъболекар, която посетих преди час. Сега пих една чаша сок и почти си доотхапах дясната страна на устните, защото не ги чувствам. Е, ще кърви, ще кърви, ще мине.... Както казва Джей Лено: „Шер се препънала, паднала и почти си отхапала долната устна. Голяма работа – че тя не е нейна!” И моята не знам чия е...
Разгадах защо стоматологичните услуги в таз люлка на снежнобелите и стоманено-здрави зъби са толкова прескъпи – ами, че те са половин пластична хирургия, определено! Значи всяко посещение приключва с почти целодневен Ботокс-ефект на половината лице – няма мимически мускул, който да мога да мръдна, с каквото и да е там усилие на волята ми, понеже тук бият по 4-5-6 анестезии за оправянето на един клет зъб и верно, нищо не чувстваш, докато те бърникат, ама и после нищо не чувстваш... Освен това, по гореспомената причина, устните ми се надуват както децата рисуват устните на рибката, и стават като на героинята на Голди Хоун от филма „Клуб Първа Съпруга”... Значи, хем като ботокс в бузките, хем като силиконче в устните – е, пък и да ни е на Бг цени, не, не става, братче! Но щом се налага, стискаш отхапани устни (щото нямаш здрави зъби за стискане) и гледаш да намериш весел момент в преживяването...
На мен, например, ми е много забавно посещението в точно определен офис на специалисти ендодонти - дълбаят клетите коренни каналчета на вече уж лекувани такива, както моите в Бългериа... Но преди да почнат да дълбаят, така тихо и кротко, без много да коментират, правят лека оперативка над главата на Таничка, за да се научат по-младите специалисти какви неща да очакват от пациенти от нашия край... Онова, на което се маят не е качеството на работата на местните ни зъболекари, колкото материалите - според тях точно такива са били позлвани в тези обетовани земи преди повече от 2 десетилетия. А ние с Жорката имаме претенции за хубави усмивки, поддържани при един от най-добрите пловдивски стоматолози. И уважаваме много българските медици и имаме десетки приятели в техните среди... Обидно ни стана...
Първият път се засегнах като чух, че видът фотополимер в пломбите ми бил позван тук в края на 80-те години и си казах, „хайде, мирикански стойки!”... Но после и в другият офис, на т.нар. личен стоматолог, последва същата реакция и отново сбор на асистентките, да ми видят пломбите добре. Тогава започнах да се постъписвам, защото знаем, че медицината ни не е първа мода, но все пак имаме отлични специалисти, които понякога правят чудеса с наличните им материали и медикаменти. Наистина се обидих, да ме разглеждат като някаква туземка... Да не в разказвам, че при Жорко бяха същите емоции... Тогава се посмяхме какво ли ще се случи, ако им седна някой с „лоша усмивка” от родината ни? Сигурно ще свикат консилиум за града?
Както и да е, отплеснах се. Исках да разкажа как преминава едно посещение в ендодонтския офис, защото на мен ми е много интересно!
Паркираш на един огромен паркинг за стотина коли, при положение, че вътре работят 8 специалиста само... Ама сигурно парите, дето ги даваш, започват да се броят оттук. После влизаш в една хубава чакалня, днес изглеждаше просто страхотно - украсена с коледнат елха, отдолу кутии с подаръци, навсякъде венци, гирлянди, мигащи ламБи (както обичаме да се бъзикаме в нашето семейство), абе от всеки ъгъл „пръцка светлина”... Което значи?, да... вие се сещате какво - "искаме да е красиво, за да ви вземем всичко с финес"..:))
После отиваш при една пищна кака, която веднага скача на крака и те пита с златни трели в гласа как да ти помогне (Unforgiven беше дала брилянтен пример за звуците в гласовете на англичанките). Ти й казваш за кога точно имаш час и тя веднага се заема да предаде инфото, че ти, най важният пациент на този офис, си вече тук! Урррра! Междувременно настоява да си взема сокчета от хладилника, или кафенце да си сипя...Не, благодаря, казвам сухичко, като знам как ще ме бодат след малко, за да ми е после хубаво... И безчувствено... Ама, поне една студена водичка си вземете!, настоява каката. Ммммда, окей, казвам аз и наум довършвам, че аз студената вода обикновено си я изпивам накрая..
Навън вилнее колорадска буря, вече сте експерти, знаете ги нашите снежни бури. Децата не са на училище, в къщи е топло, те гледат филмче, тате е в Бостън, защото обича да пътува и се старае стриктно всеки две седмици да е някъде, за да може Таничка да се състезава с Борислава коя повече ще се кефи докато е сама нощем с призраците... А Таничка, за по-пълен оргазъм, е включила и посещение при зъболекар, като допълнителна екстра.
И така, сядам на столче край намусени 4-5 чакащи, които и те искат после да си изпият студената вода, за десерт, като дават чека си или като им вземат от картата за осигуровката... Явно, всички мислим само за едно... А може и просто да ги е шубе. Само едно жизнено детенце, на видима възраст 3-4, иска да разопакова някой от „подаръците” под елхата, а мама му му обяснява, че така не бива, но то иска, а тя – не бива, то пак иска и й казва, че е гадна. Тя му казва, че така не бива, а то й казва „I hate you! I hate you!” и я удря по крака. Тя го хваща за ръката и му казва, че така не бива, и вече лявата ми макаренковска ръка започва да ме сърби. В този миг идва Тереза (по тия земи: произнасяно Ти’риса) и ме спасява от тази сцена.
Терезка е много мила, сладка, пищна афро-американка, която много обича да си говорим – явно, така ме предразполага за бедите, които ми предстоят. Разказва ми за своите зъбки, защото и нея я ремонтират, и ни веднага става едно съпричастно!! После ме вкарва в един от многото кабинети със стени от леки гипсокартонени прегради, които не стигат до тавана, за да чуваш мъките и на околните си събратя, но пък са украсени с картини и задължително с изглед към планинЪта и прочие...
После Терезка ме кани да се настаня удобно на любимия си стол и ми подава каталога с филмите. Миналият път ми пусна Finding Neverland , но аз не успях много да хвана от филма, защото все някой нещо ме питаше и ме пипаше, а кой обича да гледа филм така? Иначе ми дават персонални слушалки и филмът го пускат на екран на тавана, точно над главата ми. После ме загръща с типичната еднократна престилчица и ме пита искам ли да ми даде от техните предпазни очила, или да си стоя с моите. Аз й казвам, че предпочитам с моите, защото виждам с тях, но ме наляга страх какви ли стружки ще хвърчат, че да ми трябват предпазни очила...
Днес отказвам филм и й казвам, че ще жумя, за да се насладя на момента. Хахаха, кръшно се запревива Терезка, ама съм шегаджийка голяма! Ама нека филмче, да ми е разтоварващо, а? Не, запъвам се аз.
Тогава Терезка ми носи пак одеялце, защото миналият път като ми забиха 6 спринцовки в челюстта ми стана първо зле и после ме втресе. Аз й обяснявам, че ме тресе от упойките, защото ние не сме свикнали на такива глупости – аз син 4.050 кг съм родила без упойка и ме шиха после като гоблен, пак без упойка, сега –йок, анестезия. Но те така си работят тук.
Нека първо разкажа за предходното си посещение – то беше като първото ухажване, опзнавателно... Та миналият път ме надрусаха здраво, аз бързо преминах в един по-добър свят, но ме втресе – а дори не си давах сметка, че ме тресе... Но понеже тук климатиците са много на мода и дори, когато навън има снежна буря, вътре е някак хладно, или на мен така ми се струва, щото този лукс да ми ремонтират зъбите не ми излиза даром, но ме втриса от всичко. И Терезката веднага дотича с едно одеялце в найлонова опаковка (както са в самолетите) и ме уви свойски.. Нали и тя беше с парезка на устата тогава, знае какви зверства ми предстоят, да ми е топло на коремчето... Между другото ми хареса. Почти заспах...
Та пак за тогава - след като ме надрусаха, ме дълбаха през съществуваща корона – докторката гледаше да направи по-малък отвора, за да не се налага сваляне, защото... вече казах защо - онова, за студената вода накрая.
Тя дълбае, а Терезка, която се води асистентка (не е „сестра”, „асистентка” е, и после разбрах защо...) и тя клечи зад главата ми, „отводнява ме”, подава, поема и ме информира всеки 25 секунди какъв звук ще чуя сега и да не се стряскам... И не плюеш никъде, страшен кеф. Това с плюенето е работата на Терезка, нали ме отводнява. Странно ми е, нетипично, ама забавно...
И много, много информация ме облива – сега правим това, сега ще ти бръкнем ей там, сега вадим щифта, ако почувстваш нещо.. Абе, хора, не искам да знам – защо ме упоихте да не чувствам нищо, а после ще ми говорите през 10 сек, за да почна почти да чувствам! Не искам! Ама нали някой ще ги съди, ако не информират, и те така с всички – застраховка.
Аз си се хиля вътрешно, но според мен това ще да е от по-добрия свят, в който съм се издигнала от надрусването... И си треперя кротко, с което ги шашкам още повече, и вече през 5 сек ме държат в течение какво ми правят. Абе, моми хубави, не ме интересува, вие сте специалистките, давайте, аз си слушам филма в слушалките. Хубаво е това с одеялцето, защото ако им мислиш лошо, можеш да им показваш пръсти всякакви отдолу, за отмъщение. Аз обаче, не, добра съм и почтителна. Иначе лекар чак така в Бг не ме глезил, с малки изключения (моята гинеколожка прави това, ама тя е приятелка, така че не се брои – трябва да е редови непознат лекар)... Май такова отношение само при козметичка съм получавала… Затова и си казах, че Терезка може и масаж да ми направи за релаксация…
И така, докторката си дълба, аз пробвах да гледам през ръцете й Джони Деп и Кейт Уинслет, ама йок, не получилось, и зажумях по старобългарски обичай. Шок! Сега, какво? Как да разберат добре ли съм? Doing ok? Мигвам в отговор, да, един вид, но тя спира да дълбае. Обратна връзка няма жената... Сещам се и вдигам жизнено палец, че съм „о-кей”. Ох, отдъхват си те и тя пак задълбава... Леко мигвам след 4-5 минути, че колкото и да съм надрусана, клепачът ме засърбява и мигвам да го сплаша, че сега не е моментът да се чешем. И стоп машина! Doing ok? Размахвам пак бодро палец, докторката отдъхва и се връща в мината, а аз – кеф...
Слушам си филмче и нищо не чувствам. Ама това никога не ми се е случвало досега – много хубаво било така. Слагали са ми 1-2 инжекцийки, но после пак си усещаш, че те дълбаят, а понякога е имало и леко неприятно усещане, може би болка... А тук, все едно дълбаят съседката... Чуваш, но изобщо не знаеш за какво става дума. И дори, от надрусването, ми е трудно да си държа устата отворена изцяло, защото не я чувствам съвсем да е моя.. Може би е на Шер устата.... И дори внимавам да не я позатворя, без да искам.
Накрая докторката приключва и казва на Терезката един вид „да зашие раната”... Ааааа, не, аз този филм не съм го гледала и не искам да го гледам – как асистенктата ще ми слага временна пломбичка? На мен досега все доктори са ми я слагали, разглезена съм, и винаги ми пада това гипсче ронливо още на следващия ден, винаги... Но нали мисълта ми върви 20 сек след реакциите ми, Терезка вече ми бе запълнила кратера и ме освобождаваше от оковите на престилки и одеяла... И ми дава лекарства, едно от които и то „друсливо”, за да не ме боли вкъщи... И друго, против възпаление. Хайде, лиготии, казвам си, но Терезка ми казва, че така трябва и почти ги напъхва в чантата ми. И ако съм имала проблем, например подуване или ми падне временната пломба (разбира се, че ще падне! мисля си), веднага да се обадя – списък с телефоните на докторката -служебни, плюс мобилен и домашен.. Хм, добре - това е защото съм най-важният пациент на клиниката, нали? И защо така твърдо вярвам, че тази времянка ще падне веднага? Защото ми я сложи „асистентката”? Каква съм гадна.
Времянката ми за пръв път в дългия ми, изпълнен с богат зъболекарски опит живот, не мръдна... Може би причината е, както казваше един наш приятел грък, че „материали хубав”....
Терезка ме завежда до гишето на „финансовата асистентка”, прегръща ме, защото сме вече приятелки до гроб, и ме оставя да се напивам със студена вода... А отвън тъкмо паркира любовта на живота ми, за да си ме откара у дома... Та Жорката ме кара, а аз си се подхилвам леко неадекватно, и бавно слизам в реалността....Лесно ми беше тогава....
И днес тоже ме анестезираха до седмото небе, ама само с 4 бройки, но две от тях били някакви различни от предишния път, специални сигурно, но след като ми забиха първите две, вече загубих дирята на информацията... Много бързо ме хващат тия упойки, нали съм девствена за тях. Май почвам да се пристрастявам към висините на анестезията.... Високо, високо...
Само, че днес е бурен снежен ден и понеже съм с пуловерче, макар и с 3/4 ръкав, отказвам одеялцето. Топло ми е. Терезка почти се обиди, щото тъкмо бе решила, че ми чете мислите и аз я предадох подло. Но пък тя ми включи CNN, за да видя последните новини за Хизбула, докато съм още стъпила на земята... После бавно се заиздигах и минах през екрана... Терезка, обаче не вярва, че така ми действа упойката и продължава да иска да си говорим. Аз почти си отхапвам устната, но й се усмихвам щедро...
Терезка за пореден ден услужливо ми предлага да ми сложи „гумена разтварачка в устата”, да не се напрягам да зяпам сама... Не, мерси, слънчице, ще си зяпам сама. Окей, казва тя свойски, вече си знаем „кътните зъби”, и за пореден път ми надява гуменото зелено перденце с отворче само за зъбчето – прилича на операционен параван, дето ти го слагат на корема, ако си с епидурална анестезия надолу, да не гледаш как ще те разфасоват - само че това е 6 х 6 см и една част се заклещва в устата ти и през оградения с железен ръб отвор се вижда само обекта за манипулация. Днес е втората манипулация на същия онзи зъб с короната и въобще пада голяма грижа за опазването му.
Сега започвам да разбирам вече, защо хората тук са или с прекрасни, снежнобели и подредени като перли зъби или са с 50% извадени... От студената вода ще да е, дето или можеш, или не можеш да я пиеш .... Тъжно, ама то и при нас май става същото. Поне така се чува...
После идва докторката - следва свеж мохабет 3-4 минутки, за загрявка, винаги е така.... Блика една жизнена жизненост и всички са много положителни. Все едно правят джогинг около мен, почти ги виждам как подскачат... Но не, те си стоят, просто духът им играе... Въпросчета как съм, що съм, децата как са, празнуваме ли в Бългериа Коледа? Оу, йес, казвам, макар че оная смешната в мен, дето вече е минала през тавана, й се ще да каже, че сме племе, което носи бамбукови тръбички през ушите си вместо обици, че имаме по 30 дървени пръстена на вратовете си, за да станат те 40-сантиметрови, и си режем клиторите преди сватбата... Но не, аз кавам кротко йес, и тя се радва, че и ние знаем какво е Коледа...
После ме задълбава и тъкмо се отдавам на летеж, и тя – хоп, приключва. А, чакай сега, маце, не става така - миналият път летях час и половина, видях свят, ти дълба с длетото тънко, вади щифтове, научих 7-8 нови медицински термина на английски, сега не ме оставяй почти незапочната! Обаче тя, игрива, ме разтрива по рамото, пожелава на племето ми Весела Коледа, аз измучавам учтиво в отговор, и тя отгърмява в неизвестна посока.
Терезка „зашива дупката” – аз вече й имам доверие, мой човек е, "асистентка" злато, и после за десерт ме облъчва с рентгенчето 2 пъти, за да се види дали всичко в мината е окей. Окей е, следва дружеска предгръдка. Аз вече съм си изпила студената вода миналия път, и няма какво да ме отрезви... Минавам транзит и всички на рецепцията игриво ми пожелават весели празници и да карам внимателно.
Загръщам се в якето, което обичайно не обличам, защото тук живеем "от колата до съответната сграда и после обратно оттам пак до колата" – има-няма общо 10 метра. Да, ама обикновено съм на себе си. Сега излизам много внимателно, защото не знам къде е земята, или май знам, но информацията достига по-бавно до гънките ми...
След около 20 неземни стъпки, стигам до обледената си кола... Мдаа, колко бързо човек бива отрезвен. Дори не му дават време, да се покефи на летежа си... Хайде сега, Таничке, вади метличката за прозорци, мети снега от тях, после стой в колата на топло с парно до дупка 10 минути, докато се разтопи Двореца на Ледената Царица...
Бръска леден вятър със снежец в него, уж само някакви си -12*С, а все едно сме в Антарктида. И разбира се, щом се зададе снежна буря, Жорката предвидливо се изнася на блогерски съмит, или както там се казва това на български... Сега, обаче, поне и той е на студено – Бостън, бейби, влажно и лепкаво, но все пак няма сняг. Не е същата мъка... А аз си стоя в колата, вън съска усойницата, а децата ми са чак на 10 мили от мен в къщи, сам-самички, без близък човек, и аз трябва да се докарам до тях, сама, собственоръчно...
Гледам, че пътищата, които на идване бяха покрити само с лед, вече са с лед плюс 3 см снежец отгоре, за заблуда, за да стане по-весело... Всички караха много бавно на идване, защото ледът се виждаше и пред мен бяха само леки автомобили. |А те повечето нямат опция 4х4 и обикновено собствениците им не обичат да си купуват зимни гуми. Така че бяха подчертано предпазливи. Аз имам и двете, а и съм два пъти по-голяма и по-желязна от тях, но и аз бях образец на осторожност.
А сега? Е, вече дойдох на себе си и знам коя съм и откъде съм, надишах се на леден въздух и мога да потеглям. Потеглям, включвам се в змиевидната колона от коли и почти почвам да си караме... Внезапно, след минута-две, един огромен пикап, намиращ се на две коли пред мен, удря по-рязка спирачка (тук обикновено си купуват пикапи 2х2 вместо 4х4, за да им е по-евтинко, след което почти всички снежни обръщания стават или с тия по-евтинките, или от самонадеяните драйвери на пикапи 4х4..)
Та пичът занася здраво, след него набиват спирачки и двата автомобила (както тук им кават „седани”, макар че понякога са си всъщност хетчбеци) и леко се занасят и те... Един наляво, друг надясно... На мен ми засяда буца в гърлото, но настойчиво "галя" спирачката, щото мога и двата да ги направя хетчбек веднага...
Галя спирачката и отхапвам четвърт от устната си. Спирам желязно, браво на японското чудовище! За всеки случай, обаче, заключвам диференциала (както ме е учил домашният вожд и учител GeorgeAtha) и, мамка й автоматична скоростна кутия, слизам на скорост 2, която е значително по-бавна и много подходяща за слизания – е, и за изкачвания, но за слизания е супер... Е, тъга, какво си беше хубаво с 5-степенна скоростна, но тук те са рядкост...
Нашият град любим е силно хълмист (едно Сан Франсиско в колорадски условия) и е чудна веселба надолу по хълмчетата – „пляс, пляс, педалите...” Вече в мен няма и сянка от упойки, освен парезата на бузата ми, която ме вбесява, но пък това е екстрата за удоволствието да не ме боли нищо... И гадния вкус на кръв, дето съм отхапала нещо, което ще ме заболи след часове, и то как...
Половината улици, по-централните вече са почистени, но по онези, по които аз се налага да се движа, още ги няма момците с греблата отпред... Ами, че как – защо иначе са измислени всички ония закони, за намазаните филии, на Мърфи, и законът на Таничка, гласящ, че „непочистените улици са тъкмо онези, по които ти се движиш”. Тъкмо завиваш в някоя почистена улица и пичът с греблото веднага бяга, защото те е надушил, че идваш...
Та след като ми изтекоха очите и ми замръзнаха чистачките, и гледах как занасят коли около мен, и минах дори през най-високия хълм в квартала ни, целият обледен - е, заслизах надолу към къщи... Разбира се, за финал, на нашата улица почти нямаше сняг, защото се пада като в полусвита шепа – наоколо са все по-високи хълмчета и тя е на завет... "Кел файда накрая", както казва Шекспир. Е, дойдох си, цяла и изтрезняла...
Сега, докато пишех, вече ми мина и парезката, и си движа бузата. Това е добрата новина. Лошата е, че съм се ухапала зввввверски на две места, подуто е и ме боли.
* * * * * * *
За да ми стане хубаво, пуснах лампичките на коледната елха и онези на двора - за настроение. Ще изчакам още 3-4 дни всички да си сложат коледните украси на къщите, които обикновено се слагат до първите дни на декември, и после ще ги снимам.
Страшни са – светещи фигури на Дядо Коледа, еленчета, снежни човеци, ангелчета; къщите са опасани в светлини, по елхите пред къщите има мрежи от светлинки и всичко е невероятно красиво като стане тъмно. Децата се радват като...деца. Миналата година бяхме гръмнати, защото ни беше за пръв път.
Сега вече и нашата къща „пръцка светлина”....
Ето три снимки от нашата украса - не е така пищна като на ред други къщи, но сега "прощъпулваме":
Сега ще погледна и снимките.
Comments6
Дълго кърших аз клони унесено.
Не успях да се върна във времето,
За да успея да открехна завесите
На голямата сцена в живота ми.
OK, готово, :))
ДъгатаДъгата прилича на мост над земята,
окичен с байрачета от седем цвята.
Слънцето, златното, по нея минава,
всичко от нея по-весело става.
Синьо и жълто, червено, зелено…
Само едно й е зле наредено.
И то е това, че тя иде след буря,
която огради и къщи разтуря.
А мисля: нима ще е грешка голяма,
бурята, просто така, да я няма?
Дъга, без да има гърмене зловещо,
това би било най-чудесното нещо!
Най-чудесното нещо би било на земята,
мирът да се сключва преди войната!