Бглог, чуй тази песен и я почувствай!

И какво от това, че я изпълнява Лили Иванова. В музиката последното нещо, което трябва да ни интересува, е личността. Дали като човек авторът (певец, композитор и т. н.) ни харесва, няма никакво значение. Дали песента е била изпята преди да се родим – също. Та колко много неща са се случили преди нас... И по-красиви, и по-добри, и по-романтични...

По-важното е да се запитаме дали и днес оживяват трепетите, с които очакваме настъпването на вечерта, или вече сме загубили способността да се потопим в сладката емоция на нещо вълнуващо, което копнеем да изживеем?   

Нека да чуем една песен, която ни връща във времето на безвъзвратно отминалата младост на нашите родители, баби и дядовци. Да си представим техните безкрайно романтични разходки край уличните кестени, в които се е криел сънят на любовта, да видим пламването на неони и ярки звезди, да усетим живия ритъм, който е отнасял влюбените далече, в най-щастливия им час.

Събота вечер

 
Софийски кестени, о, вие,

шумите с обещаващ взор

и ваш’та млада сянка крие

съня на моята любов.

 

Но идва съботната вечер

и вий разтваряте листа.

И гръмва, гръмва недалече,

по улиците радостта.

 

Събота, събота вечер,

толкова чакам те аз!

С ритъма жив и сърдечен,

ти ме отнасяш далече във най-щастливия час

 

Събота, събота, вечер -

празник на мойта любов.

Събота, събота, вечер -

ще танцувам, ще пея във тоя свят чуден и нов.

 

Тук пламват неони,

там грейват ярки звезди,

от земята до небето всичко

диша със пълни гърди.

24 Април, 2007 г.

От няколко дни не съм писал... Явно не съм имал нужда да го сторя.
Днес беше много интересен ден.
Събудих се в 7:00 и бях спал едва 6 часа, защото предната вечер четох книга, която много ме бе завладяла и ми беше много интересна.
Трябваше да се запътя към лекции, които бяха на края на града и с голямо усилие на волята успях да се надигна от леглото, да си измия лицето и зъбите и да се запътя към университета.
До сградите, които са толкова далеч има около трийсетина минути пътуване, което мина отново в четене. Толкова бях вглъбен, че едва не си изпуснах спирката...
Та.. Влизам аз в университета, насочвам се към въпросната зала, където щяха да са лекциите и през прозорците виждам, че хората, които са там са прекалено малко за лекцията по механика 2 (където обикновено залата е почти пълна).
Влизам аз все пак вътре и установявам, че професорът не е нашият професор по механика и води лекциите на немски. Освен това на дъската се мъждукат уравнения в които присъстват неща от рода на C2H5OH, което ме навежда на мисълта, че иде реч за Химия и че съвсем не съм си попаднал на мястото.
В следващия момент разбирам, че днес е вторник, а във вторник по принцип имам лекции по Микровълни и Радио-честотни технологии (не знам как иначе да преведа), които се намират на около десет минути от вкъщи.
Нарамих раницата отново и се запътих към спирката, където зачаках. Бях си купил два кроасана с кашкавал, които похапнах набърже, докато трамваят дойде.
Връщането мина отново в четене и пак за малко да си изпусна спирката...
Тъй като бях значително закъснял за другата лекция, реших въобще да не ходя и се прибрах вкъщи, където продължих да чета.
По някое време се уморих и легнах за десетина минути, в които заспах дълбоко и после се събудих, за да поема към работа.
Минах през студентския стол, където похапнах набързо някаква гозба със зеленчуци, пържени картофи и зелена салата.
След това си хванах влака за работа и продължих да чета.
До работа имам около петдесетина минути, които минаха много неусетно. Там си взех едно кафе и заседнах пред компютъра, оправяйки някакви статистики и таблици, което напълно погълна времето ми за следващите четири часа.
Тук идва момента да вметна, че заедно с един колега (българин) от работа, посещаваме заедно курсове по руски за напреднали, които се намират в трети град, разположен между този, където работя и този, където живея.
Та, разбрахме се с него към 16:55 да мина да го забера и да си хванем влака за въпросния град, за да не закъснеем, но явно при него имаше много работа и не можа да си тръгне.
Отидох сам на курса по руски, който се посещава от около десетина души, сред които има един украинец и една украинка, един евреин, един турчин, четирима австрийци (две момчета и две момичета) и двама българи (ние). В случая бях сам.
Та... курсовете по руски са много приятни, защото са ми някак лесни, след като съм учил 4 години руски в България и протичат много интересено.
По-голямата част минава в диалози и ситуации, които разиграваме напълно реално и се получава нещо като импровизиван театър.
Учителката се оказа българка и това просто завърши цялостната картинка.
На края на курса всички заприбираха нещата си и се отправиха към вкъщи, а аз се заприказвах с нея и тя ме покани съвсем спонтанно на някакво българско събиране, където щели да представят Българската култура и традиции.
Тъй като нямах други планове, освен да се прибера вкъщи и да гледам Манчестър Юнайтед – Милан, пиейки бира, реших, че ще ми е по-интересно да я придружа и да присъствам на нещо, на което не съм присъствал досега...
Явно бяхме малко закъснели, но когато стигнахме до въпросното заведение и зала към университета, видях българския флаг и едно момче, което свиреше на цигулка някаква много приятна мелодия.
Учителката ми по руски каза, че е българин и, че живее в общежитието, в което бяхме...
Тук трябва да спомена, че това съвсем не ми приличаше на общежитие, или поне приземния етаж, защото заведението беше много приятно и имаше голяма видео стена, а също така имаше нещо като огромно фоайе, накъдето се насочихме малко по-късно.
След като момчето спря да свири и всички го аплодирахме, успяхме да се вмъкнем в заведението. Не беше препълнено и определено беше приятно да видиш толкова много хора в добро настроение, повечето от които – българи.
Г-жа Дамянова ме запозна с някаква компания и ме покани към фоайето, където щяха да се играят хора.
Хора съвсем не мога да играя, освен ако не съм пил, и то – подобаващо, но наскоро ме учиха да играя право хоро.
Та, това, което си спомнях бе – тръгване с десен крак, три стъки встрани, ляв крак напред, ляв крак назад, десен крак напред и пак – всичко отначало.
Взех си една бира и зачаках, докато малката зала се понапълни с хора и започнаха да се чуват български хорА.
Почти моментално повечето се хванаха на хорото и заиграха в много отмерени стъпки.
Мадамата, която водеше хорото бе някъде на моите години и развяваше някаква бяла кърпичка много умело. Определено имаше чувство за ритъм и стъпки и дори импровизираше на моменти.
При второто или третото завъртане на хорото, докато минаваше покрай мен, ме хвана за ръка и ме включи в него.
Нямах никакво време да протестирам или да се възпротивя, а ми стана и интересно. В началото ми беше трудно да си припомня какво тончо ми бяха показвали, а когато почти успях, ритъмът се забърза и съвсем се угелпих.
След като свърши хорото я помолих да ми покаже стъпките бавно и успях да възпроизведа всичко много бързо.
Започнаха други хора, в които нямаше шанс да се включа и заседнах на един стол, пийвайки бира.
От новото си местоположение успях да се вгледам в момичето по-добре.
Имаше някакво специално излъчване... не знам как да го обясня... Някои хора просто сияят и са много чаровни. В нейния случаи, чар и красота се преплитат много интересно.
Тъй като бирата ми свърши, отскочих до другото помещение, за да си взема още една.
Там вече излъчваха мача и се загледах за около 5 минути, като много се колебаех дали да не остана сам и да го изгледам целия, или да се върна в залата, където се играеха хора.
Все пак, усещането, че нещо интересно би могло да се случи надделя и се върнах отново точно в момент, когато отново пуснаха някакво право хоро, в което можеха да се включат и гостите австрийци.
Стъпките вече ми идваха от само себе си и ми беше някак приятно да участвам в танца, като това не ми костваше никакви усилия, а напротив – разтоварваше ме...
Има нещо магическо в хората и в това, че толкова много хора участват в тях... все едно енергиите им се сливат....
Вечерта продължи с още по-засукани хора, където останаха само най-добрите, но беше интересно дори само да се наблюдава.
Когато всичко свърши и всички започнаха малко по малко да се разотиват, видях, че въпросната девойка говори с някакви австрийци, които я питаха нещо и явно всички щяха да се разотиват.
Много ми се щеше да си кажем чао и точно в този момент, тя прекъсна разговора с тях и дойде при мен.
Оказа се, че е от Бургас и че също щяла да се записва на курса по руски, но нещо не съвпадал с лекциите й и не успяла. Попита ме дали съм отскоро в Австрия, а аз й казах, че съм тук от почти 3 години. Оказа се, че и тя е от горе-долу толкова.
Казах й, че ми е било много приятно да се запознаем и че ще се радвам да се видим пак... (В края на събирането казаха, че на 4ти Май ще има ново 4-часово събиране, където който иска може да присъства отново, което ми се стори добра перспектива да се видим отново, а не ми се щеше да настоявам за телефонен номер и т.н.)
Та така се разделихме...
Като се прибрах вкъщи влязох в един сайт на университетите тук, където много от студентите създават свой собствен профил и качват снимки и информация за тях. Нещо като www.Atol.bg за България.
Написах само първото й име (а и друго не знам), и сайтът веднага ми изкара нейния профил, където имаше качени и няколко снимки. Нямаше как да я объркам.
Добавих я в списъка си с „приятели” и й писах кратко съобщение.
Та...
Ще ми е интересно да се видим с въпросната лейди на 4-ти май (ако дойде) и ще разказвам какво по-нататък се е случило (ако се е случило нещо изобщо)... :)
Толкова от мен засега...
...продължението следва...

00:29, Сряда

"Когато човек е влюбен, той престава да се храни, да спи, да работи, да е спокоен. Много хора се плашат, тъй като щом се появи любовта, тя разрушава всичко старо, което среща по пътя си.

Песента е по принцип на Die Aerzte, но ми хареса и тази версия, в акустично изпълнение :)

"Разбити, революционерите бягаха по покривите на къщите; преследвани от зловещото тракане на картечниците. Разбити, почернели, изпокъсани, окървавени, обезумели от паника.

Един от тях бягаше с пречупено червено знаме в ръка. От високите покриви знамето плюеше своите червени храчки над целия град.

Човекът със знамето долази до едно отворено таванско прозорче: таванска стая на слугиня; и влезе там - падна изнемощял на пода.

Слугинята настръхна изненадана. Навън картечниците продължаваха да псуват разярени.

Човекът със знамето лежеше почти в безсъзнание. Окървавената му десница неволно стискаше покъсаното червено знаме.

Слугинята сложи чаша с вода до загорелите му устни. Изплашена, превърза ранената ръка.

Човекът със знамето отвори очи - сломен от умора и паника.

Жена!

Странна усмивка изплака в ужасените му очи."


Странно нали? Някаква по-различна гледна точка

Това е част от нетолкова известната проза на Гео Милев или от, както той сам ги нарича, "Грозни прози".Каузата, за която се е борил не ме интересува и няма да я коментирам, но невероятно много уважавам начина, по който се бори за нея и се прекланям пред целия състав на изразните му средства и пред силата, която струи от всяко едно негово произведение.

Надали някой би нарекъл този пасаж "любов", но за него това е напълно в реда на нещата... Няма нищо над Идеята. Всичко друго е под нейния знаменател, дори и любовта...

Забележете просто стила - няма друг такъв като него!
" знамето плюеше своите червени храчки", "картечниците псуват разярени", "усмивка изплака в ужасените му очи". Невероятен е! В няколко реда и пак е успял да предаде своето си. Сега се сещам за "Луната, старата змия, съблича - дъблоко в черни лесове - зелената си кожа." Или пък "Главата ми - кървав фенер с разтрошени стъкла, загубен през вятър и дъжд, и мъгла в полунощни поля." Ами "О, дъжд, о дъжд обилен и печален - по тротоарите танцуваща вода!" Оооооо, Веско дръж се! Отивам в поезия! ;о)

И все пак (както обикновено се отклоних от темата) любов ли е това?! Любов ли е, когато има нещо толкова обсебващо над нея? Любов ли е любовта на Ботев към "мила ми Венето, Димитре и Иванке" след като "после отечеството любя най-много тебе" (тука цитирам по памет)?Любов ли е и това на Гео Милев? За мен сега може би не, ама ако аз попадна в такава ситуация бих ли писала все пак нещо за любовта... и дали това не е просто пак агитация..