Новината за тежката болест на Стилиян Петров наистина разтърси спортните хоризонти и предизвика обща и еднозначна реакция. Нашето момче получи съчувствие и подкрепа от негови съотборници и колеги, от настоящият и бившите му клубове, от футболни специалисти, запалянковци и медии.

Но винаги идва „след това”. Какво ще стане когато аплодисментите на агитката на Астън Вила след 19-та минута затихнат, а тежката битка на българския капитан вече няма да е на първите страници по масмедиите?

Не се съмняваме, че Стенли се намира на точното място за лечение на коварната болест като оборудване, специалисти и опит. Медицината на Албиона е на космически висоти от нашата самоубийствена, геноцидна здравна система. А Петров е и един от малкото българи, които няма да си задават въпроса за средствата по лечението с честно изкараните си пари, с ангажиментите на клуба и приятелите си.

Липсват съмнения и в силния характер на „капитана”. Като футболист и човек Стилиян е давал винаги всичко от себе си дори в наглед „загубени” мачове (спомнете си световната квалификация с Италия). Не е случайно, че именно неговите усилия са тласкали тима на „виланите” напред и с добър пас, асистенция или попадение е обръщал мачове за своя клубен отбор и националния тим  в последните минути на срещата.

Но в решителната битка с болестта се иска и нещо повече. Нека да не забравяме, че левкемията е може би най-зловещата разновидност на рака и процесът на преодоляването и ще бъде дълъг, мъчителен.  За окончателната победа се иска нещо повече от съвършена медицинска техника и правилно лечение.

То се нарича психическа нагласа. А тя може да дойде с могъщата подкрепа на цяла България!

Дано свръхкомерсиализираните вестници и сайтове намерят едно ъгълче, където всеки ден да припомнят за Стенли, да ни приканват да вярвяме в него, да го подкрепяме и се молим за него. Именно да се молим – всеки, на който бог желае, а пък ако е атеист да се помоли на идола на шанса или на вечното божество, наречено Цар Футбол.

Нека поне веднъж, пред лицето на съдбоносната за живота на един млад човек битка, да бъдем наистина единни! Да не копираме от жалките „хейтъри”, превзели форумите с делението на „сини”, „червени”, „оранжеви” и „пембени”. И поне веднъж всички да бъдем истински заедно, обединени около заклинанието:

„България е с теб, капитане!”

Сега да споделя и очакванията ми за същинската част на шоуто:

1. Очаквам грандиозни церемонии по откривнтето и закриването. Спомням си близкото минало и социалистическите масовки. А китайците имат и социализъм, и хора, в излишък.

2. Очаквам яка аванта за домакините и всичките велики западни сили (без Русия!). На какво ли не се нагледахме през годините! Срещи на борцовия тепих, които свършват 30 секунди по-късно когато "нашия" победи (Сеул ), нахлуване на публиката в боксовата зала (пак там!), идиотски оценки за домакински гимнастик (Атина), отпъждане на отбор от шампиони по щанги (нашия!) и връщането му в съзтезанието, когато необходимите комплекти са раздадени, на който трябва (Сидни).

3. Очаквам яко рязане на "диваци" като нас, осмелили се да спорят за медалите. Е, спорт е, не винаги можеш да предвидиш всичко.Може да хванем нещичко от "огризките". Но да повторим дори медалите от Атина - илюзия! И ние сме си виновни щом разчитаме на почти четиредесетилетни "набори" като Йордан Йовчев и Румяна Нейкова. Ама и как ни почнаха: Откриха на щангистите пещерен допинг. Явно някой им го е набутал, ама иди доказвай. Погнаха с проверки Нейкова и волейболистите. Ако не отрият нищо, споко, пак ще повтарят до успешен край.

4. Все пак може и да се случат неочаквани победители, малко феър-плей надпревари, моменти на истинско спортно състезание, неопорочено от съдии, предварителни сметки, влияние в МОК и световната политика. Кратки и случайни мигове, в които да си кажеш, че духа на първите олимпийци и Кубертен не е погребан напълно. Ще ги има ли тези моменти? Надявам се и си викам като в рекламата: "Ех, Олимпиадо, ех, мечти-и-и..."