Въпреки кризата, българинът не може да се лиши от така отпускащото, неангажиращо, незатормозяващо и олекотяващо присъствие в градските заведения. И добре че са те, защото избягването на готвене, слагане, дигане, миене на съдове е положителният вторичен, не за подценяване ефект. И така всеки избира какво да придобие и от какво да се лиши. Цените са публикувани в менюто, както и на стоките по магазините. Разликата между едните и другите покрива допълнителната услуга предлагана от заведенията и всеки посетите осмисля, осъзнава и приема този факт като е готов да заплати необходимото.

Но явно нещата са малко по-неявни. Никъде не е обявено, че официалните цени са нужния минимум, за да ви бъде обърнато внимание. Чак в края на процеса на „експлоатация ресурсите на заведението” става ясно, че Вие сте били обект на психически анализ – оценен и заклеймен по стандартите на средностатистическата сервитьорка/ сервитьор, а това не е безплатно!

В учебниците пише, че именно клиентът е този който има право, който има изисквания и оценява като добра или лоша заплатената от него услуга. Отживелици! Сега нещата са обърнати с главата на долу, поне на родна земя. Т.е. ОБСЛУЖВАЩИЯТ ПЕРСОНАЛ е този, който преценява КАКВО отношение ще демонстрира и КОЛКО бакшиш да си задържи, според положените усилия, грижи и други не леки, извън основната му работа задачи. Не е нужно вече клиентите да се напрягат за подобни казуси. Сервитьорите ще поемат и това бреме от гърба Ви. Все пак сте отишли да се забавлявате, така че слепотата, глухостта и безсетивността са гаранция за качественото Ви ПРЕкарване.

Разбира се не искам да поставям всички под общ знаменател. Има и къде, къде по-европейски организирани и ефективно структурирани услуги в сферата на ресторантьорството. Но ние не говорим за тях, а за масата.

Дори да имаш най-доброто желание да оставиш някой лев за добро обслужване или комплимент към готвача, когато рестото от сметката ти е закръглено в полза на обслужващия персонал, цялата ти позитивност отива през девет планини в десетата.

  И защо? Нима задържаните 0,45 стотинки е оценката, която самият сервитьор дава за себе си и преценява, че заслужава именно толкова? Има нотка на дребнавост, но като част от ежедневните навици, подобни елементарни действия се превръщат постепенно в дразнения.

И така ... и в трите „Бар на края на Вселената” ще забележите едно и също ... политика на заведението, може би?!?

Монасите и уискито ....
Когато познанието за дестилирането се предава от монасите на селяните, името на алкохола също се променя. Монасите са го наричали „Вода на живота", на латинси (Aquavitae), а в Шотландия келтите започнали да го наричат Uisce Beatha (произнасящо се Isge Beha), което за много хора е труднопроизносимо, затова по-късно под влияние на английския език думата се променя на Fwisge, а след това на уиски. Шотланците все още обичат да наричат уискито „Вода на живота" или поне лекарство.

Зараждане на дестилацията
Законът за алкохола от 1823 г. бил приет след упорита работа, особено от страна на дюка на Гордън (Glenfiddich и Balvenie - провинции на територията на Гордън), който от всички земевладелци имал най-много незаконни дестилатори по своите земи. Той знаел за тях, но не можел да ги предаде, защото щял да изгуби своето влияние. За него било ясно, че уиски ще продължава да се произвежда и е само въпрос на време, кога ще се промени законът, така че и двете страни да бъдат доволни и да печелят пари. Така се зараждат дестилаторите, които познаваме и днес.

Първата световна война и двама врагове
Скоро след началото на Първата световна война производството на уиски е ограничено, за да се намали употребата на ечемик. Но войната не е единственият проблем на дестилаторите. По това време Министър председател на Великобритания е Лойд Джордж, който подкрепя забраната на уискито. Първата стъпка за това е ограничаване на часовете, през които може да се консумира алкохол. През 1915 г. е постигнат компромис вследствие на сериозна кампания от страна на дестилаторите. В резултат на това е изработен проектозакон за алкохола. Според него, за да бъде годно за консумация, уискито трябва да отлежава поне 2 години.
На следващата година този период е увеличен на 3 години.

Следвоенно разпределение и ограничения
Годините след Втората световна война - новото правителство контролира продажбите на уиски, като се набляга на износа (4 от всеки 5 кашона са за износ). В края на 50-те години няма никакви ограничения върху производството на уиски на вътрешния и външния пазар. На практика търсенето се увеличило толкова, че наред със старите дестилатори, които отново започват да функционират, се създават и нови.
Фамилията на Уилям Грантс е собственик на Glenfiddich и Balvenie, но решава да отвори през 1963 г. и пшенични дестилатори. Допълнително е създаден малцов дестилатор в рамките на пшеничния дестилатор.

Малц за света
До 1963 г. по-голямата част от употребяваното уиски е смесено. Такова се пие също и в Шотландия, но там и в северна Англия малцовото уиски също е на почит. До този момент обаче малцовото уиски не се произвежда за износ. За първи път Glenfiddich започва да продава малцово уиски извън Англия. Glenfiddich, Glenmorangie, Glen Grant и Strathisla се продават от известно време в Шотландия, никой преди Уилям Грантс и синове не е гледал сериозно на идеята да ги изнася.

Езеро от уиски
Производството и продажбата на уиски нарастват до началото на 80-те години, когато се достига свръхпроизводство, Glenfiddich и Balvenie остават на пазара, но както и други дейности, драстично намаляват производството. DCL затварят 11 дестилатора само през 83-та година. Другите компании също намаляват производствения си капацитет. Оттогава насам продажбите са нараснали за периода от 5, 10, дори 15 години.

Glenfiddich - История на марката
През 1886 г. Уилям Грант купува земя в долината на река Фидич, където построява дестилатора Glenfiddich. Той започва да функционира през зимата на 1887 г. С цената на много усилия и умения се създава изключителният едномалцов продукт. За това допринасят също така кристално чистата изворна вода, планинският въздух и необичайно малките размери на казаните. Днес Glenfiddich е най-известното едномалцово уиски в света, което все още се произвежда по същия начин и със същите съставки, както и в началото.


Уискито от гледна точка на възраст и бъчвите, в които отлежава
Специалната резерва на Glenfiddich като цяло е непроменена от 1887 г. Първоначално се е продавало като 5-годишно уиски, впоследствие след внимателно проучване се стига до извода, че напитката е най-добре балансирана в периода от 8 до 12 години и така възрастта му е увеличена на 8 години. Това е отбелязано на етикета. Впоследствие други марки предлагат продукти на възраст от 10-12 години, което намеква за предимство над Glenfiddich.
Маркетинговата страте гия се насочва към набляга не на превъзходството на Glenfiddich над други по-млади напитки. На практика Glenfiddich е смеска от уиски на възраст между 8 и 12 години. За да отговори на пазарното предизвикателство, се създава специална резерва на възраст 12 години.
За отлежаването основно се използват традиционни дъбови бъчви. Едва 10 % от бъчвите са такива, в които е отлежавало шери. Уискито се оставя да се смесва за период до 9 месеца, преди да е готово за бутилиране.

Едномалцово уиски номер едно в света
Днес Glenfiddich е най-продаваното малцово уиски с пазарен дял от около 20 %. Останалите 80 % се поделят между повече от 80 дестилатора.

Независима компания, която все още е семейна собственост
Glenfiddich е основана от Уилям Грант и след пет поколения е все още собственост на същата фамилия.

Първи основен износител на малцово уиски
Заслуга на Glenfiddich е световното разпространение на малцово уиски. Дълго преди конкурентите Glenfiddich използват маркетинга като основна стратегия, която води до появата на известната зелена триъгълна бутилка, отличителния чернозлатист етикет и кутии, в които се продава уискито.

Дестилация и бутилиране при извора
Уискито се прави на същото място, където се и бутилира. Тоест меката и чиста вода от извора се използва във всички етапи на производството на продукта.Закупуване на земя за запазване на чистотата на водата
Уилям Грант и синове притежават заобикалящата дестилатора земя, включително и Роби Ду. Водата постъпва директно в дестилатора, без да е замърсена от нищо.

Признание от Шотландската индустрия
Конкурентите са избрали Glenfiddich за един от десетте най-добри производители сред 100 други.

Дестилатор на годината
Компанията печели наградата 3 поредни години, което е прецедент.

Вероятно всеки софиянец поне веднъж е стъпвал на това прекрасно място. Така удобен в центъра на града, с достатъчно места и чудна градина, клубът приветства всеки, а ако няма свободни маси ще измислим нещо ... може би масичката до стената в градината, която така сладко се поклаща и високите столове без облгалка или изобщо място, където можеш да си оставиш чанта, яке, чадър ... Има избор, не е като да няма.

Хубавата обстановка и силната музика са част от заблуждаващите ситуацията елементи. Ако музиката беше тиха, как щеше да се оправдае сервитьорката, че не Ви е разбрала поръчката или не Ви е чула за сметката и 15-те минути чакане не са по нейна вина? Ако интериора не беше хубав, клиентите щяха да обръщат повече внимание на храната и напитките, а ние не искаме това! Кухнята е наистина добра, но само при един от готвачите/ готвачките – всеки път храната има различен вид. Но тези дреболии нямаше да ни направят впечатление, защото са характерни за редица заведения и не може да искаме чудеса, но има нещо което преля чашата ... Голяма бира в чаша за 330мл. .... „Извинете, но аз поръчах голяма бира, в менюто пише 500мл.” ... „Е, да де госпожо, точно това са Ви донесли” ... Ок .. ок ... ок...  В сметката също бяха така любезни да натъртят, че става въпрос за бира от 500мл. За съжаление компанията, с която бях не желаеше да се заяждаме с персонала, така или иначе не за това сме седнали да хапнем и на сладки приказки. Със сигурност, обаче, това няма да се повтори, поне не на същото място – клуб, бар и/или ресторант Мото.

Въпреки тази случка и някои други подобни, на близки хора през отминали времена и забравени от чист позитивизъм, заведението е известно в града и доста посещавано. Интересното е, че не само чужденци, на които е натрапено в съответния хотел ходят, ами и млади хора, работещи хора, хора, които се пишат, че имат претенции за нещата. Но това не е първият, вярвам не е и последният пример за заведение, което поради модността си и славата на тешкарско място, въпреки недостатъците и баналността си, е сред предпочитаните барове в София.

Какъв е изводът: фасадата е прецизно изгладена, ошлайвана и представена, отзад: типичното ресторантьоро-циганско-българско ден година храни поведение ... с комплименти за готвача.

До кога?