Ежедневието в столицата е нервно, безрадостно. Сутрин или се тъпчеш като в консерва в раздрънканите автобуси и се движиш едва-едва по улиците, които не са предвидени за този трафик, или се ядосваш на това, че хабиш бензин в задръстването и закъсняваш за работа.
Трудно е и окото да срещне нещо красиво през деня, та да го порадва. Фасадите на сградите са или олюпени или са прекалено шарени с множеството набръчкани плакати или нецензурни надписи.
По тротоарите един пешеходец не може да не си зададе логичният въпрос: "В крайна сметка тротоарите за автомобилите ли са или за пешеходците?" докато ловко слаломира из безразборно спрелите коли, понякога и с риск за живота си.
Автомобилите са навсякъде. Не останаха места, където човек без кола да може да се разхожда. Е, имаме още паркове, но и те са започнали да заприличват на нищо. А и инвеститорски апетити малко по-малко откъсват парчета от тях, за да се издигнат нови стъклени сгради.
Вечерта столичанинът отново се ръга в интимна близост с други съграждани в автобуса и мислено псува управлението на града. Трудно му е да се почувства европеец, въпреки, че държавата ни е приета в ЕС. Че и как да се почувства?