Но щом истината е толкова прозрачна и не е от вчера, защо не се намери поне един български журналист да я огласи? Нека си отговорим на двата прости въпроса „Къде?“ и „Кой“.

Къде един честен разследващ журналист би могъл да публикува свой изобличителен материал за родната футболна мафия? Отговорът е директен и жесток: няма такива медии!

Преди повече от 20 години като сътрудник на един доволно известен „мачаджийски“ всекидневник се опитах да публикувам скандален репортаж. Той разказваше как шайка мутри са пребили играчите на гостуващия отбор на полувремето. В свещенната си наивност преминах през всички отговорни хора в редакцията, но отговорите бяха еднотипни от рода: „Ти луд ли си? Хората на Карамански ще ни изпотрепят и ще изпотрошат оборудването в офиса! Трай си!“.

Днешните мутрагени – футболни президенти, за разлика от Кръстника, рядко пращат бодигардовете си да плашат пишещите братя. Те просто купуват влиятелните медии. Едва ли скоро сте срещали  или чели някое истински независимо печатно  издание, неомаскарена радиостанция, телевизионен канал или обективен спортен сайт. Свободни пространства в „мрежата“ като това са малко и имат ограничена популярност.

Да разгадаеш кой вестник или сайт на кого слугува е лесно. Трябва само да прочетеш някои титулни статии в тях. Статии, в които Бербатов е голмайстор на Висшата лига, но Гара Дембеле е вкарал повече и по-важни голове от него. Или формата на Мартин Петров е „колеблива“, но Янис Зику е „изключителен“, „феноменален“, „фамозен“. Тъй де, медийният балон трябва да бъде надут и съответния ритнитопко, продаден, та босовете да печелят.

Само в студията на радиостанции, телевизии и вестници мачовете от българското първенство с вълшебна пръчица стават „интересни“, „динамични“, „оспорвани“. А малкото останали зрители по стадионите, които са ги видяли на живо, се чудят и маят дали те и журналята  са гледали една и съща безлична, скучна и мудна футболна гавра.

Ала най-раболепните медийни „наколенки“ се слагат и употребяват при споменаването на гореспоменатите футболни босове. Някой “благодетел“ пооправил стадиона с част от крадените си пари! Сменил тревното покритие! Поклон, издигнете му паметник или паметна плоча! (Преди или след екзекуцията не се уточнява).

За момченцето станало световен шампион – няколко телеграфни реда. За отборите на мутрите, за „тигрите“, „лъвовете“, "хиените" на подземния лидер – поне по страница.

Отговорът на първия въпрос стана ясен. Да завършим предрешения отговор на въпроса „Кой“. Дори някой отчаян ентусиаст да прокара своето разследване за футболната мафия през негласната цензура, дори да провокира обществеността, какво му предстои? Малко кютек заради прекалената смелост, някое предупредително взривче в дома или под колата. След това продължителен период на борсата за безработни и преквалификация като общ работник, учител, продавач или строител. Докато не влезе в правия път и не се научи да пише “правилно“.

Г-ца Дън може да обяви „голата“ истина, но тя си има Англия и BBC. А на нас-българите ни остава да признаем, че е безусловно права. Да се радваме, че родното първенство още не го дават по телевизията.

И да чакаме новини около следващия арестуван, разследван, пребит или ликвидиран футболен президент.

Скандална журналистическа прогноза? 
Ами, проста футболна и човешка логика.

Новината за тежката болест на Стилиян Петров наистина разтърси спортните хоризонти и предизвика обща и еднозначна реакция. Нашето момче получи съчувствие и подкрепа от негови съотборници и колеги, от настоящият и бившите му клубове, от футболни специалисти, запалянковци и медии.

Но винаги идва „след това”. Какво ще стане когато аплодисментите на агитката на Астън Вила след 19-та минута затихнат, а тежката битка на българския капитан вече няма да е на първите страници по масмедиите?

Не се съмняваме, че Стенли се намира на точното място за лечение на коварната болест като оборудване, специалисти и опит. Медицината на Албиона е на космически висоти от нашата самоубийствена, геноцидна здравна система. А Петров е и един от малкото българи, които няма да си задават въпроса за средствата по лечението с честно изкараните си пари, с ангажиментите на клуба и приятелите си.

Липсват съмнения и в силния характер на „капитана”. Като футболист и човек Стилиян е давал винаги всичко от себе си дори в наглед „загубени” мачове (спомнете си световната квалификация с Италия). Не е случайно, че именно неговите усилия са тласкали тима на „виланите” напред и с добър пас, асистенция или попадение е обръщал мачове за своя клубен отбор и националния тим  в последните минути на срещата.

Но в решителната битка с болестта се иска и нещо повече. Нека да не забравяме, че левкемията е може би най-зловещата разновидност на рака и процесът на преодоляването и ще бъде дълъг, мъчителен.  За окончателната победа се иска нещо повече от съвършена медицинска техника и правилно лечение.

То се нарича психическа нагласа. А тя може да дойде с могъщата подкрепа на цяла България!

Дано свръхкомерсиализираните вестници и сайтове намерят едно ъгълче, където всеки ден да припомнят за Стенли, да ни приканват да вярвяме в него, да го подкрепяме и се молим за него. Именно да се молим – всеки, на който бог желае, а пък ако е атеист да се помоли на идола на шанса или на вечното божество, наречено Цар Футбол.

Нека поне веднъж, пред лицето на съдбоносната за живота на един млад човек битка, да бъдем наистина единни! Да не копираме от жалките „хейтъри”, превзели форумите с делението на „сини”, „червени”, „оранжеви” и „пембени”. И поне веднъж всички да бъдем истински заедно, обединени около заклинанието:

„България е с теб, капитане!”

За конкурса!

Ех, 6300 /без интервали/, сори, отрежете несимпатичните знаци ;))

Случих на баща, който на времето, заради някаква си мацка се хвърлил от самолета с парашут и така направил няколко скока. Неговите разкази запалиха странни желания у мен и една от най великите ми мечти беше да достигна 50 кг., за да мога да скоча с парашут...

Случи се така, че дори намерих начин да стана и пилот. Бях много мотивиран, а майка ми – жестоко шокирана. Спомням си едно събиране на нашите (когато се събираха още с приятели), баща ми викна на майка ми:

“Ма на него не му трябва жена! Той иска да лети!”

Да, и аз усещах, че това е желанието ми в момента!!!

На 15 години се опитах да стана пилот, но по няколко причини не успях. Междувременно един съученик ме набута при някакъв новоизлюпен инструктор по парапланеризъм, който в последствие се оказа, че никак не е някакъв и въобще не е новоизлюпен. Платих си (тогава) невероятно-свръх-жестоко-неописуемо-немечтаемата сума от 100 марки (имаше една валута дойч-марк) и започнах курса.

За човек, който изпитва неистов-вроденопървичен страх от височини по-големи от 90 см се справих доста добре с първите си полети с парапланер (считайте, че сърцето ми не се пръсна и нито веднъж не се на*рах ;)). Стигнах и до възрастта за парашутизЪма и се хвърлих и там в бездната на липсоземието. Много хора ми задаваха въпроса – кое е по-“яко” – парашутизма или парапланеризма – все още не мога да отговоря. Знам, че от шестте ми скока с парашут, от самия скок от самолета до отварянето на парашута нямам абсолютно никакъв спомен. А после – кеф!!!

За парапланеризма ми се искаше да понапиша. Това е много хубаво изобретение човешко, съчетаващо в себе си не само “спорт” от типа на шах-мат-а, но и едно жестоко бъхтене из планините с екипировка от 5 до 25 кг. на гръб /а как е кофти да я носиш махмурлия!!!/... И както споменах – финансово беше тежко. Десетте хиляди лева стари пари, които излизаше едно средно далечно пребиваване за деня с включени бензин, храна и евентуално спане /ей, поне винетки нямаше още ;)/ бяха доста непосилна сума за младия кандидат-студент и родителите му инженери. Да не говорим за облогът, който заформихме с баща ми, че ако вляза студент, ще ми купи крило (парапланер де), който струваше тогава 750 марки /хиляди лева/, докато стипендията ми в техникума беше около 10-тина. Но той си изпълни обещаното и аз се обзаведох с парапланер – n-та употреба, но железен!

Започнах да се занимавам по-активно с хвърчането. Летяхме от Бистрица, Витоша, Сопот, Расник, Коньово. Светът от горе беше различен – мъничък, невинен, без болни амбиции и ЧИСТ. Авантюрите тепърва започваха с първите аварии и екстремни ситуации.

Моят инструктор помеждодругото ме беше подготвил за ситуациите, които е най-вероятно да срещна в летателната си кариера. Като млад пилот, с ЕВТИНО /крилото ми беше няколко заплати на баща ми, но въпреки това беше евтино и старо/ и капризно крило, обикновено излитах последен. Никога няма да забравя първия си авариен случай – тъкмо бях излетял от Витоша, накъде до “Камен дел”, и лявата част на крилото ми се подгъна доста. So far, so good, казал падащият от стотния етаж, докато прелитал покрай деветдесетия. Всичко са ми го казвали много кратно и съм си го мислел, но ето го на яве. Направих завой на 180 градуса /считайте срещу планината/, с прилично накланяне с лице към скалите, които бяха на няколко десетки метра под мен. После разбрах, че съм отреагирал доста неадекватно, ама някак си се оправи работата...

През ранната есен на 98-ма година отидохме в Расник – село близо до Перник, с едно колкото малко, толкова и качествено за летене “баирче”. Там осъзнах, че пилотът /както и шофьорът, пешеходецът, ватманът, кочияшът, скейтбордистът и таксиджията/ не е возещ се човек, човек, който управлява своето превозно средство. Осъзнах го обаче /по-скоро инструкторът ми го изкрещя/, когато се озовах в средата на една прилична шипка – 4 на 5 на 3 м. Крилото се беше наболо на стотици тръни /20-тина квадрата тънък плат!/, а “пилотът” му си беше **ал ***ата на кожата – кръв, драскотини, ...., поне очите ми останаха на място. За първи път се почувствах изоставен! Бяхме комплект – аз, инструкторът /с новородено/ и двама гърци /*утки /на руски – утка-патка//. Инструктора ми остави 50 000 лв. (50 марки) да се оправям и си заминаха за София. Крилото беше невъзможно да го свалям в ранната привечер /беше хладничко и тъмничко/ и останах да пренощувам у едни баба и дядо – много гостоприемни. Купих си риванол и кислородна вода и си премих раничките, а НЕПОЗНАТИТЕ баба и дядо ми устроиха посрещане, каквото не биха устроили на собствените си деца. На сутринта, снабден със секирата на дядото, се качих отново на хълма (хълм, хълм, ама си има 100-150 метра разлика от долу до горе). Обаче изненада – крилото го нямаше. Шипката беше изсечена, а от мойта най-скъпа придобивка, която трябваше да изплащам цяла година, нямаше и следа. Останалото не е за тук...

След време отидох да летя на Боровец. Леко се шокирах от една авария на излетял преди мен пилот и май си скъсах крилото. Или беше скъсано от някаква шипка в Пернишко – знае ли човек ;))) Слезнах намусен с лифта, а лифтаджията ме съжали и не ми взе последните 5 000 лв.

Преди да успеят да ми го зашият, успях да направя едно хубаво представление. На нашето хълмче, намиращо се между Бистрица и Железница, предприемчиви чичоскруджовци бяха решили да снимат филм (“Кралят на друидите”) и бяха построили цял град на хълма, че и охрана имаше. Принципно нормалният полет от хълма траеше трийсетина секунди, в някои случаи – няколко минути. Аз успях със скъсаното около педя крило да се порея над “скъпия” град и да хвърля в паника отговорниците по сигурността му. Тогава осъзнах, на какво съкровище съм попаднал /крилото де/ - нещо от рода на вица за лапландците: “при минус /едиколко-си градуса всяка кола отказва да запали, лапландецът рита нервно немската си кола, пали ладата и отива на работа/. Дори и старите кучета със скъпата екипировка ми завиждаха на летенето...

И един от последните ми полети. Когато екипировката беше още непосилно скъпа. За първи път летях с вариометър – устройство, което показва надморската височина, относителната височина и скоростта на спускане/изкачване. Много е важно за качествен полет, защото ние хората, за разлика от птиците, нямаме усещане за скорост, а само за ускорение. А съответната машинка ни бипва по един начин, когато се качваме, а по друг начин, когато падаме.... Та летя си аз и се правя на истински пилот. И се въртя, когато чуя качване, и изведнъж крилото ми изчезна зад мен. Отпуснах се като загрята пача, по-важното – отпуснах управлението на крилото /тотално-абсурдно-груба-грешка/. Аз се завъртях около няколкото си оси и се озовах в свободно падане с лице, тумбак и репродуктивни органи към земята. Това беше единствения път в живота ми, когато си казах, че ще се умирга. Но както от скоро твърдя – няма шибан късмет. След по-детайлен самоанализ и анализ над ситуацията се оказа, че този вариант на действие /макар и грешен  и неадекватен/ е бил доста по-благоприятен от този, който би бил по учебника. Ей, няма отърване от мен...

Всичко това остана в миналото. Спомням си с радост и щастие за онези дни, но в никакъв случай не съжалявам за това, че в момента не се занимавам с този спорт. Крилото, милото, гние в гардероба, но все пак то ме направи щастлив тогава, когато имах нужда от него. Сега съм се отдал на по-други полети, които не са предмет на настоящата общност...